Звярът

54.

— Моля те — повтори Бити. — Моля те, разкажи ми как се запознахте.

Мери погледна към Рейдж, чудейки се кой от тях ще го направи. Когато той й кимна с усмивка, тя сви рамене и го погали по ръката.

— Добре — започна. — Беше…

— … тъмна и буреносна нощ — намеси се Рейдж.

— Е, определено беше тъмна нощ. — Мислите й се върнаха към онова, което и се струваше едновременно преди цяла вечност и преди две секунди. — Работех на една телефонна линия за помощ. Нали се сещаш, за хора, които имат нужда от съвет. — Е, добре де, всъщност беше линията за превенция на самоубийства, но й се струваше добра идея да пропусне тази подробност. — Един човек се обаждаше редовно и когато най-сетне се срещнах с него, съседката ми разпозна истината: че е претранс, уловен в света на човеците. В крайна сметка се озовах заедно с тях в тренировъчния център на Братството, за да превеждам…

— Джон Матю е ням — поясни Рейдж. — А тя владее езика на знаците. Помагаше му да общува.

— И така, ето ме там, чудейки се къде съм попаднала…

— Когато аз се зададох по коридора. Влюбихме се от пръв поглед.

— Е, по онова време той беше сляп…

— Защо? — попита Бити разтревожено.

Мери погледна към Рейдж и двамата се вкамениха.

— Ъ…

— Дълга история — каза Рейдж.

Сервитьорката се появи с двете коли.

— Повикайте ме, ако имате нужда от още нещо.

— Благодаря. — Рейдж отпи от голямата чаша, а сервитьорката се прехвърли на съседната маса. — Както и да е, не виждах, ала в мига, в който тя проговори, вече бях влюбен.

— А ти какво си помисли за него? — попита Бити.

Мери наведе очи, а по лицето й се разля огромна усмивка.

— Е, в първия момент бях леко зашеметена. Той не е от дребните. А аз нямах представа къде съм, нито кой е той… и не разбирах защо ми отделя толкова внимание.

— Защото си красива. Ето защо…

— Каааааааааакто и да е. — Мери отклони комплимента… а после спря, запитвайки се какво впечатление ще остави това върху едно младо момиче. — Аз, ъ… благодаря ти.

Да не би да се беше изчервила? Ами да, май беше точно така.

Рейдж се надигна и се приведе над масата, за да я целуне.

— Така е по-добре.

Мери се опита да скрие смущението си, като отпи глътка вода.

— Ами, известно време излизахме заедно… всъщност, първата ни среща беше в същия този ресторант.

— Наистина ли?

— Наонази маса…

— На онази маса…

И двамата посочиха, а Мери довърши:

— … ей там. И да, той и тогава си поръча толкова много.

Рейдж се облегна назад, докато сервитьорката слагаше предястията на масата.

— Благодаря. И слушайте, не е нужно да чакаме, ако останалите неща са готови. Донесете всичко. Мммм, искаш ли да опиташ, Битс?

— Мирише вкусно. — Момиченцето дойде малко по-близо. — Да, моля.

— Вземай вилицата и нападай. Пълнените картофи са страхотни. Беконът е източник на всичко хубаво на този свят.

Докато двамата ровеха из чиниите, мислите на Мери се върнаха към онези ранни дни: как Рейдж я беше помолил да каже „нищо“в коридора на тренировъчния център. Как се бяха срещнали тук и той през цялото време я гледаше така, сякаш тя бе най-пленителното нещо, което е виждал някога. Как се беше появил у тях в четири часа сутринта…

— Давам пени за мислите ти.

— Аз… ъ… — Когато Бити също я погледна, Мери се зачуди колко точно да им каже. — Ами, ако трябва да съм откровена, мислех си за мига, когато ти откри…

Тя замълча. Не искаше да говори за болестта си и за странната си ситуация пред Бити. И така вече се случваха толкова неща.

Рейдж стана сериозен.

— Знам точно какво си спомняш.

Мери скръсти ръце и ги подпря на масата, след което се приведе напред и каза на Бити:

— Когато дойде в къщата ми за първи път, не го очаквах. Събудила се бях в четири през нощта и тъкмо отварях бурканче с кафе, при което си порязах палеца доста дълбоко. Естествено, едва по-късно открих… е, тогава все още не знаех, че той е вампир.

