Звярът

10.

Красотата е в ушите на гледащия.

Докато прокарваше ръце по бедрата на Мери, Рейдж може и да беше сляп, но знаеше точно колко невероятно красива беше неговата шелан, обкрачила хълбоците му, подпряла ръце на гърдите му.

— Е, какво ще бъде? — повтори той, раздвижвайки таза си.

С ерекцията му, докосваща сърцевината й, дори през завивките и панталона, отговорът на Мери прозвуча дрезгаво.

— Как бих могла — прошепна тя, — да ти откажа?

Господи, тези думи… и още повече този глас. Те го върнаха към нощта, когато я беше срещнал за първи път. Беше в тренировъчния център, много скоро след като звярът му беше погостувал. Тогава също беше сляп и вървеше по коридора, с намерението да разсее скуката на възстановяването, като потренира. Тя беше дошла в имението им заедно с Джон Матю и Бела, като преводачка за момчето, което беше нямо и общуваше с помощта на езика на знаците.

В мига, в който тя проговори, гласът й го беше оковал към нея, така сигурно, сякаш всяка сричка добавяше нова стоманена брънка. В този момент бе разбрал, че ще я има.

Естествено, по онова време не беше планирал тя да се превърне в любовта на живота му. Ала обвързването му имаше други идеи и слава богу.

Слава богу, също така, че тя го беше приела.

— Ела тук, моя Мери…

Тя се премести настрани.

— Ала ще ги включа отново в мига, в който свършиш.

Рейдж се ухили толкова широко, че на предните му зъби им стана студено.

— Нямам нищо против… Я чакай, какво? Къде отиваш?

Въпреки протестите му, Мери не просто се протегна, а слезе от него, за да изключи машините.

— Трябва да бъдем поне мъничко дискретни. — Пиукането спря. — И сериозно имах предвид, че отново ще ги включа.

Рейдж се извъртя настрани, посягайки в слепотата си, и като я улови през кръста, я притегли към себе си.

— Ела тук…

Всяка мисъл се изпари от главата му, когато почувства ръката й над завивките… точно върху пениса му.

Звукът, изтръгнал се от него, беше смесица от мммммм и стон. Допирът й, дори през одеялата, бе достатъчен, за да накара сърцето му да забие лудешки, кръвта му да закипи, а кожата му да пламне.

И да го доведе до самия ръб на оргазма.

Матракът на болничното легло се разклати, когато тя се излегна до него и ръката й се плъзна под чаршафа, спускайки се все по-ниско и по-ниско. Разтваряйки крака, за да й даде целия достъп, който й беше нужен, Рейдж отметна глава назад, а гръбнакът му се изви към небесата, когато тя улови ерекцията му. Изкрещя името й и усети как звярът се надига, носейки се на вълната на удоволствието заедно с него, макар да си оставаше под контрол.

Сякаш се бе научил да бъде послушен.

— Моята Мери… — А после простена. — О, да.

Тя започна да го милва, бавно и прекрасно, и въздействието й върху него беше толкова странно. Сексът го караше да се чувства толкова могъщ, толкова мъжествен, толкова възбуден, че се чудеше как плътта му успява да удържи оглушителния рев на еротичния плам и все пак тя имаше пълна власт над него, над реакцията му, държейки го под контрол, който го правеше напълно слаб пред нея.

И това беше адски секси.

— Толкова си красив. — Гласът й беше натежал. — О, само ако можеше да се видиш, Рейдж…

Обожаваше мисълта, че тя го гледа, че вижда какъв ефект има върху него, че се наслаждава на това, че го държи в ръцете си… буквално. А ако той не можеше да я докосне, ако трябваше да бъде добро момче и да държи ръцете си настрани, можеше поне да я остави да се наслади на това да го повали на колене, знаейки, че единствено тя е способна да го направи.

Защото, каквато и да бе тази дистанцираност, появила се между тях напоследък, за него нищо не се бе променило. Мери все още бе единствената жена, която желаеше, единствената, която виждаше, чиято миризма усещаше, с която нямаше търпение да бъде.

Това беше хубаво за тях. Тази пареща сексуална връзка беше важна за тях сега.

Особено когато тя задвижи ръката си нагоре-надолу по ствола му, стискайки лекичко връхчето му, когато стигнеше до него. Все по-бързо. И по-бързо. Докато той се запъхтя, сладостната болка на очакването прониза цялото му тяло, а главата му се завъртя.

Вече не беше уморен. Ни най-малко.

— Мери. — Напрегна се в леглото, извивайки гръб, сграбчил матрака от едната страна и пречката на леглото от другата. — Мери, почакай…

— Какво има?

Тя спря и той поклати глава.

— Не, не спирай… просто искам да направиш нещо за мен.

— Какво? — попита тя, прокарвайки отново длан нагоре по ствола му… и надолу… и отново нагоре…

Какво, по дяволите, се канеше… а, да.

