Звярът

58.

Куин стоеше в ъгъла на операционната, приковал очи в Лейла, докато Мани за пореден път я преглеждаше, наведен между разтворените й бедра, покрити с чаршаф.

— Твърде рано е… — Поклати глава, опитвайки се да говори тихо. — Твърде рано е… Не би трябвало да се случва сега. Защо… Не би трябвало да се случва. Исусе, твърде рано е. Какво, по дяволите… Ултразвукът показа, че всичко е наред.

Не се случва наистина, настояваше мозъкът му. Трябва да беше някакъв сън.

Да, всеки миг щеше да се събуди в спалнята си и да открие Блей до себе си… щеше да си поеме онзи дълбок дъх на облекчение, който си поемаш, когато осъзнаеш, че страшилището, което те преследва, е само плод на въображението ти. Или пък на лошо храносмилане.

— Събуди се — измърмори. — Събуди се сега. Събуди се, по дяволите…

Блей действително беше до него. Само че двамата не лежаха и определено не се намираха в стаята си в голямата къща. За сметка на това неговият мъж го подкрепяше — единственото, което го задържаше да не падне, бе силната ръка на Блей около кръста му.

Мани извади ръка изпод чаршафа и свали яркосинята хирургическа ръкавица. След това се изправи и даде знак на Куин и Блей да се приближат.

Фактът, че Лейла все още бе в съзнание, беше доказателство за това колко е силна, но, господи, толкова беше бледа. И имаше толкова кръв, изпълнила легенчето под дупето й, напоила въздуха с мириса си.

Мани сложи ръка на рамото й и каза, обръщайки се към нея:

— Кървенето намалява. Това е добрата новина. Ала сега и двамата дават признаци на затруднения; сърдечният ритъм на момчето също започва да играе. Но най-много се притеснявам за момиченцето, което е по-малко. Силно препоръчвам цезарово сечение…

— Твърде рано е! — Лейла погледна Куин в паника. — Твърде рано е…

Мани улови ръката й.

— Лейла, искам да ме чуеш. На бебетата им е трудно… а най-вече… ти няма да оцелееш, ако не ги извадим още сега.

— Не ме е грижа за мен! Каза, че кървенето намалява…

— Така е. Ала времето ни изтича, а те искам възможно най-силна, преди да те приспя.

— Не ме е грижа какво ще правиш с мен! Трябва да ги задържиш вътре…

Дъхът на Лейла секна, когато я връхлетя поредната контракция. Куин потърка лице, а после даде знак на Мани да отстъпи настрани с него.

— Какво става, по дяволите?

Насред цялата паника очите на Мани бяха сигурни, пристан в бушуващото море от емоции.

— Говорих с Хавърс. Нищо не може да се направи, за да се продължи бременността. На ултразвука ясно се вижда, че плацентата се отделя от матката. Съвсем същото, което се случи с Бет — изключително често срещано, особено при близнаци, и причината за повечето смъртни случаи на родилки и бебета във вашата раса. Лейла никъде не е сбъркала, направи всичко както трябва. Ала нещата се свеждат до това, че няма да може да ги износи докрай и трябва да вземем решение, за да спасим живота й и да се опитаме да спасим техния.

Последва мълчание, докато Куин осмисляше чутото.

— Ами дробовете им? Нуждаем се от още няколко нощи…

— Разполагаме със специални апарати за дишане от Хавърс, които ще помогнат. Имаме необходимата апаратура. Успеем ли да ги извадим, знам какво трябва да направим, Елена и Джейн също.

Куин потърка лице и му се прииска да повърне.

— Окей. Добре. Да го направим.

Стегна се и отиде при Лейла, отмятайки русата коса от лепнещото й лице.

— Съжалявам! Толкова съжалявам! Аз съм виновна…

— Шш, шш, шш. — Отново и отново я галеше по главата, за да я успокои. — Чуй ме… не, чуй ме. Искам да чуеш какво казвам. Нищо от случващото се не е по твоя вина. А твоят живот има значение. Не мога да изгубя… няма да изгубя всички ви в това, окей? То е в ръцете на Скрайб Върджин, всичко това.

— Толкова съжалявам… — Очите й не се откъсваха от неговите, от ъгълчетата им се стичаха сълзи и мокреха възглавницата под главата й. — Куин, прости ми.