Бити поклати глава.

— Все забравям, че си човек. Какво… беше ли изненадана?

Мери се засмя.

— Би могло да се каже. Мина известно време, преди да открия. В крайна сметка той прекара деня с мен. Не можеше да си тръгне заради слънцето, но не искаше да ми каже защо… а после…

Спомни си как беше изчезнал в банята й. И се беше появил осем часа по-късно, без да си дава сметка, че го е нямало толкова дълго.

— Е, трябваше да се справим с доста неща. Аз се опитвах да го държа на разстояние.

— Как се събрахте накрая?

Мери погледна към Рейдж.

— О, това е наистина дълга история. Важното е, че в крайна сметка всичко се нареди.

— А, ето я и вечерята! — Нейният хелрен само дето не скочи върху сервитьорката. — Съвършено!

Рейдж помогна да разтоварят чиниите, сменяйки празните с пълни, след което подреди съзвездието от калории, които беше поръчал, в полукръг около себе си и Бити.

— Всичко мое е и твое — каза той на момиченцето. — Не се стеснявай.

След което се нахвърли върху яденето, сякаш без изобщо да си дава сметка, че Бити се взира в него изучаващо.

— Разбирам те — чу се да казва Мери и когато момиченцето я погледна, промълви: — И аз не можех да повярвам, че е истински. Ала се кълна в душата на майка ми, че той е най-добрият мъж, когото някога съм срещала… И когато казва, че никога няма да те нарани и никога няма да допусне някой да те нарани, наистина го мисли.

Бити погледна към Рейдж. А после попита:

— Може ли да си взема от пържолата ти?

О, това дете знае точно какво да каже, помисли си Мери с усмивка.

И наистина — гърдите на Рейдж се издуха, защото той бе именно от мъжете, които обичат да се грижат за другите. Всъщност, за него това беше дори по-хубаво, отколкото сам да се храни.

— Нека ти отрежа най-хубавото парченце — каза и с нож и вилица в ръка се залови да направи хирургическа преценка на гигантското парче месо. — Най-най-хубавото.

Асейл замръзна с кръвния роб в ръцете си, а мъжът насред фоайето се обърна… и едва не изскочи от костюма си, когато ги видя.

За щастие, адвокатът на краля бързо се съвзе. И дори запази достатъчно присъствие на духа, за да понижи глас.

— Какво…

Асейл преглътна с усилие.

— Помогни ми. Моля те.

Сакстън потупа сакото си… и извади Свещения Граал, поне що се отнасяше до Асейл.

— Колата ми е отвън… тази вечер трябваше да напазарувам и слава на Скрайб Върджин за това. Вземи, но побързай. Помолиха ме да изляза, докато се разправят. Не знам колко ще се забавят. Върви! Върви сега!

Докато казваше всичко това, адвокатът се хвърли към вратата и я задържа отворена. Асейл се втурна към студения нощен въздух, нахлул в къщата, поспирайки само за миг на прага, за да вземе ключовете на колата.

— Задължен съм ти. За цял живот.

И без да чака отговор, изхвръкна навън. Ако можеше, би прескочил всички стъпала наведнъж. И, господи, тези вериги, тези ужасни вериги, които дрънчаха и заплашваха да го задушат, докато се носеше към беемвето.

Почти хвърли другия мъж на задната седалка.

Никакво време за губене. Освободил се от товара, той изтича до вратата на шофьора, скочи вътре и запали двигателя. Изкушението да натисне газта до дупка беше огромно, но не искаше да рискува да се изнесе със свирене на гуми и да привлече нечие внимание. Ето защо потегли, без да губи време, но и без да вдига ненужна скорост, поемайки по дългата, спускаща се надолу алея, докато имението се смаляваше в огледалото за обратно виждане.

Сега той бе този, който трепереше, докато вадеше телефона си.

Използва Сири, за да направи обаждането. И когато му вдигнаха, изпревари всякакво „здравей“.

— Вишъс, нужна ми е медицинска помощ. Веднага. Къде си? Окей. Добре. До петнадесет минути съм там. Моля те. Побързай.

Прекъсна връзката и наклони огледалото за обратно виждане, така че да вижда задната седалка.

— Дръж се. Ще ти помогнем. Кажи ми как се казваш.

