Звярът

35.

Докато зората заплашваше да пукне и прасковената светлина на онази безмилостна огнена топка в небесата оформяше тънка линия на хоризонта, Зайфър стоеше до изгорените останки на една кола из задните улички на Колдуел.

Копелетата бяха около него, с напрегнати, потръпващи тела; оръжията им бяха в кобурите, ала ръцете им бяха готови.

Балтазар бе този, който наруши мълчанието.

— Това са последните му координати.

Да, помисли си Зайфър, те всички го знаеха. Всъщност, именно оттук бяха започнали предишната вечер, след като Кор не се беше прибрал в новото им свърталище… което сега трябваше да напуснат. Очевидно бе, че водачът им бе пострадал тежко в битка, тук или някъде другаде, и трябваше да предположат, че той и телефонът му са попаднали в ръцете или на Обществото на лесърите, или на Братството на черния кинжал.

Е, да, съществуваше възможността да е бил ранен и да е допълзял до някакво скривалище, където по-късно бе умрял, било от раните си или пък от слънцето, при което телефонът му се беше стопил заедно с него или пък бе откраднат от мъртвите му пръсти… но като се имаха предвид враговете им, бе неразумно да разчитат на подобно обяснение.

По-добре бе да приемат, че е бил отвлечен. Измъчван. И че вероятно бе издал информация.

— Не би искал възпоминателна служба — избъбри Зайфър.

— Така е — съгласи се някой. — И би влязъл в Небитието с гръм и трясък.

Разнесе се шумен смях… ала Зайфър се зачуди дали техният водач, или който и да било от шайката, ще бъде допуснат в онова райско светилище. Несъмнено щяха да бъдат прокудени заради злите си дела, нали? Изпратени в Дънд, злото игрище на Омега за вечността.

Така или иначе, помисли си, докато те стояха наоколо, тази уличка като че ли беше достойно място за това траурно събиране. Останките от старата кола — подобаващ надгробен камък; липсата на подробности — уместен завършек на живота на Кор.

В крайна сметка, въпреки че от векове насам се бореше заедно с него против лесърите, Зайфър не би могъл да каже, че го познава наистина.

Е… това не беше съвсем вярно. Доста добре бе запознат с жестокостта и пресметливостта на техния лидер, както във военния лагер, така и по-късно, когато се настаниха в онзи замък в Древната страна.

И разбира се, онзи много личен момент, след като Кор бе намушкал Троу… и се бе наказал за това.

— Какво ще правим сега? — попита Балтазар.

След миг мълчание Зайфър си даде сметка, че всички гледат към него.

Щеше му се да бяха намерили тялото. Тогава всичко щеше да е по-ясно. Сега, въпреки че доста косвени доказателства водеха към един-единствен извод, да поеме контрол над групата приличаше на неподчинение.

Нямаше обаче какво друго да стори.

Зайфър разтърка лице с ръка, облечена в ръкавица.

— Трябва да приемем, че местонахождението ни вече не е безопасно. Трябва също така да унищожим всичките си телефони. След това ще изчакаме известно време преди да се върнем в Древната страна. Там ни очаква живот, който си струва да бъде живян.

Замъкът все още се извисяваше на мястото си и все още бе техен.

Ала пари… Нуждаеха се от пари.

По дяволите.

— Ами ако опита да се свърже с нас? — попита Балтазар. — Ако се отървем от телефоните си, как ще ни открие?

— Ако е жив, ще ни намери.

Зайфър се наведе настрани и погледна между две сгради. Сиянието на зората се усилваше и ако почакаха още малко, щеше да ги сполети същата съдба, както и колата пред тях. А може би и Кор.

— Да се връщаме в… — Той се намръщи. — Не. Няма да се върнем там.

Изобщо не би се изненадал, ако Братството им заложеше засада в онази фермерска къща, дори посред бял ден… и не защото онези мъже бяха безразсъдни, а защото бяха смъртоносни. А ако Кор беше паднал в ръцете на убийците? Подобна атака бе още по-вероятна.

Огледа се наоколо и очите му се спряха върху една врата наблизо. Сградата, към която водеше, бе изоставена, ако се съдеше по закованите прозорци и надписа ПОДЛЕЖИ НА СЪБАРЯНЕ върху тухлената стена.

Приближи се и блъсна вратата с рамо. Металният панел поддаде, а ключалката се строши и разкри тъмното помещение от другата страна.

Въздухът, който го посрещна, беше студен, влажен и пропит с мирис на разложение и плесен. Ала потискащият мрак, който го заобикаляше, беше добра новина.

Нямаха храна. Имаха единствено оръжията и мунициите на гърба си. А това бе доста несигурно убежище.

Беше досущ като в доброто старо време.

Ако не се броеше една доста голяма и набиваща се на очи липса.

Докато останалите копелета влизаха един по един и си намираха места, върху преобърнати щайги и плотове, осеяни с пластмасови кутии, наоколо се разбягаха плъхове, писукайки проклятията си.

— След падането на нощта ще се върнем във фермерската къща, ще си съберем нещата и ще решим накъде да поемем.

Зайфър си избра място до вратата, вмъквайки се в една ниша между полиците, и се облегна на стената с оръжие в ръка, готов за стрелба.

В дългата си история като войник бе преживял много дни като този, в които тялото му трябваше да спи нащрек, с едно отворено око и ухо. А преди това, като ученик на Блъдлетър, се боеше за живота си, когато слънцето изгрееше и учениците трябваше да се оттеглят в пещерата на военния лагер до падането на нощта.

Това тук бе като ваканция в сравнение с нещата, които той и останалите бяха изтърпели. Затвори клепачи и се зачуди дали Кор бе мъртъв. И къде ли бе отишла измъчената му душа.

Но някои въпроси не бе писано да получат отговор… и за него бе странно да открие, че водачът им му липсва… макар да му беше трудно да си го признае. Понякога Кор бе не по-малко страшен от самия Блъдлетър; и все пак, отсъствието му бе като липсата на крайник или жизненоважен орган.

А за навиците умираха по-трудно от смъртните.

И тази апатия, свързана с векове на жестокост, едва ли говореше добре за душата му.