Звярът

32.

Бил Елиът паркира своя Лексус зад една невзрачна постройка от седемдесетте и Джо слезе предпазливо. Всичко наоколо тънеше в разруха, осеяно с гниещи отломки и изпотрошени парчетии, като акне върху лицето на тийнейджър.

— Оттук можем да продължим пеша и да отидем в центъра на кампуса. — Бил се залови да увие около врата си шала, който беше свалил в кафенето. — И ти можеш да ми покажеш къде е станало.

Джо, която тъкмо затваряше вратата на колата, се намръщи. Косъмчетата на тила й бяха щръкнали, като войници, строили се за заря, и тя погледна към редицата притъмнели прозорци. Но нима имаше нещо чудно, че всички тези приказки за вампири бяха накарали адреналинът да закипи в тялото й?

— Идваш ли?

— А, да. — Тя се отправи към него… и бе обзета от абсурдното желание Бил да имаше телосложението на Скалата, а не на едно от момчетата от „Теория за големия взрив“. — Спомена, че училището ти е познато.

— Майка ми е учила тук.

Малък свят, помисли си Джо. Моята също.

Краката им тъпчеха влажните листа по пътя, но бяха безсилни срещу падналите клони. Тях трябваше да прескачат. А когато стигнаха до края на асфалта, нямаше особена разлика между количеството изпопадали неща по тревата и на паркинга.

— Коя година? — попита Джо, докато пъхаше ръце в джобовете си. — Е завършила майка ти, имам предвид.

По дяволите, нямаха фенерчета. Само телефоните си.

Но разбира се, луната грееше ярко над главите им по студеното, тъмно небе, само от време на време пробягваше по някой и друг рехав облак.

— Осемдесета.

— Кога са го затворили?

— Някъде в края на деветдесетте. Не знам кой притежава земята сега, но това е страхотен имот. Искам да кажа, защо никой не го е разработил?

— Не е икономически осъществимо. Като за начало, предназначението му не е търговско, освен това някои от тези постройки със сигурност са обявени за исторически паметници, което ще ограничи възможностите да бъдат реновирани.

Бил я погледна.

— Бях забравил, че работиш в агенция за недвижими имоти.

— Следващия месец правя две години.

— Къде каза, че си учила? Всъщност, каза ли ми изобщо?

Уилямс Колидж. Английска литература и американска история. Приета в магистърската програма по английски в Йейл, но не бе в състояние сама да си плати таксата.

— Не е важно. — Тя го погледна. — Откъде знаеше къде да паркираш?

— Идвах тук, докато следвах в Колдуел. Чувал бях за това място от майка ми и един ден дойдох тук с колелото си и се заех да изследвам. Много отдавна не съм идвал.

Двамата заобиколиха постройката и точно както беше казал Бил, кампусът се разстла пред тях, обрасъл с изпотъпкана, мъртва трева.

— Исусе… — рече Бил. — Какво, по дяволите…?

— Житни кръгове в колдуелски стил, предполагам?

Бил продължи напред, но Джо направи още няколко крачки и спря, поглеждайки назад.

Някой ги гледаше, сигурна беше в това.

— Хей! Чакай ме — извика тя и се затича след Бил.

Когато стигна до него, той отбеляза:

— Трябва да се върна по светло с видеокамера.

— Може би ще е най-добре сега да си вървим…

— Виждаш ли онзи навес ей там? — Бил посочи напред. — Покривът го няма.

— Знаеш ли, като се замисля, май наистина ще е по-добре да дойдем през деня. Искам да кажа, сега не се вижда почти нищо… — Джо подуши въздуха. — Това бор ли е?

— От счупените греди на покрива. Щетите са скорошни.

И наистина, когато се приближиха към отломките, Джо вдигна едно парче дърво и видя, че действително бе счупено наскоро. Натрошени покривни плочи покриваха изпотъпканата земя около зейналия навес…

Джо се спъна в нещо, глезенът й се изкриви и тя политна настрани. Докато падаше, протегна ръка и се изви, така че поне не се стовари на земята по очи.

— Какво, по дяволите? — измърмори и погледна какво я беше препънало.

Не беше просто отпечатък от стъпка. А от гигантска стъпка. О, не.

— Добре ли си? — Бил й протегна ръка… а после вниманието му бе привлечено от онова, което беше забелязала и тя. — Какво е това?