— Ела тук, ела по-близо.

Тя го направи и Рейдж прошепна нещо в ухото й.

Смехът й накара и него да се усмихне.

— Сериозно? Това ли искаш?

— Да. — Тялото му отново се изви и бедрата му се раздвижиха, така че ерекцията му се отърка в дланта й. — Моля те. Ще те умолявам, ако така ти харесва… обожавам, когато те умолявам за нещо.

Мери се премести по-нагоре върху болничното легло и се зае сериозно за работа. А после се приведе към ухото му… и със съвършено произношение каза:

— Нищо, нищо. Нищо. Нииииииииищо.

С необуздана, дрезгава ругатня, Рейдж свърши толкова силно, че видя звезди посред бял ден, а под чаршафите стана ужасна цапаница. И през цялото време мислеше единствено за това колко много обича своята жена.

Колко невероятно много я обича.

Две врати по-надолу от вербално предизвикания оргазъм на Рейдж, Лейла седеше в собственото си болнично легло, с огромна топка червена прежда от едната си страна и най-дългия шал на света, спускащ се към пода, от другата. А по средата? Корем, който ставаше толкова голям от близнаците, които растяха вътре, че й се струваше, че някой бе сгънал дюшек и го бе завързал за тялото й.

Не че се оплакваше. Малките бяха добре и стига само да си седеше в леглото, знаеше, че им дава най-добрия шанс да се родят живи и здрави. И действително, Куин, техният баща, и неговият любим, Блей, я глезеха безмилостно, сякаш и двамата биха искали да могат да преминат през това пленничество в леглото вместо нея.

Толкова прекрасни мъже.

Докато започваше поредния нов ред, тя се усмихна, спомнила си предложението на Блей да изплете нещо, тъй като това бе помогнало на неговата майка, Лирика, която също трябвало да го износи на легло. Съветът се беше оказал добър — имаше нещо особено успокояващо в потракването на иглите, усещането на меката прежда между пръстите й и видимия напредък. Само дето вероятно щеше да се наложи да нареже нещото на парчета или да го подари на някой жираф.

Защото да гледаш „Истинските домакини“, без да правиш нищо продуктивно, беше невъзможно. Независимо какво твърдеше Ласитър.

Виж, „Терапия за двойки“ с доктор Джен беше друго нещо… макар че, разбира се, тя не научаваше нищо, което би могла да използва в собствената си връзка. Защото нямаше мъж, когото да нарече свой.

Не, това което имаше, бе нездравословна обсебеност, завършила катастрофално. И това беше добре… въпреки че загубата на онова, което изобщо не би трябвало да иска, й беше причинила невъобразима — и неоправдана — болка.

Само че не беше редно да се влюбваш във врага. И то не само защото си Избраница. А защото Кор и шайката му копелета бяха обявили война на Рот и Братството.

Ето защо.

— Престани — промълви тя и затвори очи, а иглите в ръцете й спряха за миг. — Просто… престани.

Не мислеше, че е в състояние да понесе дори още миг чувството за вина и знанието, че е предала онези, които й бяха най-скъпи. Да, бяха я излъгали и принудили… но в края на краищата сама бе отдала сърцето си на някого, комуто не би трябвало.

И въпреки всичко, то все още му принадлежеше.

Откъм коридора отново се разнесе звук и тя погледна към вратата, заповядвайки на мислите си да поемат в друга посока. Тази вечер тренировъчният център беше доста оживен — гласове, стъпки, отваряне и затваряне на врати… и по някаква причина, това я беше накарало да се почувства още по-изолирана. Но разбира се, когато беше тихо, имаше по-малко неща, които да й напомнят за всичко, което пропускаше.

И все пак, не би искала да бъде никъде другаде.

Лейла сложи ръка върху окръгления си корем и си помисли, че напоследък животът й действително беше насочен повече навътре, отколкото навън… и всеки път, щом започнеше да става неспокойна, трябваше просто да си напомни какво беше заложено на карта.

Може и никога да няма любов като тази между Куин и Блей, но поне децата щяха да бъдат нейни, а тя — тяхна.

Това трябваше да й е достатъчно и действително щеше да бъде. Нямаше търпение да ги вземе в прегръдките си, да се грижи за тях, да гледа как растат и крепнат.

Стига да преживееше раждането. Стига те всички да го преживееха.

Алармата на телефона й се обади тихичко и тя подскочи и побърза да спре мекия звук.

— Време ли е вече?

Да. Време бе за ежедневната й доза свобода. Тридесет минути, през които да се протегне, да се раздвижи и да се поразходи.

В рамките на тренировъчния център, разбира се.

