Звярът

27.

В мига, в който Мери прекрачи прага на „Убежището”, Рим се приближи до нея.

— Здравей. Бити питаше за теб.

— Така ли? — Мери свали палтото си. — Наистина?

Другата социална работничка кимна.

— Още щом се събуди. Не поиска да слезе за Първото хранене, така че й занесох един поднос и й казах, че ще се качиш на тавана веднага щом дойдеш.

— Добре. Още сега отивам.

— Аз ще си вървя, става ли? — Рим закри устата си, докато се прозяваше. — Тя поспа… или поне, след като си взе вана, облече си нощница и се пъхна в леглото. Проверявах я на всеки час и изглеждаше потънала в сън.

— Добре. И да, разбира се… аз ще поема оттук. Много ти благодаря, че остана с нея през целия ден. Просто ми се стори, че така е правилно.

— Не бих и помислила да бъда някъде другаде. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Винаги. Благодаря ти, Рим.

Докато другата жена се отправяше към задната част на къщата, Мери изкачи стъпалата на бегом, спирайки само за да си остави нещата в кабинета, преди да продължи към третия етаж. Когато стигна до най-горната площадка, с изненада видя, че стаята на Бити е отворена.

— Ехо — повика момиченцето отвътре.

Мери изпъна рамене и пристъпи напред.

— Аз съм.

— Здравей.

Куфарите на Бити все още бяха готови и стояха до леглото й, но тя седеше до старото писалище и решеше косата на куклата си.

— Рим каза, че си искала да ме видиш.

На себе си Мери добави: Някакъв шанс да искаш да говорим за нещо? За майката, която изгуби? За братчето ти, умряло, преди да се роди? За психопата, който беше твой баща? Защото това би било страхотно.

— Да, моля. — Момиченцето се обърна. — Чудех се дали би могла да ме заведеш в старата ми къща, моля.

Мери потръпна, преди да успее да овладее реакцията си.

— Искаш да кажеш там, където живееше с твоята мамен? С баща ти?

— Да.

Мери затвори вратата и отиде до леглото на майка й. За малко да седне на него, но се спря.

— Какво… защо би искала да се върнеш там? Ако нямаш нищо против да те попитам.

— Искам да си взема някои неща. Чичо ми не живее в Колдуел. Ако не го направя сега, може да не успея, когато той дойде да ме прибере.

Мери се огледа наоколо. След това заобиколи леглото и спря пред прозореца, който гледаше към предния двор. Тъмно, навън бе толкова тъмно… като че ли повече, отколкото в някоя юлска нощ, когато бе влажно и топло, а не студено и ветровито.

Обърна се към момиченцето и каза:

— Бити, трябва да бъда откровена с теб. Не съм сигурна, че това е добра идея.

— Защо?

— Ами, като за начало… — Мери подбираше думите си много внимателно. — Къщата е стояла празна през цялото време, откакто си тук. Не съм сигурна в какво състояние е, възможно е да е била разграбена. Или покривът да е паднал. В такъв случай не съм сигурна какво ще открием там.

— Няма откъде да разберем, докато не отидем.

Мери се поколеба.

— Възможно е да пробуди много спомени. Сигурна ли си, че си готова за това?

— Мястото е без значение. Не мога да избягам от онова, което си спомням. То е с мен всяка минута, в която съм будна, и във всичките ми сънища денем.

Изрече го съвсем прозаично, без нито за миг да престава да реше куклата си. Сякаш си говореха за графика за пране или пък за това какво се поднасяше в кухнята.

— Твоята мамен сигурно много ти липсва — каза Мери.

— Е, може ли да отидем, моля?

Мери разтърка лице, внезапно обзета от огромна умора.

— Нали знаеш, че можеш да говориш за нея с мен? Понякога помага.

Бити дори не мигна.

— Е, може ли да отидем?

Да, тази врата очевидно щеше да си остане плътно затворена. Страхотно.

— Нека го обсъдя с Мариса. Още сега ще ида да я намеря и ще видя какво мога да направя.

— Палтото ми е тук. — Момиченцето махна към долната част на леглото. — И съм си обула обувките. Готова съм да тръгваме.

— Няма да се бавя. — Мери се отправи към вратата, но поспря на прага. — Бити, от опит знам, че хората или потискат нещата в себе си, или ги изместват, или ги преодоляват. Последното е по-добрият вариант и обикновено става, като говорят за нещата, за които обикновено не биха искали да говорят.

Част от нея не можеше да повярва, че се обръща по този начин към едно деветгодишно дете. Ала Бити определено не се изразяваше като някой, който не бе навършил дори десет години.

— Какво означават първите две? — попита момиченцето, все така решейки куклата си.

— Понякога хората интернализират лошите чувства и в ума си се наказват за нещата, за които се разкайват или смятат, че са направили погрешно. То те разяжда отвътре, докато или се прекършиш и си принуден да изкараш всичко наяве, или полудееш. Да го изместиш, означава да избягваш онова, което те измъчва, като прехвърляш чувствата си в поведение, което в крайна сметка наранява теб или други.

— Не разбирам нищо от това. Съжалявам.

— Знам — тъжно каза Мери. — Слушай, ще отида да говоря с Мариса.

— Благодаря.

Мери излезе от стаята. В горния край на стълбището спря и погледна назад. Бити правеше все същото — прокарваше гребена през оредялата коса на куклата, избягвайки плешивите места.

През цялото време, откакто беше в къщата, нито веднъж не си беше играла с която и да било от играчките на долния етаж. Децата, когато дойдеха в „Убежището“ за първи път, винаги бяха насърчавани да си изберат една-две от тях — те ставаха техни, а останалите бяха общи. Бити неведнъж бе подканена да си хареса някоя. Ала никога не го беше сторила.

