Звярът

74.

Беше страхотно парти.

Когато най-сетне успя да поседне в подножието на голямото стълбище, Мери се беше запъхтяла, на лявата й пета беше излязъл мехур и тя знаеше, че по-късно цялото й тяло щеше да е схванато. Ала танците… танците.

Музиката, избрана от Ви (рап и хип-хоп), вдъхновяваше най-различни акробатични изпълнения и тя с гордост забеляза, че благоверният й се вихреше като за световно. Бити по нищо не му отстъпваше — плътно до него, тя усвояваше движенията му, смееше се, хапваше, пиеше газирано.

Интересно как понякога най-страхотното изкарване е просто да седнеш и да гледаш как детето ти си изкарва страхотно.

През тълпата видя как Рейдж й дава знак да отиде при него, а когато тя си повя с ръка и поклати глава, той се приближи с танцова стъпка и Бити до себе си.

— Мери!

— Просто имам нужда да си отдъхна за минутка! — извика тя в отговор. Защото това бе единственият начин да бъде чута.

— Бити, ще накараш ли твоята мам… — Рейдж се спря. — Можеш ли да накараш, ъ, Мери, да се присъедини към нас?

Мъничкото жегване на болка в гърдите не беше нещо страшно, особено когато си помисли колко много би се харесало на истинската мамен на момиченцето да бъде част от всичко това. А после престана да мисли за каквото и да било, защото Бити се промуши между множеството, сграбчи ръката й и я издърпа на крака.

Последваха още танци.

Още храна и още пийване, още смях и възторжени възгласи… до два часа следобед, а после три…

Докато стана четири часът, когато дори Ласитър бе решил, че му стига толкова и всички започнаха да се разотиват по леглата.

Което, естествено, означаваше, че тримата с Рейдж и Бити се озоваха в кухнята.

— Е, Битс, това е моята гордост и радост — заяви той, повеждайки момиченцето по един коридор до килера. — Моят фризер за сладолед.

Мери ги остави да се забавляват и отиде да извади три купички, три лъжици и три салфетки. Подреди ги върху дъбовата маса, след което се облегна в стола и ги загледа с усмивка, докато си тананикаше и чакаше да види какво ще донесат, благодарна, че с почти религиозната си подреденост Фриц се беше погрижил храната за церемонията с панделките да бъде разчистена още преди часове…

— Леле — каза тя с усмивка. — Това е сериозен товар.

Петнадесет, не двадесет литра.

— Избирахме разумно — заяви Рейдж сериозно. — Нека ти предложим…

Бит пое нещата оттам, продължавайки със същия псевдо дълбок глас:

— Шоколад с ядки и маршмелоус, кафе, мента с парченца шоколад, малини и любимия ти — шоколадов с парченца шоколад.

Двамата се поклониха ниско, а Мери изръкопляска.

— Много добър избор, много, много добър избор.

— А сега — заяви Рейдж с глас като на Дарт Вейдър, — ще се заема със сервирането.

Бити се настани до Мери и двете загледаха представлението, докато Рейдж правеше всякакви номера и подхвърляше сладоледени топки във въздуха, улавяйки ги ловко в купичките. Когато всеки получи каквото искаше, те нападнаха сладоледа.

Или по-точно, Рейдж и Мери го нападнаха.

Забелязала, че Бити не яде, Мери се намръщи.

— Добре ли си? Да не преяде с торта?

Мина известно време, преди момиченцето да проговори.

— Как наричат човеците своята мамен? Какво е тяхното обръщение за мамен?

Мери погледна към Рейдж, който беше замръзнал. А после се прокашля.

— Ъ… наричаме я „майко“. Или „мамо“.

— Майко. — Бити се взря в сладоледа си. — Мамо.

— Ммм-хмм.

След миг момиченцето вдигна глава и погледна Мери право в очите.

— Моля, може ли да те наричам „мамо“?

Изведнъж Мери почувства, че не може да диша; гърлото й се сви нетърпимо. Приведе се напред и като улови малкото личице между дланите си, се вгледа в чертите, които, разбра изведнъж извън всяко съмнение, щеше да види как израстват и съзряват пред очите й.

— Да — прошепна дрезгаво. — Бих искала. Бих искала да ме наричаш така.

Бити се усмихна.

— Добре, мамо.

И просто така, момиченцето й даде една от своите прегръдки, обвивайки слабичките си, но така силни ръце около нея, вкопчвайки се здраво.

Мери запримига учестено, но не можа да удържи сълзите си, особено когато притисна главичката на Бити до гърдите си и срещна овлажнелите очи на Рейдж.

Нейният хелрен вдигна одобрително палци и оформи беззвучно: Браво на теб, мамо.

Смеейки се и плачейки, Мери си пое дълбоко дъх и си помисли: Да, на този свят определено се случват чудеса.

И можеше да благодари на Господ, Скрайб Върджин, на когото си поиска за това.

Тя… беше майка.