Звярът

18.

Бележките в досиетата на гостите на „убежището“ все още се пишеха на ръка. Част от причината бяха разходите: компютри, мрежи и надеждни устройства за съхраняване — всичко това беше скъпо, а тъй като най-важното беше персоналът, информационните технологии определено не бяха приоритет. В допълнение към това, Мариса, тяхната безстрашна водачка беше старомодна и не й беше приятна идеята важни неща да бъдат съхранявани под форма, която да не може да вземе в ръцете си.

В крайна сметка, когато си на близо четиристотин години, технологичната революция от последните три бе нещо, на което спокойно можеш да не обърнеш особено внимание.

Може би след около век шефката им щеше да има повече доверие на хора като Бил Гейтс.

И беше някак хубаво, помисли си Мери, по-човешко, да види различните почерци, различните мастила, различните правописни грешки, които хората правеха понякога. То бе визуалният еквивалент на разговор, всеки привнасяше в досиетата нещо уникално от себе си… за разлика от записки, въведени на машина, която проверяваше правописа и изписваше думите по един и същи начин.

За сметка на това, така бе доста по-трудно да намериш някоя точно определена забележка. От друга страна, да препрочетеш всичко от началото помагаше да забележиш някои неща, които биха могли да са ти убегнали преди.

Като например — споменаването на чичовци.

Когато никъде в документа при постъпването не откри да се говори за каквито и да било роднини, Мери изчете всички бележки за развитието на случая на Аналай, много от които бяха с нейния собствен почерк. И точно както си ги спомняше, те бяха кратки и не съдържаха нищо полезно.

Бити не беше единствената, която не казваше много.

Не се споменаваше никакъв брат или родители. Майката на Бити не бе говорила и за мъртвия си хелрен, нито за начина, по който ги беше малтретирал. Не че това не беше документирано. Медицинските бележки и за двете бяха разпечатани и прикачени към задната корица на папката.

След като отново прочете всичко от край до край, Мери се облегна назад и разтърка очи. Като много жертви, страхуващи се за живота си, майката на Бити бе потърсила медицинска помощ само веднъж, когато детето й бе пострадало толкова сериозно, че никой естествен целителен процес не би могъл да се справи с нараняванията му. Рентгеновите снимки разказваха останалата част от ужасната история, издавайки години, пълни със счупени кости, зараснали някак отново. И за двете.

Мери затвори папката и взе тази с историята на Бити. Тя беше по-тънка, тъй като медицинската история на Бити беше прибавена към тази на майка й, а тя им беше разказала дори още по-малко от своята мамен. Провели бяха редовна терапия с разговор, както и с изкуство, творчески игри и музикални часове. Ала в тях не бяха научили почти нищо.

В известен смисъл всички просто бяха очаквали да се случи неизбежното…

— Госпожице Лус?

Мери подскочи в стола си и разпери ръце, захлупвайки папката с попивателната.

— Бити! Не те чух!

Момиченцето стоеше на прага на отворената врата и мъничката му фигурка изглеждаше още по-мъничка, застанала под касата. Косата му беше пусната и се къдреше около личицето му, облечено бе в друга от ушитите си на ръка роклички, този път — жълта.

Мери усети почти неудържим порив да намери отнякъде пуловер.

— Госпожице Лус?

Мери се отърси от мислите си и каза:

— Извинявай, какво?

— Чудех се дали чичо ми вече е пристигнал.

— Ъ, не. Не, не е. — Мери се прокашля. — Слушай, ще дойдеш ли тук за малко? И затвори вратата, моля те.

Бити се подчини и като се приближи, застана пред бюрото.

— Това е твоето досие, миличка. — Мери докосна кафявите папки. — Твоето и на твоята мамен. Току-що отново ги прегледах. Аз не… не откривам никаква информация, нищо за чичо ти. Не се споменава никъде. Не казвам, че не съществува, просто…

— Мама се свърза с него. Той ще дойде да ме вземе.

По дяволите, помисли си Мери. Определено трябваше да пипа страшно внимателно.

— Как точно го направи? — попита тя. — Писа ли му? По телефона ли му се обади? Можеш ли да ми кажеш как се свърза с него? Навярно и аз бих могла да се чуя с чичо ти?

— Не знам как. Но го направи.

— Как се казва той? Спомняш ли си?

— Казва се… — Бити сведе поглед към бюрото. Към папките. — Казва се…

Причиняваше й физическа болка да я гледа как се мъчи да се сети за име, което почти сигурно беше измислено. Мери обаче не я притисна, надявайки се, въпреки всичко, че има някакво магическо решение, някакъв брат, там някъде в света, който щеше да бъде толкова добър с Бити, колкото тя заслужаваше…

— Рин. Казва се Рин.

