Звярът

36.

— Да, разбира се. Ще пусна съобщение на купувачите, преди сключването на сделката следващата седмица. Да, последното преглеждане на договора е насрочено за осем сутринта в четвъртък. Уговорката остава ли? Много добре. За мен е удоволствие. Довиждане.

Джо затвори, написа бележка в досието на клиента и провери личния си телефон.

Невъзможно бе да е прочела съобщението правилно.

Добре ме изигра, но не за дълго. Би трябвало да изпробваш това върху някой, когото не го бива в разследването.

Какво, по дяволите? Предишната нощ се бяха разделиш в добри отношения, когато се качиха в колата му, след като усещането, че някой ги наблюдава, бе станало прекалено силно, за да го пренебрегва повече. Планът беше да се срещнат на обяд и да се върнат в изоставеното училище. Изпрати в отговор:

За какво говориш?

Прибра телефона си в чекмеджето и се опита да изглежда заета, докато агенти на недвижими имоти крачеха напред-назад пред бюрото й, без да й обръщат внимание. Което можеше само да я радва. Когато я заговореха, обикновено бе, защото имаха някакво оплакване относно използването на микровълновата печка в стаята за почивка, компютърен проблем, с който тя не можеше да им помогне, или просто искаха да си изкарат недоволството от не особено процъфтяващото състояние на пазара на недвижими имоти.

Междувременно, Браянт го нямаше цяла сутрин, но за сметка на това не оставяше телефона на мира. Беше й изпратил петнайсет съобщения, само половината от които бяха свързани с работата. Останалите имаха странен тон: беше поискал да знае защо предишната вечер си беше тръгнала в седем. Когато му отговори, че сам й беше позволил да го направи, той я бе попитат къде е отишла. Тя му отговори, че си бе отишла право вкъщи…

На което той бе отвърнал: Сигурна ли си в това?

Което беше доста странно…

От чекмеджето долетя вибриране и тя го отвори. Прие обаждането и повтори:

— За какво говориш?

Бил се изсмя остро.

— Не ми каза кои са родителите ти. Рецепционистка — друг път.

— Моля?

— Ти си дъщерята на Фили и Чанс Ърли. Единственото им дете… извинявай, единствената им наследница.

Джо затвори очи и преглътна една ругатня.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Виж, ако търсиш безплатна реклама на малкия си проект в стил „Проклятието Блеър“, ще трябва да си намериш някой друг будала. Аз нямам време за това.

Джо премести телефона на другото си ухо, сякаш това щеше да промени посоката на разговора.

— Не разбирам…

— Снощи те попитах дали приятелчето ти Дъги разполага със средства, за да инсценира нещо като онова изпотъпкано място. Ти отрече… и удобно пропусна да споменеш, че ти разполагаш. С пари като твоите, може да си се изръсила за компютърни ефекти в онзи клип, да си платила на някого да обърне училищния двор с главата надолу, а после си намираш репортер от „Колдуел Куриър Джърнъл“, надявайки се той да се окаже достатъчно тъп, за да ти се върже и да ти осигури малко местно отразяване. И преди да се е усетил човек, историйката се появява в Хъфпост и Бъзфийд… а после научаваме, че си сключила сделка за филм за „вампирите“ в Колдуел. Съвсем естествено.

— Изобщо не е това…

— Не ми се обаждай отново…

— Аз съм осиновена, окей? И не съм виждала така наречените си „родители“ от поне година. Не се чувствам тяхно дете, така, както те не ме подкрепят и ако искаш доказателство за това колко малка е банковата ми сметка, на драго сърце ще ти покажа жалкото си месечно извлечение. Попитах те какво мислиш за всичко онова в интернет, защото самата аз се опитвам да го проумея. Позволи ми да те уверя обаче, че нищо от записа в „Браунсуик“ не е в резултат на чекове, които съм написала на когото и да било. Така че защо не направиш нещо повече от най-повърхностно разследване, преди да започнеш да ме обвиняваш в какво ли не. Благодаря. Довиждане.

За малко да хвърли телефона обратно в чекмеджето, но се въздържа, защото онези, които се притесняват дали ще могат да си платят наема, определено не би трябвало да се поставят в положение да трябва да си купуват нов…

Служебният телефон услужливо позвъни точно в този момент и тя побърза да вдигне, благодарна, че има с какво да отвлече мислите си.