— Добре съм. И нямам представа. — Джо се изправи сама и изтупа панталона си. — На мен ли ми се струва, или сякаш наистина сме се озовали в епизод на „Скуби Ду“?

Бил извади мобилния си телефон и направи няколко снимки с помощта на светкавицата. Когато ги погледна, изруга.

— Определено трябва да се върнем през деня.

Джо приклекна и разгледа вдлъбнатината в земята на светлината на фенерчето на телефона си. Отпечатъкът беше дълбок и размазан от едната страна, сякаш онова, което го беше оставило, бе тичало.

Бил поклати глава.

— Този твой приятел… Дъги, нали така беше… разполага ли със средства?

Джо вдигна очи към него.

— Искаш да кажеш възможно ли е да е платил, за да инсценира всичко това? — Репортерът кимна и тя се разсмя. — Парите едва му стигат, за да утоли пристъпите си на глад, след като е пушил трева. Не, не е бил той и доколкото ми е известно, не познава никой, който би могъл да го направи.

— Може би следата е оставен от джип. — Бил също приклекна. — Джип, който е поднесъл.

Как ли пък не, помисли си Джо.

— Ами покривът? — Тя кимна към четирите оголели стени. — Не го е отнесъл вятърът. Наскоро доста валя, но нищо, което дори да наподобява на торнадо. Не може да е било и експлозия, нищо не е обгорено и няма миризма на пушек, както би могло да се очаква, ако е било бомба.

Бил я изгледа продължително.

— Когато пораснеш, би ли искала да станеш разследващ журналист?

— Аз съм на двайсет и шест. Определено съм пораснала. — Макар че съжителството с Дъги и неговите приятелчета мъничко опровергаваше това. — Наистина мисля, че трябва да…

Тя млъкна и Бил се огледа наоколо.

— Какво?

Джо се взря в сенките, а сърцето й задумка в гърдите.

— Слушай… мисля, че трябва да се махаме оттук. Наистина… наистина мисля, че трябва да си вървим.

— Къде… къде е отишла къщата ми? — попита Бити от задната седалка на понтиака, а Мери се приведе напред… не че това с нещо промени празния парцел, в който се взираше.

— Нали сме на правилното място? — Тя слезе от колата и задържа седалката напред, така че Бити да се присъедини към нея. — Има ли някаква възможност…

Рейдж поклати глава, срещайки погледа й над покрива.

— Според GPS-a това е правилният адрес.

По дяволите, помисли си Мери.

— Ето го бръшляна. — Момиченцето се сгуши в палтото си. — Който мама посади. И ябълковото дърво. И…

Очевидно в един момент от общината бяха решили, че къщата трябва да бъде съборена и го бяха сторили, реши Мери, защото не беше останало нищичко: нито купчини натрошено дърво, нито тухли, единствено фиданки и бурени, избуяли на нейно място. Очертанията на алеята за коли бяха оцелели, но с растителността наоколо нямаше да е задълго.

Двете с Бити поеха напред; Рейдж се държеше на няколко стъпки зад тях и внушителната му фигура вдъхваше сигурност, поне на Мери. А после тя спря и остави Бити да продължи сама.

Под светлината на лунните лъчи момиченцето обиколи мястото, спирайки през минута-две, за да разгледа пустия пейзаж.

Тежката ръка на Рейдж се отпусна върху рамото на Мери и тя се притисна в тялото му, усещайки топлината му. Трудно бе да не възприеме празното, необитаемо място като олицетворение на загубите, които момиченцето беше понесло.

— Спомням си къщата — тихо каза Рейдж. — Беше в лошо състояние. Боклуци в двора и развалена кола.

— Какво направихте с тялото на бащата? — прошепна Мери. — Така и не те попитах.

— Не беше в особено добро състояние, така да се каже, когато си тръгнахме.

— Слънцето?

— Аха. Просто го оставихме. Най-важното бе да изведем Бити и майка й оттук. Когато се върнахме на следващата нощ, върху тревата имаше петно от изгорено. Това бе всичко. — Рейдж изруга под носа си. — Казвам ти, онзи мъж беше напълно луд. Беше готов да убие всичко и всеки, изпречил се на пътя му.

