Звярът

24.

Мери се смяташе за стопроцентова феминистка. Да, повечето мъже можеха да вдигнат по-големи тежести от повечето жени (и това беше факт както сред човеците, така и сред вампирите), ала оставяйки настрана това общо взето незначително физическо неравенство, според нея нямаше абсолютно нищо, което един мъж да може да направи по-добре от една жена.

— Да.

Така че за нея бе истинско прозрение, когато осъзна, че се чувства като пълен провал, просто защото се намираше в положението, в което и всички мъже. Родените с мъжки полови органи не можеха да имат деца, тя — също. Ето — пълно равенство.

Господи, толкова болеше.

И болеше по един наистина странен начин. Усещането беше студено; вледеняваща празнина в средата на гърдите й. Или пък беше по-ниско, макар че метафората за празнина там, където беше матката й, бе като извадена от някой филм на „Лайфтайм“.

Ала именно такова бе усещането. Празнина. Бездна.

— Съжалявам — чу се да промълвява. Макар че в това нямаше никакъв смисъл.

— Недей — помоли я той. — Никога не казвай това…

О, виж ти, беше се приближил и беше коленичил пред нея, сложил ръце върху коленете й, а синьо-зелените му очи я гледаха така, сякаш бе на път да издъхне само от мисълта, че я беше наранил.

Тя сложи длан на бузата му и почувства топлината на лицето му.

— Добре, няма да се извинявам за това — каза. — Но съжалявам и за двама ни. Не искаш да се чувстваш по този начин, нито пък аз, ала ето че това е действителността.

— Не, не е, защото отказвам да го приема. Няма да допусна това да засегне нито мен, нито теб…

— Споменавала ли съм напоследък колко мразя рака? — Мери отпусна ръка, давайки си сметка, че говори едновременно с него, ала бе неспособна да се спре. — Наистина, ама наистина мразя тая шибана болест. Толкова се радвам, че вампирите са недосегаеми за нея, защото ако ти някога се разболееше, определено щях да ненавиждам вселената до края на безсмъртното си съществуване…

— Мери, чу ли какво казах? — Той улови ръката й и отново я допря до лицето си. — Никога вече няма да мисля за това. Няма да допусна то да застане между нас. Няма да…

— Чувствата не действат по този начин, Рейдж. А аз съм терапевт, така че определено го знам. — Опита да се усмихне, но беше почти сигурна, че вместо това се получи гримаса. — Не можем да избираме какво да изпитваме… особено когато става дума за нещо толкова фундаментално, като това да имаш деца. Искам да кажа, освен смъртта и това с кого искаш да прекараш живота си, децата са самата основа на съществуването.

— Можеш обаче да избереш какво ще направиш с чувствата си. Ти все това повтаряш, че всеки може да избере как да реагира на мислите и емоциите си.

— Да. Само че понякога… в момента не изглежда като осъществим план.

Господи, как така повече хора не сритваха терапевтите си в задника, зачуди се Мери. Тази високопарна купчина глупости как трябвало да „чувстваш чувствата си, но да контролираш как реагираш на тях“, изобщо не помагаше в момент като този, когато двамата с партньора ти сте на ръба на това да рухнете, а едно гласче в главата ти повтаря, че никога няма да се справите с това, защото, Исусе, кой би могъл?

О, и вината бе единствено нейна, защото тя бе тази с липсата на яйца, които да могат да бъдат оплодени…

— Мери, погледни ме.

Когато най-сетне го направи, беше поразена от свирепото изражение върху красивото му лице.

— Отказвам да допусна каквото и да било да застане между нас, най-малкото някаква тъпа мечта да си имаме деца. Защото нещата са такива, каквито са. Рот и Зи? Да, те имат деца с жените си, но трябваше да живеят с мисълта, че шеланите им може да умрат… по дяволите, Рот действително едва не изгуби Бет. Ами Куин? Е, да, той не е влюбен в Лейла, но не ми казвай, че не я обича с цялото си сърце, като се има предвид, че тя носи децата им. — Рейдж изпусна дъха си и се облегна назад, подпирайки длани на пода. Очите му се плъзнаха по резбата върху таблата на леглото. — Замисля ли се логично за това… колкото и силно да е желанието ми за дете… — Той се размърда и забучи пръст в средата на гърдите си. — … каквато и нужда да изпитвам да имам дете от теб, онова, в което съм още по-сигурен, е, че никога не бих те заменил за което и да било дете.