Лейла бутна плетката към основата на иглите и ги забучи в кълбото прежда, след което протегна ръце и крака, размърдвайки пръстите си, и стана предпазливо от леглото. Бременността и това принудително бездействие бяха довели до известна слабост в мускулите й, която не можеше да преодолее, колкото и да се хранеше от Куин и Блей… така че се беше научила да внимава, когато се изправя.

Първа спирка — банята, нещо, което й беше разрешено да прави колкото често поиска, но което тя неизбежно отлагаше. Нямаше нужда да си взема душ, тъй като го беше направила преди дванайсет часа, по време на предишния половин час, в който бе на крака.

Не, целта на това посещение бе изцяло изследователска.

Какво се случваше там навън?

Докато се отправяше към вратата, приглади коса, която като че ли растеше толкова бързо, колкото и шалът, който плетеше: русите вълни вече стигаха до под хълбоците й и тя предполагаше, че в един момент ще трябва да я подстриже. Памучната й нощница също беше дълга и широка и приличаше на палатка с десен на цветя, пантофите й шумоляха по голия под. Протегнала бе ръка, за да запази равновесие, а гърбът вече я болеше и тя се чувстваше с векове по-стара, отколкото бе.

Отвори и…

Начаса се дръпна назад, така че дупето й се удари в затварящата се врата.

Насреща й стояха двама мъже, а лицата им носеха еднакви напрегнати изражения.

И като казваше еднакви, имаше предвид наистина еднакви.

Те бяха близнаци.

Погледнаха я и се сепнаха така, сякаш бяха видели призрак.

— Внимавай — разнесе се гадно ръмжене.

Лейла обърна глава към предупреждението.

— Зейдист?

Братът с белязаното лице се приближи до нея, поставяйки тялото си, с всичките му оръжия, между нея и двамата непознати, макар че никой от тях не беше направил каквото и да било агресивно движение към нея. Тялото на Зейдист беше толкова огромно, че ги скри напълно от очите й — което очевидно и беше намерението му.

— Влезте при него — излая Зейдист. — Преди собственоръчно да съм ви метнал в стаята.

Нямаше възражения и в миг непознатите миризми се разсеяха, сякаш двамата наистина бяха изчезнали от коридора.

— Нищо не ми направиха — каза Лейла. — Всъщност, мисля, че ако бях казала „Па!“, като нищо щяха да побегнат.

Зи хвърли поглед през рамо.

— Според мен ще е по-добре да се върнеш в стаята си.

— Но два пъти на нощ имам право да се поразходя!

Братът я улови за лакътя, нежно, но твърдо, и я преведе през вратата обратно до леглото й.

— Не точно сега. Ще дойда да ти кажа, когато можеш да излезеш. Имаме неочаквани гости и не искам да поемаме рискове по отношение на теб.

— Кои са те?

— Никой, за когото трябва да се тревожиш… и няма да останат дълго. — Зи я настани в леглото. — Да ти донеса ли нещо за хапване?

Лейла въздъхна.

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Няма нужда. Но ти благодаря.

Братът се поклони ниско и си тръгна, и Лейла почти очакваше да го чуе как налага онези двамата с дръжката на пистолета си, само защото я бяха погледнали. Така беше тук — като бременна жена, тя беше най-скъпоценното нещо на планетата, не само за бащата на децата си, но и за всеки член на Братството.

Беше като да има една дузина по-големи, разпореждащи се, закрилнически настроени братя.

Или Братя, както беше в този случай.

При обикновени обстоятелства би се опълчила дори на Зейдист. Само че не познаваше онези огромни мъже, а един господ знаеше, че и така вече си бе навлякла достатъчно неприятности, замесвайки се с бойци, които не познаваше… а тези двамата трябва да бяха войници — бяха високи и едри, и носеха кобури.

Макар и празни.

Не бяха врагове, реши тя, защото в такъв случай изобщо не биха ги допуснали в тренировъчния център. Нямаха им обаче пълно доверие.

Без да го е канила, пред очите й изплува суровото лице на Кор… и жегналата я болка беше толкова силна, че малките се размърдаха в корема й, сякаш и те я бяха усетили.

— Престани — прошепна си и като посегна към дистанционното, обърна големия екран на телевизора към себе си.

Е, добре. Щеше да остане в стаята си, докато непознатите си тръгнат. А после щеше да отиде да поседи при брата на Куин, Лукас, който лежеше в клиниката, през две врати от нейната стая и като че ли винаги очакваше редовните и посещения с нетърпение. А после може би щеше да си побъбри с доктор Джейн в кабинета й, или пък дотогава Блей и Куин щяха да са се върнали от смяната си и щяха да се разходят заедно с нея до класните стаи.

Които и да бяха онези войници, съмняваше се, че братята щяха да им позволят да останат по-дълго, отколкото беше абсолютно необходимо. Поне ако се съдеше по реакцията на Зейдист.

И това, че очевидно им бяха взели оръжията.