— Рентгеновите й снимки го потвърждават. — Рейдж я погледна и тя поклати глава. — Цял куп счупени кости… не че са я водили при Хавърс, когато се е случвало. Според Хавърс, тъй като е претранс, местата, където са зараснали, все още си личат. Каза, че са навсякъде.

Тихо ръмжене я накара да вдигне очи. Горната устна на Рейдж се беше повдигнала, оголвайки вампирските му зъби, върху лицето му бе изписано изражение на закрилническа агресия.

— Искам отново да убия това копеле.

Мери даде на Бити цялото време, от което тя се нуждаеше, оставайки назад с Рейдж, докато момиченцето не се върна при тях.

— Предполагам, че нещата ми ги няма. — Бити сви рамене в огромното си палто. — Не че имах кой знае какво.

— Наистина съжалявам, Бити.

— Надявах се… — Момиченцето погледна назад, там, където се беше издигала къщата. — Надявах се да занеса някои от дрехите и книгите си у чичо. Не искам да му бъда в тежест. Не искам да ме отпратят.

Рейдж се закашля тихичко.

— Аз ще отида и ще ти купя каквото поискаш. Всичко, от което имаш нужда.

Мери поклати глава.

— Не мисля…

— Няма нищо — каза Бити. — Навярно бих могла да си намеря работа. Нали се сещаш, когато отида да живея при него.

Ти си на девет години, помисли си Мери. По дяволите.

— Какво ще кажеш да се връщаме? — предложи Мери. — Студено е.

— Сигурна ли си, че си готова да си вървим? — попита Рейдж. — Можем да останем, ако искаш.

— Не. — Бити отново сви рамене. — Тук няма нищо за мен.

Те се върнаха при понтиака и се настаниха по местата си; топлината на колата беше балсам за измръзналите им бузи и носове.

Докато Рейдж обръщаше и фаровете осветяваха празния парцел, Мери си помисли, че все някога момиченцето щеше да получи добра новина. Скрайб Върджин непрекъснато говореше за равновесие, нали? Така че, статистически погледнато, беше крайно време за Бити да настъпят добри времена.

— Просто трябва да изчакам чичо да дойде — каза момиченцето, докато се отдалечаваха. — Той ще ми даде дом.

Мери затвори очи. И й се прииска да удари главата си в таблото.

Сякаш прочел мислите й, Рейдж улови ръката й и я стисна. Мери стисна неговата в отговор.

— Нека те попитам нещо, Бити, момичето ми — каза той. — Обичаш ли сладолед?

— Предполагам, че да. Опитвала съм го преди.

— Имаш ли планове за утре вечер? Можем да излезем след Първото хранене, преди магазините на човеците да затворят.

Импулсивно, защото отчаяно искаше да запази всяка линия на общуване отворена, Мери се обърна назад.

— Искаш ли да го направим, Бити? Ще бъде забавно.

Когато думите й бяха последвани от дълго мълчание, Мери отново се облегна в седалката си.

— В „Убежището“ имат номера на моята Мери — обади се Рейдж в тишината. — Ако чичо ти дойде, докато сме навън, могат да й се обадят и веднага ще те доведем. Ще си изберем място, което е само на пет минути път с колата. — Рейдж я погледна в огледалото за обратно виждане. — Искам да кажа, ти влизаш да се къпеш, нали?

— Моля? — попита момиченцето.

— Ами, ако си в банята, когато той се появи, някой ще почука на вратата ти и ще трябва да се подсушиш и да се облечеш. И това ще отнеме поне пет минути, нали? Ще бъде съвсем същото. Е, само дето в единия случай ще имаш нужда от сапун и гъба, а в другия ще получиш захарни пръчици и цял тон шоколадов сос. Ако си избереш това. Лично аз обичам да смесвам нещата, няколко шейка, бананов сплит… една-две мелби. И за капак — фунийка с няколко топки с вкус на мока. Не знам защо. За мен то е като ментовия бонбон в края на яденето. Ако ме разбираш.

Мери отново се обърна. Бити гледаше напред, веждите й бяха високо вдигнати, върху личицето й бе изписана изненада.

— Не се шегува — измърмори тя. — Дори ако не обичаш сладолед, да го видиш как изяжда всичко това, е истинско преживяване.

— Те имат номера ти? — попита момиченцето.