— Ала аз съм безсмъртна, забрави ли? Не би било нужно да се тревожиш за мен, докато раждам, като братята ти.

Очите му се стрелнаха към нея.

— Да, ала тогава никога вече не бих те видял, Мери. Това е равновесието, забрави ли? Ти нямаше да знаеш, че изобщо сме били заедно… но не и аз. До края на живота си щях да знам, че ти съществуваш на тази земя, жива и здрава… просто никога вече нямаше да мога да те видя, да те докосна, да се смея заедно с теб. А ако пътищата ни някога се пресечаха? Ти щеше да умреш на място. — Той потърка лице. — Това, че не си в състояние да имаш деца, е причината да сме заедно. Това не е проклятие, Мери… това е благословия. Именно това ни спаси.

Мери запримигва учестено, за да прогони сълзите.

— Рейдж…

— Знаеш, че е вярно. Знаеш, че това е равновесието. — Той се изправи и взе ръцете й в своите. — Знаеш, че това е причината изобщо да имаме каквото и да било. Ти ни даде нашето бъдеще, именно защото не можеш да ми родиш синове и дъщери.

Когато погледите им се срещнаха и се задържаха, Мери отново понечи да каже, че съжалява, ала той нямаше намерение да го допусне.

— Не. Не искам да го чувам, Мери. Говоря сериозно. Не искам да чувам нищо такова. И знаеш ли какво? Не бих променил нищо. Нищичко.

— Но ти искаш…

— Не и повече, отколкото те искам с мен, до мен, живееща с мен, обичаща с мен. — Погледът му нито за миг не се откъсваше от нейния, силата на убедеността му бе толкова огромна, че очите му горяха от нея. — Говоря сериозно, Мери. Сега, когато мисля за това… когато претеглям всичко в главата си? Не. Живот без теб е трагедия. Живот без дете? Това е… е, това е просто различен път.

Първият порив на Мери бе да остане заключена в собствената си драма, да се върти като хамстер в колело сред съжаление, гняв и тъга, изкусителни и безпощадни като черна дупка. Но после се опита да надмогне всичко това, да стигне от другата страна.

Онова, което й помогна да го направи?

Любовта в очите му.

Докато я гледаше, вдигнал очи към нея, погледът му беше като слънцето, източник на топлина и живот, и обич. Дори с всичко, което тя не можеше, незнайно как той успяваше да я гледа така, сякаш единственото, което имаше значение за него… бе точно това, което имаше пред себе си.

И в този миг Мери осъзна нещо.

Не беше нужно животът да е съвършен… за да може истинската любов да съществува в него.

Това е просто различен път.

Нещо ужасно странно се случи, когато тези четири думички излязоха от устата му. Сякаш от плещите му се свлече товар, всичко стана леко и пенливо, сърцето му запя, душата му се отърси от онова, което й тежеше, разстоянието, промъкнало се между него и неговата шелан изчезна, като разсеял се дим, като вдигнала се мъгла, като отминала буря.

— Не бих променил нищо. — Докато го изричаше, се почувства свободен. — Нищо. Не бих променил нищичко.

— Не бих те винила, ако поискаш.

— Е, не искам. — Той плъзна ръце по прасците й, подръпвайки леко краката й, за да я накара да го погледне. — Ни най-малко.

Мери си пое дълбоко дъх. А после усмивката й се завърна, изви крайчетата на устните й, накара очите й да грейнат.

— Наистина ли?

— Наистина.

Изправи се и седна до нея, в абсолютно същата поза, само дето неговите крака бяха толкова дълги, че обувките му бяха плътно стъпили на пода. Взе ръката й в своята и я побутна лекичко с рамо. Веднъж. Два пъти. Докато тя не се изкиска и не го побутна в отговор.

— Знаеш ли, права си. Говоренето наистина помага.

— Интересно, аз пък тъкмо си мислех, че е пълна глупост.

Рейдж поклати глава.

— Невероятно е как всичко зависи от това от какъв ъгъл го гледаш.