Мери затвори очи за миг. То беше по-силно от нея. Рин беше съвсем близко до Рим, разбира се. Само една стъпка делеше двете имена, разстояние, което лесно можеше да бъде прекосено от един детски ум, отчаяно търсещ спасение в ужасна ситуация.

А тя трябваше да остане професионална.

— Е, добре, ще ти кажа какво ще направя. — Мери вдигна телефона си. — Ако си съгласна, ще пиша за чичо ти в една затворена група във Фейсбук. Може би някой ще успее да се свърже с него?

Бити кимна едва-едва.

— Приключихме ли?

Мери отново се прокашля.

— Само още нещо. Прахът на майка ти… скоро ще можем да го вземем. Мислех си, че ако искаш, бихме могли да направим церемонията тук, в къщата? Знам, че всички страшно я обичаха, обичаме и теб…

— Бих искала да изчакам. Докато чичо ми дойде. И тогава ще го направя с него.

— Добре. А искаш ли да дойдеш с мен, за да го вземем? Искам да съм сигурна, че ти…

— Не. Искам да изчакам тук. Да изчакам чичо си.

Мамка му.

— Добре.

— Приключихме ли?

— Да.

Докато момиченцето се обръщаше, Мери го повика.

— Бити?

— Да? — Бити погледна назад. — Какво?

— Нали знаеш, че можеш да говориш с мен? За всичко. По всяко време на деня или нощта. Винаги съм на твое разположение, а ако не искаш да говориш с мен, всички останали от персонала ще ти помогнат на драго сърце. Аз няма да се засегна. Единственото, което ме интересува, е да получиш подкрепата, от която се нуждаеш.

Бити се загледа в пода за миг.

— Добре. Сега мога ли да си вървя?

— Толкова съжалявам за начина, по който… за онова, което се случи в клиниката снощи. Послушай съвета ми, поговори с някого за това… ако не с мен…

— Говоренето няма да върне майка ми, госпожице Лус. — Гласът бе толкова сериозен, звучеше така, сякаш бе излязъл от устата на възрастен. — Говоренето няма да промени нищо.

— Напротив. Вярвай ми.

— Може ли да върне времето назад? Не мисля.

— Не, но може да ти помогне да се приспособиш към новата действителност. — Господи, наистина ли говореше така с едно деветгодишно дете? — Трябва да оставиш скръбта да се излее навън…

— Тръгвам си. Ще бъда горе, на тавана. Моля те, съобщи ми, когато чичо ми дойде.

С тези думи момиченцето излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си. Мери отпусна глава в ръцете си, заслушана как малките крачета изкачват стъпалата, отвеждащи на третия етаж.

— По дяволите — прошепна тя.

Докато се надигаше от кухненската маса, Рейдж не се притесняваше, че онзи, който се носеше през трапезарията и идваше към него, бе врагът. Повече се тревожеше някой от къщата да не е в беда.

Защото освен стъпките, се долавяше и друг звук.

Бебешки рев.

Преди да успее да прекоси и половината от разстоянието до вратата, Бет, кралицата, влетя в стаята, понесла малкия си син под мишница като чувал с картофи и вдигнала другата си ръка, от която течеше кръв.

— Мамка му! — Рейдж се препъна в босите си крака, за да отиде при нея до умивалника. — Какво стана?

Зрението му не беше толкова остро, колкото обикновено, но и така виждаше, че предницата на ризата й бе поаленяла. А въздухът беше пропит с миризмата на кръв.

— Можеш ли да го вземеш? — помоли го, надвиквайки писъците на М. Р. — Моля те, просто го вземи.

И ето как Рейдж се озова, хванал първородния и единствен син на Рот под мишниците, сякаш беше взривоопасно устройство, чийто фитил всеки момент щеше да изгори.

— Ъ… — каза той, докато малкият риташе с крачета и ревеше с пълно гърло в лицето му. — Ъ… искаш ли да отидеш в клиниката с това?

И сам не беше сигурен дали има предвид порязването или бебето.

Отмествайки пищящата торба кралско ДНК, той се опита да види какво става… Дали беше пръстът й? Ръката? Китката?

— Ама че съм глупава — измърмори тя, съскайки от болка. — Бях на терасата отвън, изведох го, за да му покажа луната, защото много я харесва… не си гледах в краката, подхлъзнах се на купчинка мокри листа и бум! Краката ми се подкосиха. Държах го, а не исках да падна върху него. Протегнах ръка и се порязах на една счупена плоча. Мамка му… изобщо не спира.

Рейдж потръпна, чудейки се точно колко дълго щяха да продължат да пищят ушите му, след като Бет отнесеше М. Р. със себе си.