И докато поправяше допуснатия пропуск относно смяната на противопожарна аларма в един апартамент в другия край на града, тя прехвърли отново цялата ситуация в главата си. Като за начало, лудост би било да пилее повече време и усилия, опитвайки се да открие какво стои наистина зад онези видеоклипове. Освен това силно подозираше, че мозъкът й се бе отплеснал по тази глупост от отегчение.

Проблем, който можеше да бъде разрешен не като си отвлича мислите с други неща, а като седне и се опита да разбере какво иска да прави със себе си.

Да, вече беше решила, че живот сред хайлайфа, като онзи, който водеха осиновителите й, определено не е за нея. Ето че вече беше отписала една възможност…

Когато от чекмеджето отново се разнесе вибриране, тя го отвори и извади апарата измежду разпилените кламери и моливи, които не използваше.

Беше Бил и тя се поколеба дали да не остави да се включи гласовата й поща, но знаеше, че би било детинска постъпка.

— Мога само да предположа, че възнамеряваш да ми се извиниш. Или направи проверка на кредитната ми оценка? Всъщност не е чак толкова лоша, макар че, не забравяй, тя няма нищо общо с това какви авоари притежаваш, а с това колко точен си с плащането на сметките си.

Бил се прокашля.

— Извинявай. Май си извадих някои прибързани заключения.

Джо завъртя стола си, така че сега седеше с лице към логото на кантората върху филцовата стена. Пое си дълбоко дъх и измърмори:

— Знаеш ли, мисля, че ако се опитваш да си създадеш репутация като разследващ репортер, няма да ти навреди, когато проучваш някого, да се поразровиш малко по-надълбоко от най-повърхностната информация за него.

— Просто си помислих… е, няма значение какво си помислих. — Бил направи пауза. — Е, все още ли искаш да се видим на обяд?

Джо си погледна часовника. Просто за да си спечели малко време.

Е, отказваш ли се, или какво?, попита се.

Ако продължеше да се рови в това, като нищо щеше да затъне още по-дълбоко, което определено нямаше да й помогне да си размърда задника и да си намери истинска работа…

— Джо?

Дълбокият глас, изрекъл името й, я накара да подскочи и да се обърне. Браянт се бе облегнал на бюрото й.

— Джо? — повика я Бил в слушалката.

Докато се взираше в красивото лице на шефа си, Джо усети, че се досеща защо си търси оправдания да остане на работа без никакви перспективи. Защото само да си плакнеш очите с някого, не водеше доникъде.

— Да, ще дойда — заяви тя в слушалката и затвори. — Хей, върна се по-рано.

— Кой беше това? Гаджето ти? — Браянт се усмихна, присвивайки очи. — Не си ми казвала, че имаш гадже.

— Защото нямам. Успя ли да сключиш онзи договор? Мога да започна… ъ, защо ме гледаш по този начин?

Телефонът на Браянт иззвъня в ръката му в същия миг, в който и служебният телефон върху бюрото й, и преди Браянт да успее да отговори, Джо вдигна слушалката, поднесе я към ухото си и изрече официалния поздрав на кантората.

Два пъти… Браянт изчака телефонът му да звънне цели два пъти, преди да вдигне, ала с каквото и Джо да беше отвлякла мислите му за миг, то бе забравено, когато той провлече едно „здравей“ и се отдалечи, като се смееше.

Да, определено беше време да си опресни CV-то.

— Задръж рестото, ти, мръсно животно…

Докато изричаше репликата, Рейдж повдигна брадичка и целуна Мери по челото, наслаждавайки се на блаженото им състояние на пълна отпуснатост. В отговор, тя се сгуши още по-плътно до голите му гърди и се прозя толкова широко, че челюстта й изпука.

— Ииииииииии ето ти го и доставчика на пица. — Рейдж се засмя и лапна близалката с вкус на грозде. — Знаеш ли, обичам тъпата статуя, която всички събарят в предната част на къщата.

„Сам вкъщи“. В леглото. С неговата шелан, пълен корем и знанието, че Мери се беше съгласила да го остави да избере още два филма.