— Ти какво, да не си женен за терапевт или нещо такова? — Те се засмяха, а после Мери сви рамене. — Знаеш ли, никога не съм се замисляла за деца. Прекалено заета бях с колежа, а после мама се разболя. След това се разболях и аз. Докато дойде времето, когато навярно бих започнала да мисля за деца, за мен вече беше твърде късно. А нямах намерение да се отдавам на мисли за каквито и да били загуби. Вероятно защото през цялото време знаех, че ракът ще се завърне. Просто го знаех. И се оказах права.

— А после се обвърза с вампир.

— Така е. — Само че тогава неговата Мери се намръщи. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко.

Тя обърна ръката му с дланта нагоре и проследи линиите върху нея.

— Радвам се, че говорим… Искам да кажа, неизбежно бе този въпрос да изскочи и всъщност, като се замисля, не знам защо не го предвидих. И въпреки че е трудно и за двама ни, радвам се, че го извадихме на повърхността и се радвам, че се чувстваш по-добре. Просто… трябва да знаеш, че нещо такова не може да се оправи с един-единствен разговор.

Рейдж не беше толкова сигурен. Напоследък имаше чувството, че чарковете му не действат както трябва, ала сега? Всичко вървеше така плавно, както някога… и като че ли още повече бе укрепнало.

— Може би.

— Предполагам, че онова, което се опитвам да кажа, е, че не искам да се изненадаш или да ти стане гадно, ако чувството на разочарование се завърне. Следващия път когато видиш Рот и М. Р., следващия път, когато Зи се появи с Нала в прегръдките си, вероятно отново ще почувстваш болка. '

Рейдж си представи краля и брат си и сви рамене.

— Да, права си. Ала знаеш ли какво? Просто ще си напомня, че имам теб и че това не би било възможно при други обстоятелства. И това ще изличи всичко, уверявам те.

— Само недей да забравяш, че да се преструваме, че проблемът не съществува, не е приложима стратегия, не и когато става дума за душевно здраве.

— Но да го погледнем от правилната перспектива определено е дългосрочна стратегия. Както и да бъдеш благодарен за онова, което имаш.

Тя отново се усмихна.

— Точка за теб. Но моля те, говори с мен. Няма да рухна, а предпочитам да знам какво става в главата ти.

Рейдж вдигна ръка и прибра кичур коса зад ухото й.

— Мери, ти си най-силният човек, когото познавам.

— Понякога не съм толкова сигурна. — Тя се обърна и се протегна, за да го целуне по устата. — Все пак, благодаря за вота на доверие.

— Просто беше такава изненада — промълви той. — Не очаквах нещо като мисълта дали ще имам дете, или не, да ме разстрои.

— Никога не знаеш какво ще ти поднесе животът. — Сега бе неин ред да свие рамене. — И предполагам, че това е и добрата, и лошата новина.

— Наистина мислех онова, което ти казах тогава. Ако искаш дете, ще ти намеря. Дори да е човешко дете.

Защото да осиновиш вампирско дете беше почти невъзможно. Те бяха твърде редки, твърде скъпоценни.

След миг Мери поклати глава.

— Не, не мисля, че това е за мен. Майчинските ми инстинкти намират израз в работата ми. — Тя го погледна. — Ала би ми харесало да бъда родител заедно с теб. Би било наистина хубаво. От теб би излязъл прекрасен баща.

Рейдж улови лицето й между шепите си и почувства как цялата любов, която изпитваше към нея, тече във вените му. Ненавиждаше, че ситуацията й причинява болка. Би сторил абсолютно всичко, за да не допусне тя да изпита каквато и да било болка.

Всичко, освен да пожертва любовта им.

— О, моя Мери, от теб би излязла най-невероятната майка. — Помилва долната й устна с палец. — Ала в очите ми това, че не можеш да имаш деца, не те прави по-малко жена. Ти си и винаги ще бъдеш най-съвършената шелан на земята и най-прекрасното нещо, случило ми се някога.

Тя отново се просълзи и се усмихна.

— Как е възможно… винаги да ме караш да се чувствам толкова красива?

Той я целуна, веднъж, два пъти.

— Просто отразявам онова, което виждам и което знам, че е вярно. Аз съм просто огледало, моя Мери. А сега, ще ми позволиш ли да те целуна отново? Ммммммм…