— Аз… не знам — долетя немощният отговор.

Асейл спря в края на алеята и зави надясно, но не въздъхна с облекчение, че са се изплъзнали. Дотогава щеше да мине още време.

— Остани с мен. Трябва да… останеш с мен… твърде близо сме до спасението, за да ме напуснеш сега. Остани с мен!

Осъзнал, че крещи, той си наложи да понижи глас.

— Недей да умираш — измърмори, установявайки, че се беше изгубил.

Къде отиваше? Къде…?

Вишъс му беше казал да отиде в североизточната част на града, в…

Извади телефона си и отново използва Сири. Когато Вишъс отговори, Асейл не разпозна собствения си глас.

— Къде отивам? Кажи ми…

Вишъс заприказва.

— Не те чувам… не… виждам. — Асейл си избърса очите. О, Съдби, да не би да плачеше? — Помогни ми…

— Къде си?

— Не знам.

— Огледай се за знак. Огледай се за някакъв знак, Асейл.

Замъглените очи на Асейл се вдигнаха към огледалото за обратно виждане, към треперещия гол мъж върху кожената седалка. А после погледна през предното стъкло.

— „Монтгомъри Плейс“. На табелата пише… „Монтгомъри Плейс“.

— Завий наляво. Сега.

Асейл се подчини без възражение — завъртя волана и зави рязко, засичайки колата в насрещната лента. Разнесе се клаксон, а Вишъс продължи да говори:

— След два километра ще стигнеш до луксозен търговски център. В него има агенция за недвижими имоти. Фризьорски салон. Ресторанти. Бижутерски магазин. Мини отзад. Аз ще те чакам в другия край.

Асейл кимна, въпреки че братът не можеше да го види.

И тъй като не затвори, Вишъс каза спокойно:

— Ще се справиш, мой човек. Каквото и да е, заедно ще се справим.

— Окей. Окей. — Асейл отново погледна към задната седалка. — Остани с мен…

— Никъде няма да отида — измърмори Вишъс. — Само ще замълча за секунда, докато се дематериализирам. Окей, ето ме отново.

Асейл не каза нищо повече, докато, приведен над волана, чакаше (колко километра трябваше да шофира?) търговският център да се появи. Ето го и него, грейналите му табели и почти празният паркинг — като фар на надеждата, символ на спасението.

— Тук съм, тук съм.

Асейл натисна газта, профуча покрай агенцията за недвижими имоти и сви зад сградата, където имаше цял куп контейнери за боклук, служебни места за паркиране и платформи за разтоварване на стоки за магазините. Беемвето набра скорост, стрелвайки се напред като ракета.

На светлината на фаровете, в далечния край, се виждаше тъмна фигура, здраво стъпила на земята.

Асейл натисна яростно спирачките, а после побърза да вдигне крак, чул дрънчене и стон на болка от задната седалка. Колата спря рязко и той излезе, без да изключи от скорост, та миг по-късно трябваше да се пъхне отново вътре и да дръпне лоста.

— Какво правиш в колата на Сакстън…

— Помогни ми… — прекъсна той Брата.

— Да не си взел свръхдоза…

Асейл отвори рязко задната врата.

— Помогни му! Моля те!

А после си избърса очите, от които отново течаха реки.

Вишъс се приближи до колата с изваден пистолет и надникна вътре.

— Какво? По дяволите!

— Той-той-той… — Мамка му, не бе в състояние да говори. — Намерих го. Зад онзи катинар. Беше в мазето. Не можех да го оставя.

Голият мъж се отдръпна от Вишъс и мършавото му тяло се сви в далечния край на седалката, клечестата му коса покриваше слабите ръце и кокалестия му гръб.

— Мамка му! — Вишъс се изправи и погледна към Асейл. — Тук не мога да направя нищо. Трябва да го откараме в клиниката. Исусе… веригите… добре, качвай се… не зад волана. Аз ще шофирам. Ще ми обясниш по пътя.

Препъвайки се, Асейл тръгна към мястото до шофьора, но после размисли и се пъхна отзад до другия мъж. Свали сакото си и покри голотата му.

— Всичко е наред. — Докато колата потегляше и светлината на уличните лампи изпълваше вътрешността й, Асейл опита да се овладее. — Всичко… всичко ще бъде наред.