— Какво… ъ…

— Хей, ще останеш ли с него за минутка? Доктор Джейн е в Дупката, току-що получих есемес от нея. Ще изтичам набързо дотам, за да ме погледне. Ей сега се връщам.

Рейдж отвори уста и замръзна, сякаш някой беше опрял пистолет до челото му.

— Ъ, да. Разбира се. Няма проблем. — Моля те, нека да не убия хлапето на Рот. Моля-те-нека-да-не-убия-хлапето-на-Рот. О-боже-о-боже-о-боже… — С него всичко ще е наред. Ще му дам малко кафе и…

— Не. — Бет спря чешмата и уви дланта си в кърпа. — Нищо за ядене и нищо за пиене. Веднага се връщам.

Тя излезе на бегом от кухнята и Рейдж нямаше как да не се зачуди дали се вживява в ролята на Юсеин Болт заради раната си… или защото беше оставила детето си с един пълен лаик.

Сега вече М. Р. наистина заплака, сякаш беше осъзнал, че майка му го е изоставила и ревът допреди малко беше само загрявка.

Рейдж стисна очи и се отправи обратно към масата. След две стъпки обаче си помисли как Бет бе паднала и си представи как смачква детето като палачинка. Отворил очи така, че за малко да изскочат от орбитите си, той продължи напред, стъпвайки толкова предпазливо, сякаш балансираше с кристална ваза на главата си. В мига, в който се добра до масата, се тръшна на стола и изправи хлапето на нестабилните му крачета. М. Р. не беше достатъчно силен, за да се задържи изправен, но писъците му бяха оглушителни.

— Майка ти ей сега ще се върне. — Моля те, прескъпа Скрайб върджин, нека Бет се върне, преди да оглушея. — О, да. Ееееей сега ще се върне.

Рейдж се огледа наоколо, молейки се някой, който и да било, да се появи тичешком.

Когато този пасивен оптимизъм не се сбъдна, той отново прикова очи в почервенялото личице.

— Мой човек, чух те. Вярвай ми. Прекрасно те чух.

Добре, дефиницията на лудост бе да правиш едно и също нещо отново и отново…

Рейдж завъртя М. Р. и го сложи по гръбче в сгъвката на лакътя си, така, както бе виждал да го правят Рот и Бет… По дяволите, това като че ли още повече вбеси хлапето. Ако изобщо беше възможно.

Следващата позиция? Ъъ…

Облегна го на гърдите си, така че М. Р. да може да гледа над рамото му. И потупа учудващо коравото гръбче. И отново. И отново. И отново…

Точно както правеше Рот.

И я виж ти — това подейства.

Около четири минути и трийсет и седем секунди по-късно (не че ги броеше) М. Р. най-сетне млъкна, явно резервоарът му на сълзи се беше изпразнил. А после малкият си пое накъсано дъх и се отпусна, останал без сили.

По-късно Рейдж щеше да се чуди дали нещата биха били различни, ако М. Р. беше спрял дотам. Може би ако малкият не беше отишъл по-далеч… или пък ако отново беше заплакал, Рейдж щеше да бъде спасен.

Проблемът бе, че броени секунди по-късно М. Р. обви пухкавата си ръчичка около врата на Рейдж и зарови юмруче в пуловера му, вкопчвайки се с всички сили, притискайки се в него, търсейки утеха, намирайки я… разчитайки на нея, защото беше напълно безпомощен в този свят.

Рейдж изведнъж спря да го потупва и замръзна на мястото си, въпреки че не беше седнал стабилно. И с разтърсваща яснота почувства всичко: топлината на изпълненото с живот телце, силата на хватката му, повдигането и спускането на малките му гърдички. Подсмърчането беше точно до ухото му, както и тихият, пухтящ дъх, а когато М. Р. раздвижеше главичка, копринена косица гъделичкаше Рейдж по врата.

Това беше бъдещето, помисли си Рейдж. Това беше… съдбата, дошла, за да се облегне на него.

Защото М. Р. имаше очи, които щяха да видят неща, случващи се дълго след като Рейдж си беше отишъл. Умът му щеше да взема решения, които Рейдж не би могъл да разбере. А тялото, така крехко в началото на живота си, ала могъщо в зрялата си възраст, щеше да се бие и почита, и защитава, така, както го бяха правили баща му и неговият баща… и всички мъже в рода му преди него.

Рот беше жив в това момче. И щеше да бъде в неговите деца. И в техните деца след това.

И Бет бе тази, която му го бе дарила. Те споделяха това. Бяха… направили… това.

Изведнъж Рейдж усети, че не е в състояние да диша.