Звярът

51.

— Какво искаш да знаеш?

Докато Ви задаваше навярно разбираемия въпрос, Асейл премести телефона до другото си ухо и пъхна чашата от кафето си в миялната. Догенът, когото възнамеряваше да интервюира тази вечер (така че братовчедите му да престанат да унищожават замразените ястия), бе помолил да пренасрочат срещата. Което означаваше, че отново той трябваше да се вживее в ролята на домашна прислужница.

— Катинар „Мастър Док“ — обясни. — Искам да знам как да го отключа. И то така, че механизмът да продължи да работи и след това.

Братът се засмя сурово.

— Да, първото ми предложение щеше да бъде да му пуснеш един куршум… което едва ли е опция, ако искаш нещото да продължи да работи и след това. Къде точно се опитваш да проникнеш?

— Тайна.

— Звучи интригуващо. Колко е стар? За катинара питам.

— Нов.

— Окей. Имам нещо за теб. Къде си…

Разнесе се тих звън и Асейл отдръпна телефона от ухото си.

— А, ето я и нея. Вкъщи съм си, Вишъс.

— Там съм до две минути. В задния ти двор.

— С нетърпение очаквам посещението ти. — Асейл прие другото обаждане. — Здравей, милинка…

Ридаеше. Нааша ридаеше и Асейл се досети за причината, без да се нуждае от обяснение.

— Какво се е случило? — попита, докато отиваше да отвори задната врата.

Студеният въздух подразни носа му, но той си наложи да не кихне, докато от другия край на линията долиташе цял куп подсмърчане и заекване.

— Мъртъв е. Моят хелрен е мъртъв.

Естествено, че е, помисли си Асейл. И аз знам защо.

— Толкова съжалявам, милинка. Какво мога да сторя за теб в скръбта ти?

Тя подсмръкна няколко пъти.

— Моля те, ела.

— Но разбира се. Дай ми десет минути.

— Благодаря ти. Съкрушена съм.

Не, ти си негова наследница, помисли си Асейл. Любовникът ти стои зад всичко това… и следващата по ред за ковчега си ти, скъпа моя.

На моравата отвън изникна огромна фигура и братът Вишъс задейства охранителното осветление, докато се приближаваше към къщата.

— Току-що научих за една смърт — оповести Асейл. — Изглежда, че хелренът на любовницата на Троу е починал.

— Нима?

— Май все пак още не съм станал параноичен. По-скоро проницателен. — Той срещна Вишъс по средата на моравата и двамата се ръкуваха. — Знаех, че не му остава дълго на този свят. Въпросът е как е починал… и възнамерявам да го науча.

— Под онзи покрив има убиец.

— Действително. Ще ти съобщя какво съм открил.

— Ако имаш нужда от подкрепление, ние сме насреща. И ако откриеш доказателства за убийство, можеш да разчиташ на смъртна присъда.

— Дадено.

— О, и ако още се интересуваш как да се справиш с онзи катинар, ето от какво се нуждаеш. — Вишъс му подаде сребърен инструмент, който приличаше на миниатюрна отвертка. — Използвай го като ключ. Би трябвало да сработи.

— Благодаря ти.

Вишъс го потупа по рамото.

— Оказваш се достоен за кожата на гърба ти.

— Не съм сигурен дали това е комплимент, или не.

— И правилно.

Пуф! Братът изчезна, оставяйки единствено студен бриз след себе си. Асейл се обърна към къщата и извика:

— Братовчеди, аз излизам.

Ерик се появи на прага.

— Къде отиваш?

— У Нааша. Настъпила е промяна в положението й, така да се каже. Хелренът й е починал… или е бил убит.

— Интересно. Съобщи ни, ако имаш нужда от нас.

— Ще го направя.

Асейл затвори очи и прехвърли молекулите си над реката, в имението на хелрена на Нааша. Прие физическите си очертания пред главния вход и без да си дава труда да позвъни или почука, бутна вратата.

Троу стоеше в преддверието и при вида на отворилата се врата, потръпна, а после се намръщи.

— Какво… какво правиш тук?

Асейл затвори тежката врата зад себе си, след което преспокойно оправи кърпичката в джоба на сакото си.

— Бях поканен.

— В такъв случай би трябвало да влезеш както е прието — като позвъниш. Не живееш тук.

— За разлика от теб.

— Да.

Асейл се приближи до другия мъж и прокара връхчетата на пръстите си по ревера на елегантното му черно сако. Копелето беше красиво, трябваше да му го признае. Естествено, освен това беше морално упаднало и можеше да му се има горе-долу толкова доверие, колкото и на пепелянка под крака ти.

Доста често срещана комбинация, в интерес на истината.

— Скъпо мое момче — промълви Асейл, — ако не знаеш защо бях повикан, значи си или сляп, или наивен.

Троу блъсна ръката му настрани.

— Не съм „твое момче“.

Асейл се приведе към него.

— Но би искал да бъдеш, нали?

— Да ти го начукам.

— Трябва просто да ме помолиш учтиво и ще си помисля. А междувременно няма да е зле да си напомниш, че любовницата ти много скоро ще се залови да търси следващата си жертва… искам да кажа, хелрен. И колкото и голямо да е обаянието ти, вярвам, че не отговаряш на един съществен критерий. Ако не се лъжа, ти си беден. Или поне според техните стандарти си такъв. За разлика от теб, аз нямам този проблем. Може би затова тя ме повика?

