Звярът

39.

— Ще ми разкажеш ли още за хората, с които живееш? — помоли Бити от задната седалка на понтиака и

Мери погледна към Рейдж.

Тримата се прибираха, напълнили коремите си с най-различни сладоледи, а по-голямата част от напрежението на онова с „баща ти“ се беше разсеяло. Обаче, човече, беше наистина труден момент… е, за всички, освен за Бити. Нея като че ли изобщо не я беше грижа.

Същото не можеше да се каже за двамата възрастни. На това му се казваше да извадиш проблема с липсата на деца на светло. Но поне останалата част от излизането беше невероятен успех.

— Още за моите хора, а? — Рейдж хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се усмихна. — Чакай да помисля. Говорихме за краля, животните и Ласитър. Който всъщност би трябвало да бъде причислен към животните. И така… някога срещала ли си близнаци?

— Не, никога. Не ми беше позволено да напускам къщата.

Рейдж примига.

— Съжалявам, Бити. Трябва да ти е било много трудно.

— Баща ми не искаше да се виждаме с никого.

Мери трябваше да положи усилие, за да не потръпне.

Рейдж се намръщи и тя усети как улови ръката й.

— Нека те попитам нещо, Бити — каза той.

— Добре.

— Как се научи да четеш? А и говориш наистина добре.

— Майка ми е била учителка. Преди да се обвърже с баща ми.

— А.

Мери се обърна в седалката си.

— И ти ли искаш да станеш учителка?

Веждите на момиченцето се повдигнаха.

— Да, мисля, че бих искала. Ала не знам къде да отида на училище за това. Мама е учила в Южна Каролина.

Мери се опита да не покаже никаква реакция.

— Наистина ли? Никога не е споменавала, че е оттам.

— Там са живели родителите й. Но са починали.

— Чух, че там имало колония — обади се Рейдж.

— Баща ми бил сезонен работник. Пътувал там, където имало работа, работел за човеците, докато не я срещнал. Тогава дошли тук и той станал електротехник за расата. Започнал да пие твърде много и тогава всичко се променило. Родила съм се след като нещата се влошили… а може би аз съм била причината за това.

Мери не каза нищо. От една страна се надяваше Бити да продължи, от друга беше наистина тежко да чуе нещо подобно от устата на дете. А после се намръщи, забелязала, че наближават „Убежището“.

Погледна към Рейдж, с намерението да му подскаже да не спира… но той кимна, сякаш вече знаеше точно какво се върти в главата й.

Може би ако продължеше да шофира, Бити щеше да продължи да говори.

Защото нищо от това не беше записано в досието й.

— Понякога — подхвърли Мери, — алкохолът може наистина да нарани хората.

— Баща ми беше този, който ни удряше. Не бирата, която пиеше.

Мери се прокашля.

— Много вярно, Бити.

Момиченцето замълча, а после, преди Мери да успее да каже каквото и да било, отново се обади:

— Може ли да те попитам нещо, госпожице Лус?

Мери отново се обърна назад и като срещна очите й, кимна.

— Всичко.

— Каза, че твоята мамен е умряла, нали?

— Така е.

— Къде направи церемонията за изпращането й в Небитието?

— Ами, Бити, то… — Мери прибра кичур коса зад ухото си. — Истината е, че някога бях човек, Бити.

Момиченцето се сепна.

— Аз… не знаех.

— Това е много, много дълга история. Срещнах го и се влюбих в него. — Тя сложи ръка върху рамото на Рейдж. — А после се случиха разни други неща. И оттогава съм част от света на вампирите. Сега животът ми е тук, с всички вас и няма да се върна там, където живях някога.

Бити сбърчи вежди.

— Но какво стана със семейството ти? Със себе си ли ги доведе?

— Бяхме само мама и аз. А когато тя умря, нямаше нищо, което да ме задържа в онзи свят. Благодарение на Рейдж… — Тя го погледна и му се усмихна. — Е, благодарение на него намерих новото си семейство.

— Имате ли деца?

Мери поклати глава.

— Не, и никога няма да мога да имам.

Момиченцето отново се сепна.

— Никога?

— Не. Не ми е било писано. Имам обаче работата си в „Убежището“, а там има цял куп деца, които се нуждаят от помощта ми. — Като теб например. — Така че давам приноса си към бъдещето, към новото поколение, по този начин.

Бити се намръщи и дълго остана така. А после погледна към Рейдж.

— Ами ти? Имаш ли деца? Преди да срещнеш… ами, нея, имам предвид.