Куин я целуна по челото.

— Няма за какво да ти прощавам. Трябва обаче да го направим…

— Не искам да изгубя малките ти…

— Нашите малки. — Той погледна към Блей. — Направихме това заедно и какъвто и да бъде изходът, аз ще го приема. Ти стори най-доброто, на което си способна, ала сега трябва да продължим напред.

— Къде е Блей? — Връхлетя я нова контракция и тя стисна зъби, напрягайки се от болка. — Къде е…

Блей се приближи до тях.

— Тук съм. Никъде няма да отида.

В този момент в стаята влезе Джейн.

— Как сме?

— Лейла — каза Куин. — Трябва да го направим. Сега.

Докато лежеше върху носилката (тялото й — извън нейния контрол, бъдещето на малките й — неясно), Лейла имаше чувството, че се намира в стремително носеща се кола, приближаваща остър завой на хлъзгав път. Сравнението беше толкова точно, че всеки път, щом мигнеше, усещаше умопомрачителната скорост, чуваше свирещите гуми, приготвяше се да посрещне удара, докато колата се завърташе във въздуха, в катастрофа, която несъмнено щеше да я убие.

Всъщност, вече усещаше болката от удара — тя тръгваше от кръста й и достигаше връхната си точка в контракции, които разтърсваха корема й.

— Време е — каза Куин, а разноцветните му очи горяха с такава яростна решителност, че за миг Лейла почувства как в тялото й се влива увереност.

Сякаш бе готов да се бори със самата смърт за нея и малките.

— Окей? — попита той.

Лейла погледна към Блей. И когато той кимна, тя кимна в отговор.

— Окей.

— Може ли да й дадем от кръвта си? — попита Куин.

Джейн пристъпи напред, поклащайки глава.

— Стомахът й трябва да е празен за упойката. А се налага да я приспим, нямаме време за епидурална инжекция.

— Всичко, което… — Лейла се прокашля. — Всичко, което е нужно, за да спасите малките…

Спомни си какво бе трябвало да сторят, за да спасят Бет и М. Р., когато същото се бе случило с нея. Ами ако се окажеше, че и тя няма да може да има повече деца? Така да бъде. Тя щеше да има две. Или… може би, едно.

Или пък… нито едно.

О, прескъпа Скрайб Върджин, започна да се моли, ридаейки. Вземи мен. Остави малките и вземи мен, вместо тях.

Извърна глава и през сълзи погледна към неонаталните кувьози, които бяха докарани в стаята и стояха до стената. Опита да си представи своите малки в тях, дребнички, но живи.

Не успя.

Простена, връхлетяна от абсурдния импулс просто да стане и да си отиде, сякаш това беше филм, от който можеше да си тръгне, защото сюжетът не й харесваше. Или книга, която можеше да затвори, защото не й се нравеше какво прави авторът с героите. Или картина, която можеше да изостави, защото сцената, която се бе опитала да изобрази, се бе превърнала в мацаница.

Неочаквано около нея се струпаха цял куп хора. Вишъс се беше появил, лицето му — покрито от хирургическа маска, дрехите му — скрити под стерилен жълт костюм. Елена също беше тук. Куин и Блей навличаха стерилни дрехи. Мани и Джейн говореха на медицински език, който тя не разбираше.

— Не мога да дишам… — простена.

Изведнъж запищя някаква аларма, пронизителният й звук се извиси над общото пиукане на машините, които следяха нейното състояние и състоянието на малките.

— Не мога… да дишам…

— Тя е в сърдечен арест!

Лейла нямаше представа кой го каза. Нито дори дали беше мъж или жена.

Обзе я странно чувство, сякаш беше потопена в хладка вода, която притъпяваше зрението и слуха й, и правеше тялото й безтегловно. Болката също се отдръпна и това я ужаси.

Ако изпитваше болка, значи все още беше жива, нали така?

Докато бездната се разтваряше, за да погълне съзнанието й, като чудовище, поглъщащо плячката си, Лейла се опита да извика за помощ, да се моли за живота на малките си, отново да се извини за прегрешенията, за които само тя знаеше.

Нямаше обаче време.

За нея вече нямаше време.