— Абсолютно. Задължително е за всички от персонала. А аз никога не се разделям с телефона си, дори когато спя… и определено не и когато излизам някъде.

— А ако все пак се тревожиш, че бихме могли да пропуснем нещо — Рейдж вдигна собствения си телефон, — ще им дам и моя номер. А брат ми Вишъс ще се погрижи да имаме най-доброто покритие в града. Никакви мъртви зони. Освен ако не си в близост до Ласитър, но това е по-скоро умствен проблем, отколкото нещо с мрежите.

— Ъм… Ласитър?

Рейдж кимна.

— Аха. Той е трън в задника… ъ, мамка му… искам да кажа, съжалявам, не би трябвало да казвам „задник“ пред теб, нали? Нито пък „мамка му“. Нито всички останали лоши думи. — Той се чукна с пръст по главата. — Трябва да го запомня, трябва да го запомня. Както и да е, Ласитър е паднал ангел, който ни се лепна. Като дъвка на подметката. Само дето не мирише на ягоди, обсебва дистанционното на телевизора и редовно се питаш: „Наистина ли това е най-доброто, което Създателят е в състояние да направи с един безсмъртен?“. Има най-ужасния вкус за телевизионни предавания, който би могъл да си представиш… но поне не е пристрастен към „Бонанза“… Някога гледала ли си дванайсетчасов маратон на „Спасен от звънеца“? Е, добре де, вероятно бяха само седем часа и не е като да не можех да си тръгна… обаче, казвам ти, същинско чудо е, че се спасих, без способността ми да си обувам панталоните да пострада…

То се случи именно тогава. И Мери сигурно щеше да го пропусне, ако по някаква щастлива случайност не беше избрала точно този момент, за да се обърне и да провери дали Бити все още слуша.

Момиченцето се усмихна.

Не беше някоя широка усмивка, нито пък се разсмя, ала крайчетата на устните му определено се повдигнаха.

— Ще ми разкажеш ли още? — помоли то, когато Рейдж спря, за да си поеме дъх. — За другите, с които живееш?

— Разбира се. Абсолютно. Значи, шефът ми, кралят… твоят крал, има голдън ретривър на име Джордж, който му помага да се придвижва. Рот е сляп… но винаги знае точно къде се намираш в стаята. Има страшни сетива. Обича агнешко и въпреки че ще го отрече, изглежда твърдо решен да изяде всички зеленчуци. Така де, по време на храненията поглеждаш към него и… нали разбираш, чинията му винаги трябва да е подредена по един и същи начин, месото, въглехидратите и зеленчуците винаги на едно и също място, защото нали не може да вижда. Както и да е, ясно е, че мрази проклетите му зеленчуци, обаче ги изяжда до последния. Откакто му се роди син, Малкия Рот. Детето сега е на колко? — Рейдж погледна към Мери. — Мери, спомняш ли си?

Ала Мери не слушаше подробностите на разговора им. Беше се облегнала в седалката и оставяше бъбренето на Рейдж за живота им да я залее.

За първи път от месеци насам се беше отпуснала.

— Мери?

Тя обърна глава към него и се усмихна.

Толкова те обичам, оформиха безмълвно устните й на светлината на таблото.

Гърдите на Рейдж се издуха около дванадесет пъти повече от обикновено, а красивото му лице грейна от самодоволство така, че бе истинско чудо как не огря целия квартал.

— Както и да е — продължи, докато поднасяше ръката й към устните си, за да целуне опакото на дланта й. — Имаме котарак на име Бу. Дойде при нас с Бет, която е шелан на Рот и твоя кралица. А пък един от лекарите ни има състезателен кон, който вече е стар и не се състезава. Предпочитам да не се замислям много-много за това, че Вишъс притежава хамстери. Не, не, по-добре да не говорим за това и не, абсолютно няма да ти обясня…

Мери затвори очи, оставяйки историите и баритонът му да я обливат като вълна. По някаква причина мислите й се върнаха към едно друго пътуване в тази кола, в самото начало на връзката им, когато бяха свалили стъклата и бяха надули „Тъкачът на мечти“, а тя бе подала глава през прозореца, наслаждавайки се на вятъра в лицето и косата си, докато се носеха главоломно по пътя.

Хубаво бе да знае, че след всичкото това време Рейдж все още притежаваше способността напълно да й завърти главата.