Рейдж се пресегна и голямата му ръка улови дланта на Мери в топла, силна хватка.

— Предполагам, че бих могъл да имам. Но ако няма да бъде с нея, няма да бъде с никоя.

— Моята мамен казваше, че децата са най-голямата благословия в живота.

Мери кимна през болката, стиснала внезапно сърцето й.

— И е била напълно права.

— Близнаци, значи? — напомни Бити.

Рейдж си пое дълбоко дъх, сякаш трябваше да положи усилие, за да се върне към обикновения разговор.

— А, да. Близнаци. Ами, имаме си двама близнаци в къщата. Еднояйчни са, но изобщо не си приличат.

— Как е възможно?

— Ами, единият е бил превърнат в кръвен роб.

— Какво е това?

— Практика, която кралят обяви за незаконна. Когато един вампир държи друг против волята му и го използва като източник на кръв. Зейдист бил белязан по време на бягството си, а неговият близнак Фюри (именно той го спасил), изгубил крака си. Но накрая всичко се нареди. Сега и двамата са обвързани, а Зи има най-сладкото детенце на планетата. Нала ще ти хареса. Тя е истински бонбон.

— Мисля, че бих искала един ден да имам деца.

Мери отново се обърна към нея.

— И наистина ще имаш.

— Но ти не можеш, нали? Ами ако и с мен се случи същото?

— Е, възможно е. Но ми се иска да вярвам, че ако мислиш положително, ще ти се случват положителни неща. Така че си се представи в щастливо семейство, обвързана с мъж, който те обича и се грижи за теб и те оставя да се грижиш за него. А после си представи новороденото си дете, топло и шаващо в ръцете ти. Виж очите му, които са досущ като твоите или пък косата му, която е досущ като тази на баща му. Представи си го, мисли позитивно и го накарай да се случи.

— Освен това — обади се и Рейдж, — дори ако не можеш да си родиш дете, би могла да си осиновиш. Или пък да работиш с деца, като Мери. Винаги има и друг начин.

— Винаги — съгласи се Мери.

Покараха още малко, а после Рейдж се отправи обратно към „Убежището“. Когато спря до бордюра, се прокашля.

— Е, Бити.

— Да?

Рейдж изви масивните си рамене, така че да може да я погледне.

— Утре съм на работа, но следващата нощ ми е свободна. Искаш ли да вечеряш с мен и Мери? Иска ми се да излезем да хапнем някъде.

— На ресторант? — попита Бити.

— Аха. „Ти Джи Ай Фрайдейз“… Ходила ли си някога там?

— Ами, всъщност не.

— Е, какво ще кажеш?

И… това бе още една причина да го обича, помисли си Мери.

Тя слезе и дръпна седалката напред.

Бити вдигна очи към нея.

— Може ли, госпожице Jlyc?

— Абсолютно.

— В такъв случай, да, моля.

— Страхотно! — Рейдж плесна с ръце. — Господи, на всяка цена трябва да си поръчаш брауни със сладолед. Невероятно е.

Бити се забави за миг на бордюра. А после помаха за довиждане.

— Благодаря. За сладоледа.

Мери върна седалката на мястото й, наведе се и сложи длан върху кожената тапицерия, все още топла там, където бе седяла допреди малко.

— Ще се видим вкъщи.

— Ммм-хмм.

Протегна се и го целуна по устата.

— Обичам те.

— И аз те обичам, моя Мери. — Рейдж я придърпа за още една целувка и понижи глас. — Ваните са страшно забавни. Знаеше ли го?

Усмивка се разля по лицето й и си остана там, а веждите й подскочиха.

— Нима?

— Мисля, че ще я напълня и ще се пъхна в нея точно преди Последното хранене. Искаш ли да се присъединиш?

— Това означава ли, че отново ще ядем в спалнята?

— Господи, определено се надявам на това.

Мери се засмя и се изправи.

— Ще се върна по обичайното време.

Докато се отдръпваше от колата видя, че Бити мести поглед между тях двамата. А после колата изрева и Рейдж се изнесе, оставяйки дълбоки отпечатъци от гуми.

Мери се засмя.

— Не можа да не се изфука.

— Какво означава това?

— Опитва се да ни впечатли с шофирането си. — Те се отправиха към къщата. — Мъжете обичат да го правят. По-силно е от тях.

Мери въведе кода и когато отвори вратата, ги посрещна миризмата на курабии с парченца шоколад.