Като например „Умирай трудно“ и „Коледна ваканция“.

Та нали наближаваше онзи неин човешки празник.

И, човече, ако това не беше същински рай, той не знаеше какво друго би могло да бъде. Тялото му беше толкова отпуснато, че сякаш се носеше върху пухкав бял облак, а никой от филмите, които беше приготвил за гледане, не предполагаше да владееш чужди езици и да си изплачеш очите.

Филмовите вечери можеха да се превърнат в проблем за тях.

Мери обичаше сериозни филми. Той си падаше по популярните хитове.

Нищо общо. Но, хей, трябва да правиш компромиси, когато си обвързан, нали така?

— Какво ще гледаме след това? — промълви тя.

— Брус Уилис и Чеви Чейс. Ще те оставя да отгатнеш в кои филми.

Тя подпря брадичка върху гърдите му.

— Да не би да избираш филми с коледна тематика само заради мен?

— Аха. Искаш ли да ме мляснеш, задето съм толкова грижовен?

Тя се приведе към него и той улови лицето й между шепите си и я целуна дълбоко. Когато се отдръпнаха, той се загледа в устните й, усещайки онова познато сгряване там, където бе най-важно за един мъж.

— Мога ли само да кажа с какво нетърпение очаквам душа ни преди Първото хранене?

— Така ли?

Усмивката, разляла се бавно върху лицето й, само още повече разпали онази горещина.

— Мммммм…

— Ако беше някой друг — промълви тя, — щях да се питам как изобщо ще си в състояние да се възбудиш отново за… и аз не знам, за месец напред.

— О, ще бъда готов за теб. Винаги.

Само дето тогава нещо у нея се промени. Рейдж видя мига, в който това стана, макар да не би могъл да каже какво го издаде.

— Какво има? — прошепна. — За Бити ли мислиш?

Преди Мери да успее да отговори, той спря филма с дистанционното (по една иронична случайност точно когато Кевин си сложи от афтършейва на баща си и се разпищя с цяло гърло).

Докато десетгодишният Маколи Кълкин се дереше беззвучно от плоския екран върху стената насреща им, Рейдж отметна кичур коса от лицето на Мери.

— Говори с мен.

Тя се отпусна тежко по гръб.

— Не искам да разваля момента с още драма.

— Защо мислиш, че ще развалиш каквото и да е?

— Хайде де, Рейдж… имам чувството, че най-сетне оправихме нещата между нас, а ето че сега… се опитвам отново да ги скапя.

Рейдж се намръщи и се обърна на една страна, подпирайки глава върху ръката си.

— Защо мислиш, че да говорим за Бити би скапало каквото и да било между нас? — Когато тя не отговори, той описа кръг върху голата й ръка. — Мери?

Когато най-сетне се вдигнаха към него, очите й бяха овлажнели.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Можеш да ми кажеш всичко. — По дяволите, след последните — кое време беше сега? Обяд? — осем часа заедно, се чувстваше неуязвим, когато ставаше дума за нея. — Не се притеснявам.

— Онази прострелна рана… — Тя подсмръкна, ала изглеждаше твърдо решена да продължи. — Когато се завърна след звяра и лежеше на земята…

Вдигна ръце към лицето си и се загледа в тавана, сякаш отново се намираше насред онова поле. Първият инстинкт на Рейдж бе да й каже да спре, да пропъди спомена, никога вече да не се връща към този миг.

Само че тя не беше страхливка с емоциите си. Никога не бе била.

— Борих се, за да те задържа тук. — Тя го погледна. — Аз… умолявах Джейн и Мани да направят нещо, да ти помогнат.

— Естествено, че си. Аз страдах… искам да кажа, сделка или не за отвъдното, изживяването определено не беше забавно за мен, уверявам те.

— Да. — Тя извърна очи. — Не исках да страдаш.

Когато неговата Мери се умълча, той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Защо, за бога, смяташ, че опитите ти да спасиш живота ми биха могли да бъдат нещо лошо? Искам да кажа, не съм някой терапевт, но усещам, че се опитваш да се извиниш за това. Което е пълна лудост. Във всяко отношение…

— НеискахдаизоставяБити.

— Моля? Какво каза? Не го разбрах съвсем.