Тя имаше своята кукла и стария плюшен тигър. Това беше всичко.

— Мамка му — прошепна Мери.

Кабинетът на Мариса беше на втория етаж; Мери почука и тя й даде знак да влезе, без да престава да говори по телефона.

— … напълно конфиденциално. Не, не. Да, може да доведете детето си. Не, не се заплаща нищо. Моля? Напълно безплатно. Колкото и дълго да останете. — Мариса кимна на Мери да седне и вдигна пръст в универсалния жест: Изчакай минутка. — Не, няма проблем… не е нужно да бързате. Разбирам… не е нужно да се извинявате, че плачете. Никога.

След като се отпусна в дървения стол срещу своята шефка, Мери посегна и взе кристално преспапие с формата на диамант. Беше с размерите на дланта й, тежко като ръката й и тя поглади фасетките му с палци, съзерцавайки как светлината се пречупва в дълбините му.

Дали някога щеше да бъде по-лесно с момиченцето, зачуди се.

— Мери?

— Какво? — Тя вдигна очи. — Извинявай, бях се замислила.

Мариса се облегна на лактите си.

— Напълно те разбирам. Какво има?

Преместиха Кор от тренировъчния център около осем часа… и Лейла го видя с очите си.

В мига, в който алармата й беше иззвъняла след залез-слънце, тя бе станала от леглото и бе подпряла вратата на стаята с един пантоф… така че когато си легна обратно, можеше да вижда късче от коридора през пролуката. И наистина, братята го бяха преместили, точно както беше предположила, че ще направят: при звука на многобройни тежки стъпки беше станала и се бе долепила до стената, така че да вижда какво се случва, без да бъде забелязана.

Когато минаха покрай стаята й, видя, че Кор беше с тях, изпънат неподвижно върху маса на колелца, покрит от главата до петите с чаршаф. Лейла бе запушила устата си с ръце. Толкова много машини, които очевидно поддържаха живота му. И братята, въоръжени до зъби, масивните им тела — покрити със смъртоносни кинжали и пистолети.

Затворила очи, вкопчена в касата на вратата, Лейла бе завладяна от неудържим порив да изскочи навън и да ги спре, да ги умолява да пожалят живота му, да се моли на Скрайб Върджин за неговото възстановяване и освобождаване. Дори беше намислила какво да каже в негова защита: „Той не ни нападна, въпреки че знаеше къде се намираме!“ и „Не ме нарани нито веднъж през всички нощи, в които се срещах с него!“ и вечния шлагер: „Той се промени и вече не е предателят, който бе някога!“.

Всичко това само бе усилило чувството й за вина… и тя бе останала на мястото си, заслушана в стъпките им, отиващи към паркинга.

Когато и последната врата се бе затворила шумно и бе заключена, тя си бе повторила, че трябва да надмогне това.

Каза си, настоятелно, че Кор е враг. Ни повече, ни по-малко.

Хвърли се към леглото, покатери се отгоре му и подви крака под себе си. С разтуптяно сърце и пот, избила по челото и горната й устна, тя се опита да овладее емоциите си. Несъмнено подобен стрес вредеше на малките…

Почукване на вратата я накара да обърне рязко глава.

— Да? — изскимтя тя.

Нима я бяха разкрили?

— Аз съм, Лукас. — Братът на Куин звучеше разтревожен. — Може ли да вляза?

— Заповядай. — Надигна се от леглото и се заклатушка към вратата, отваряйки я широко. — Влез.

Отдръпна се настрани и Лукас влезе, въртейки колелата на инвалидния си стол. Напредъкът му беше бавен, но независим. Бяха обсъждали да му вземат механичен стол, ала това контролирано от него движение бе част от рехабилитацията му и като че ли наистина действаше. Седнал със събрани колене и съвсем леко прегърбено слабо тяло, той притежаваше цялата красота и интелигентност на Куин, но не и тежестта и жизнеността му.

Беше толкова тъжно. Но поне сега можеше да се придвижва… нещо, което дълго време му беше невъзможно.

Но разбира се, мъченията, понесени от ръцете на лесърите, му бяха стрували повече от един-два пръста.

Когато той влезе, Лейла остави вратата да се затвори и се върна в леглото, опъвайки нощницата и приглаждайки косата си. Като Избраница, би било далеч по-подобаващо да приема посетителите си, облечена в традиционните за своята позиция бели роби, но те вече не й ставаха. А и двамата с брата на Куин отдавна бяха зарязали всякакви формалности.

— Впечатлен съм, че отново стигнах толкова далеч. — Гласът на Лукас беше монотонен.

— Благодарна съм за компанията. — Макар че нямаше намерение да му обясни защо. — Чувствам се… като в клетка.

— Как си тази вечер?

Не срещна очите й, докато задаваше въпроса си… но той никога не го правеше. Сивият му поглед си оставаше прикован на около метър над пода, посоката му се сменяше само когато се обърнеше насам или натам в стола си.

Лейла никога не бе била толкова благодарна за нечия дисфункция — неговата сдържаност й осигуряваше известно усамотение, докато се опитваше да овладее емоциите си… макар че това едва ли говореше добре за характера й.

Макар че напоследък кое ли го правеше.

— Аз съм добре. А ти?

— Добре съм. Трябва да се погрижа за физиотерапията си след петнайсет минути.

— Знам, че ще се справиш.

— Как са децата на брат ми?

— Много добре, благодаря. Растат с всяка изминала нощ.

— Ти си истински благословена, също като него. И аз съм благодарен за това.

Всяка вечер водеха един и същи разговор. Но разбира се, за какво друго можеха да говорят?

Твърде много тайни в нейния живот.

Твърде много страдание в неговия.

В известен смисъл, и двамата бяха сами в света.