— Леле, за втори път тази седмица.

Искаше й се да предложи на Бити да последват смеха и бъбренето, които долитаха откъм голямата кухня и да се присъединят към останалите, но момиченцето се насочи право към стълбите. Надявайки се на още един шанс да си поговорят, Мери я последва на втория етаж и спря на площадката пред кабинета си.

— На тавана ли ще се качиш? Аз имам да попълня разни документи, така че ще бъда тук, ако се нуждаеш от нещо. Или пък, ако ти се прииска, да отидем да печем курабии.

Бити свали голямото си яке.

— Мисля, че ще поседя в стаята си. Но ти благодаря.

— Добре. Ами, лека нощ.

— Лека нощ…

— Аз ще бъда тук. До малко преди съмване.

— Благодаря ти.

Мери остана на мястото си, пред отворената врата на кабинета, докато Бити тръгна към стълбите…

Случи се толкова бързо. В един момент момиченцето се отдалечаваше, а в следващия се обърна и прекоси бързо разстоянието, което ги делеше.

Ръцете му се обвиха около Мери, светкавично, като поемане на дъх, и останаха също толкова кратко.

А после Бити изчезна, изкачвайки стълбите към тавана, без нито дума или поглед повече.

Мери остана на мястото си. Още доста дълго.

Само това ми трябваше, помисли си Ви, докато думите му увисваха във въздуха между него и Джейн.

Някога мислила ли си да си имаш дете?

Неговата шелан се вкамени, притихнала на мястото си, а той изруга под носа си… само че това не беше въпрос, който можеш да си вземеш обратно. Дори и ако на носилка между вас лежи полумъртъв враг.

И сте заобиколени от стотици сърца в урни.

И това се случва насред работната нощ и за двама ви.

Мамка му, това наистина ли беше излязло от устата му?

О, и между другото, определено щеше да фрасне още един на Рейдж, когато го видеше отново. Дори ако строго погледнато, вината не беше на Холивуд. Единственото, което бе направил, бе да зададе същия въпрос, защото очевидно самият той се измъчваше от него.

И все пак, Ви щеше да му фрасне един.

— Леле — бавно каза Джейн. Потърка носа си и отметна русата си коса назад. — Ама че изненада.

— Виж, забрави, че изобщо го споменах…

— Не, няма. И защо ме питаш? Защото ти искаш деца или защото искаш да знаеш какво мисля аз?

— Искам да знам какво мислиш ти.

И да, вероятно беше странно, че този въпрос не бе повдиган досега, но от самото начало беше ясно, че Джейн не може да има деца, не и биологически, а оттогава през главата им бяха минали цял куп неща.

— Е, ти какво мислиш?

— Аз те попитах пръв.

— Това някаква игричка ли е? Или сериозен разговор?

Двамата се умълчаха. А после, в един и същи миг и с един и същи тон, казаха:

— Не е приоритет за мен.

— Не е приоритет за мен.

Засмяха се и на Ви му се стори, че докато част от напрежението се отцеждаше от тялото му, нещо подобно се случваше и с нея — стойката й се отпусна, дъхът й, когато го изпусна, звучеше облекчено.

— Виж — заяви той. — М. Р. и Нала са сладки, така е. Но аз се интересувам от тях, защото са част от живота на Рот и Зи, а не защото искам нещо такова и за нас. Освен ако за теб не е важно.

— Е, аз не мога да имам деца. Искам да кажа, строго погледнато, аз съм мъртва. — Тя извъртя очи. — Нека само отбележа, че понякога, когато казвам нещо подобно, получавам екзистенциална травма. В смисъл — как, по дяволите, това се превърна в живота ми… не че не е истинско чудо, де. Но все пак.

— И си обвързана с полубог.

— Ти наистина ли току-що се повиши?

— Възможно е. Но можеш ли да ме виниш? — Тя се засмя, каквато беше и целта му, а после той отново стана сериозен. — Осиновяването при вампирите е трудно, но също е вариант.,

— Така е. — Джейн сви рамене. — Ала нали знаеш, никога не съм била от онези жени, които мечтаят за сватбения си ден или виждат въртележки в цветовете на дъгата над бебета в кошчета. Не че съм виждала кой знае колко бебета в кошчета. — Тя се намръщи. — Леле. Всъщност… май никога не съм виждала бебе да спи в кошче.

— Но това не те прави някаква особнячка. Усещам какво си мислиш.