Мери се надигна и седна, увивайки чаршафа около голите си гърди.

— Бих могла просто да те открия от другата страна… но когато се стигна до този момент, да, уплаших се, защото ти не дишаше и… и умираше… но освен това не исках да изоставя Бити. Исках да останеш, за да мога да продължа да й помагам. И толкова съжалявам, господи, Рейдж, толкова съжалявам.

Рейдж примига няколко пъти.

— Нека видя дали съм разбрал правилно. Извиняваш ми се, защото не си искала да оставиш едно осиротяло момиченце, което току-що е видяло как майка му умира пред очите му, да се справи с всичко това само? Наистина?

— Имам чувството, че… че те предадох по някакъв начин. Искам да кажа, уговорката да те открия от другата страна засяга само твоята съдба и моята. Заедно. Само нас двамата. Ала когато настъпи решителният момент, аз се борих, но не за нас. Не наистина. Защото знаех, че ще те видя отново. Борих се… заради някой друг. И това ми се струва ужасно неправилно.

Рейдж също се надигна и седна, завивайки скута си с одеялото. Изречено с тези думи, май разбираше защо тя се чувства така.

И все пак…

— Мери, ако това ще ти помогне, аз не исках да оставя братята си. Най-много се притеснявах за теб и мен и какво ще се случи с нас, но то не бе единствената мисъл в главата ми. И за мен имаше други хора. — Той се усмихна и потърка челюстта си. — Макар и един от тях да ме прасна — на два пъти — веднага щом станах от леглото. Както и да е, разбирам те, ала както го виждам аз, не очаквам целият ти живот да се върти около мен. Уважавам професията ти и те обичам заради всичко, което правиш в „Убежището“. В онзи момент си почувствала, че имаш недовършена работа, за която трябва да се погрижиш. Това е нещо, което уважавам. — Той се намръщи. — Е, стига да си имала намерение да ме откриеш в Небитието, ако не се бях върнал…

— О, господи, да! — Тя се протегна и го притегли към устните си. — Кълна се в душата си. Дори ако това означаваше да изоставя Бити, щях да дойда при теб. Изобщо не се съмнявам в това.

Рейдж се усмихна и отново взе лицето й в шепите си.

— Значи всичко е наред. Трябва да знаеш, моя Мери, че отдадеността ти на работата е точно толкова част от онова, което обичам у теб, колкото и останалото от… е, нали знаеш, всичко. Недей да губиш нито миг повече в мисли защо си постъпила така, както си постъпила. Съсредоточи се върху това колко е невероятно, че сме тук, заедно, и че всичко се нареди точно както трябваше.

Тя се просълзи мъничко.

— Наистина ли?

— Да.

Те се целунаха, този път бавно и сладостно. А после той се отдръпна назад и в продължение на един дълъг миг се наслаждава на разрошената й коса, сънените очи и рубиненочервените й устни, които изглеждаха така, защото часове наред я беше целувал.

— По-добре ли се чувстваш?

Тя кимна.

— О, да. Абсолютно.

— Искаш ли да догледаме филма?

— Да, наистина искам.

Рейдж отново се усмихна.

— Обичам, когато ме лъжеш по този начин.

— Не те лъжа!

Той я намести в прегръдките си и като поклати глава, заопипва наоколо за дистанционното.

— Радвам се, че го обсъдихме. Искам да кажа, погледни само Кевин. На път е да изперка, защото не му обръщаме внимание. Хлапето ще има нужда от сериозна терапия, ако ще го слагаме на пауза по този начин.

Смехът на Мери се прехвърли от нейното тяло в неговото и, господи, усещането беше прекрасно. А после тя въздъхна, намести се още по-удобно… и след няколко минути вече беше потънала в сън, дишайки с дълбокия, равномерен ритъм на някой, който има чиста съвест и е в мир с онзи, когото обича.

Докато крадците ги намажат с катран и ги овалят в пера, Рейдж също задрямваше, ала все пак остана буден през целия ден. Не заради филмите обаче.

Понякога почивката, от която се нуждаеш, е просто да държиш правилния човек в обятията си, да усещаш топлината му и да знаеш, че никъде няма да отиде.

Не и без теб.

Истинска любов, реши той, това бе единственото презареждане, от което се нуждаеше.