Троу оголи вампирските си зъби, но преди да успее да отговори, откъм витото стълбище долетя звук от забързани стъпки.

— Асейл!

Разперил ръце, той посрещна уханното, грижливо поддържано тяло, което се блъсна в него, и докато го притискаше до гърдите си, срещна погледа на Троу. Намигна му и преднамерено спусна ръка надолу и стисна дупето на Нааша.

Миг по-късно тя се отдръпна леко.

— Адвокатът идва насам. Ще останеш ли, докато приключа срещата си с него?

— Но разбира се. В този твой миг на нужда съм неизменно на твое разположение.

— Отнесоха останките на моя хелрен. — Тя извади копринена кърпичка от корсажа си и избърса бузи, които бяха сухи, и очи, които не бяха нито зачервени, нито подпухнали. — Ще го кремират тази вечер. А после ще проведем церемонията по преминаването в Небитието. Винаги е казвал, че иска тя да се състои тук.

— В такъв случай, от какво се нуждаеш, за да го изпратиш в последния му път?

— Вече отпратих всички гости. Стори ми се нередно да останат под покрива ми, докато уреждаме всички тези неща. — Нова доза попиване. — Толкова съм сама. Ще се нуждая от теб повече от всякога.

Асейл се поклони; усещаше, че на Троу му кипи отвътре.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Навярно би могъл да присъстваш на срещата ми с адвоката…

— Не — намеси се Троу, — аз ще съм тук, за да те подкрепя. Това трябва да си остане между нас.

— Има право — промълви Асейл и я помилва по бузата с опакото на кокалчетата си. — На драго сърце ще изчакам толкова дълго, колкото се налага. Достатъчна ми е само една гостна и ще се развличам с нещо от библиотеката ти, навярно.

Откъм входната врата се разнесе звън и икономът се появи от една от задните стаи. Докато догенът бързаше да отвори, Троу повдигна вежди, сякаш за да каже, че така подобава да бъде приет един гост.

А после Сакстън, юридическият съветник на самия крал, пристъпи в имението.

В много отношения Сакстън като че ли подхождаше повече на живота в Регентския период[4], отколкото в наши дни, с чупливата си руса коса, ушития по поръчка костюм, кашмиреното палто и куфарчето от „Луи Вюитон“, които го поставяха по средата между коренните противоположности на конте и трудолюбив адвокат.

— Господарке — поклони се той. — Приемете съболезнованията ми за вашата загуба.

Последва нова доза театралничене със сухи очи… и Асейл се оттегли от драмата, макар да улови погледа на Сакстън. Докато двамата си кимваха дискретно, Асейл имаше чувството, че адвокатът знае точно какво прави той тук.

А, Рот. Следеше изкъсо всичко, което се случваше, и Асейл започваше да вярва, че това е нещо хубаво.

— Позволи ми да отведа моя приятел в кабинета — каза Нааша. — А после ще се видим в библиотеката. Моят доген веднага ще те придружи дотам и ще ти предложи освежителна напитка. А Троу ще се присъедини към нас, като мой съветник.

Асейл се сбогува със Сакстън подчертано официално, сякаш двамата не се познаваха, след което последва Нааша в стая, която ухаеше на сушени цветя и дим от дърво. Плъзгащата се врата, която тя затвори зад тях, бе покрита с изящна дърворезба и бе не по-малко ценна, отколкото огърлицата на „Булгари“ около врата на домакинята.

Тя се приближи до него, подсмърквайки деликатно.

— Ще ме облекчиш ли в скръбта ми?

— Винаги.

Асейл я притегли към себе си, защото тя го искаше. И я целуна нежно, така че да не размаже червилото й, отново, защото тя го искаше.

— Миличка — рече, прокарвайки леко ръка по грижливо оформените й къдрици. — Кажи ми, как откри, че любимият ти е починал?

А после запамети всяка дума от отговора й:

— Отидох да го поздравя, преди да му поднесат Първото хранене. Той лежеше по гръб, така спокоен, умиротворен… ала беше студен. Толкова студен. Беше си отишъл. В съня си… което е благословия.

— Добра смърт. Хубава смърт за достоен мъж.

Тя го целуна отново, пъхвайки език в устата му… и Асейл усети вкуса на Троу, почувства миризмата на другия мъж по нея.

— Бъди тук, когато приключа. — В думите й се долавяха леки нотки на заповед.

Властният мъж у Асейл изръмжа, ала разумът му потисна инстинкта.

— Както казах, ще чакам толкова дълго, колкото се налага.

— Завещанието има цял куп клаузи.

— А аз нямам нищо друго за правене, освен да се погрижа за теб.

Нааша буквално грейна при тези думи… и Асейл едва се въздържа да не направи физиономия. Ала тя вече излизаше от стаята с танцуваща походка, готова да открие какво ще наследи.

— Довиждане, засега — изчурулика, преди да затвори вратата след себе си.

Докато потракването на токчетата й по мраморния под затихваше, Асейл вдигна очи към тавана. Не се виждаха охранителни камери, ала разбира се, това бе само най-очевидното място, където можеха да бъдат.

Преди да се опита да излезе от кабинета трябваше да се увери, че никой не го наблюдава.