— Аха. — Тя разтърка тила си. А после се отърси, сякаш пропъждаше мисли, които отказваше да приеме. — Искам да кажа, много ясно, че не ме прави. Само защото жените могат да бъдат майки, не означава, че трябва да го направят.

Ви се усмихна за миг. А после поклати глава.

— Не мисля, че ни има нещо. И ненавиждам това, че изобщо почувствах нуждата да го кажа.

— Въпросът е в съвместимостта. Ако един от нас искаше деца, а другият не? Това би било проблем.

Тя се приближи до него и сложи ръце на раменете му. Интересно — обикновено Ви не търпеше да застават толкова близо до него. Не заради някаква ужасяваща травма (макар че частичната кастрация, която беше понесъл от ръката на баща си, определено не беше най-приятният му спомен), а защото твърде много контакт и близост бяха прекалено силни усещания, за да може мозъкът му да се справи с тях.

С Джейн обаче никога не се чувстваше така. Нито пък с Бъч.

Може би защото и двамата разбираха това с претоварването.

— Изглеждаш притеснен. — Джейн отметна косата му назад и проследи татуировката на слепоочието му с показалец.

— Не искам нищо да застане между нас. Никога.

— То зависи само от нас, не е ли така? Защо тогава се притесняваш?

— Рейдж и Мери преживяват труден момент.

— Защото не могат да имат деца? Сега добре ли са?

— Да. Така мисля.

— Хубаво. — Тя наклони глава на една страна. — А що се отнася до нас двамата, не можем да предскажем бъдещето. Никой не може. Така че ще обсъждаме нещата, ще намираме изход и ще продължаваме напред. Заедно. Сега не съм в състояние да си представя някакъв сценарий, в който биологичният ми часовник изведнъж се раздрънчава и ме обзема неудържима нужда да бъда майка. Просто, нямам чувството, че в живота ми нещо липсва. Няма празнина, която трябва да бъде запълнена. Имам теб. Имам работата си и напълно отхвърлям идеята, че съдбата на всички жени е да бъдат майки. Някои са, други не, и най-страхотното е, че ние сами избираме. Същото важи и за мъжете. Така че, да, просто ще продължим да говорим и всичко ще бъде наред… независимо какъв точно ще е крайният резултат.

Докато я гледаше от по-високия си ръст, Вишъс изведнъж се почувства по-нисък.

— Винаги си толкова логична.

— Не съм чак толкова сигурна. Просто се опитвам да погледна всичко от всеки възможен ъгъл и да бъда възможно най-логична…

— Не мисля, че бих могъл да бъда баща, Джейн.

Неговата шелан поклати глава.

— Знам защо го казваш. Но ти не си като твоите родители. Пък и това не е правилният въпрос. Правилният въпрос е: Искаш ли да бъдеш баща?

Ви опита да си представи как на плещите му е легнал същият товар, като този върху Рот и Зи, постоянната тревога за едно малко създание и дали то не се убива. Е, да, изживяването си имаше и хубави моменти — щастието върху лицата на братята му беше съвсем истинско. Но, господи, цялата работа и отговорности…

Ала дали не го използваше просто като оправдание?

Все тая.

— Определено не и сега. Не, точно сега не искам да бъда баща.

— Значи това е положението в момента. И ако нещо се промени, ще го обсъдим. Същото важи и за мен.

— Никога не бих искал което и да било същество на планетата да ме ненавижда така, както аз ненавиждам родителите си.

Ето. Изрече го на глас.

— Има доста причини, подкрепящи тази позиция. — Прошепна Джейн, докато милваше лицето му. — И толкова много съжалявам.

— Само не ми казвай да го обсъдя с Мери. Не се интересувам от онези гадости.

— Знаеш къде да я намериш, ако се нуждаеш от нея. И не е нужно да ти казвам, че тя ще бъде на разположение, когато и да я помолиш. — Джейн отметна косата му назад. — И едно ще ти кажа. Колкото и ужасна да е майка ти… без нея двамата с теб нямаше да сме заедно.

Ви се намръщи, мислейки си за мига, в който бе извадил Джейн от онова смачкано ауди край пътя. Никоя от реанимационните мерки, които беше опитал, не бе успяла да помогне. Колкото и да се бе мъчил да я върне към живот, тя не помръдваше.

По някаква причина образът на майка му върху онова легло отново изплува в ума му, отказвайки да бъде потиснат. Задържа се в главата му… сякаш беше някакво послание.

— Наистина ти имам доверие — чу се да казва на своята шелан.

— Аз също те обичам, Вишъс.