Звярът

26.

На следващата вечер Мери се преоблече за работа и слезе за Първото хранене заедно с Рейдж. Също като нея, той беше облечен за работа, в кожен панталон и впит потник, понесъл кожено яке в едната си ръка и цял куп оръжия в кобури в другата.

Всъщност, всички братя се появиха в трапезарията въоръжени до зъби.

На масата имаше оръжия, достатъчни за една малка армия.

Каквато всъщност и бяха, помисли си Мери, докато се настаняваше на стола си.

Рейдж го бутна напред, а после седна от дясната й страна, премятайки оръжията през едната страна на облегалка, а якето през другата.

— О, страхотно, ростбиф — каза, когато Фриц се появи зад него с чиния.

Всъщност беше цяло плато. И да, наистина беше ростбиф — цял ростбиф само за него.

— Фриц, как се досети? — попита Рейдж, поглеждайки през рамо с обожание.

Старият, сбръчкан иконом се поклони ниско.

— Бях известен, че сте преминали през тежко изпитание и реших, че имате нужда от особено питателна храна.

— О, определено имам. — Рейдж потупа догена по рамото.

— Хванах го — успокои ги Ви, докато улавяше залитналия Фриц и му помагаше да си възвърне равновесието. — Всичко е наред.

Цяла армия догени се появиха, за да обслужат всички останали. Мери разстла салфетка върху скута си и зачака подносите с наденички и купите с овесена каша и парчета плодове да стигнат до тяхната част на масата.

— Датски кифлички? — рече и грабна кошничка, изплетена от сребърни нишки. — Ухаят страхотно.

— Мммм-хмммм — отвърна Рейдж с уста, пълна със солидна доза протеини.

Мери отметна ленената салфетка от кифличките и ги предложи на своя мъж, който остави ножа и вилицата настрани и си взе три, подреждайки ги върху платото си. След това вдигна приборите и поднови методичната си атака над близо четирикилограмовото печено.

По някаква причина, докато също си вземаше датска кифличка (само една), мислите й се върнаха към първата им вечеря в „Ти Джи Ай“. Рейдж си беше поръчал четири чинии с храна или нещо такова и тя се беше приготвила да го види как ги изгълтва така, че на човек да му призлее. Вместо това той се бе нахранил с маниери, излезли сякаш от книга за етикеция; всичко беше точно и изискано, парчетата, които режеше, залъците, които набождаше на вилицата си, начина, по който спираше между почти всяка хапка, за да си избърше устата.

Мери се облегна в стола и се огледа наоколо. Махагоновата маса беше огромна и покрита с цял куп прелестни, лъскави неща; странно как бе свикнала с този лукс, с прислугата, с един стандарт на живот, който толкова превъзхождаше онова, с което беше израснала, онова, което бе очаквала да познае някога, че винаги го бе смятала за нещо, съществуващо единствено в историческите романи.

Мислите й обаче не бяха привлечени от този разкош.

Не, тя бе приковала очи в Зи и Бела. Те седяха срещу нея и беше невъзможно да не ги гледа, докато си подаваха Нала един на друг. Зи избираше хапки от собствената си чиния и ги пъхваше в устичката й. Бела попиваше пухкавата брадичка със салфетка или отместваше крайчеца на фантастичната й розова рокличка с волани настрани, за да не се изцапа. От време на време погледите на двамата родители се срещаха над детето и те си разменяха дума или просто усмивка.

Мери се намръщи, виждайки татуировката на робски вериги около китките и шията на Зи. Бяха толкова тъмни, на фона на загорялата му кожа, зловещо петно, което не можеше да бъде изличено.

Двамата със Зи бяха прекарали доста време край онзи стар котел в подземието, разговаряйки за всичко, което беше понесъл като кръвен роб. Такъв тормоз и малтретиране. Толкова много белези, видими и невидими. Той обаче беше преодолял миналото и си бе съградил красива връзка не само с жената, която обичаше, но и с невероятната благословия, която беше дъщеричката му.

А тя се тревожеше за нещата, случили се в нейния живот! Да, наложило се бе да се грижи за майка си, докато тя умираше. Да, беше се разболяла. Да, беше изгубила способността си да има деца. Ала то бе нищо в сравнение с онова, което Зейдист беше преживял, или с онова, на което бе подложена Бити.

Ако Зи бе в състояние да превъзмогне понесените мъчения и да бъде добър баща на скъпоценното си малко момиченце… Ето това беше сила.

Мери разтърка средата на гърдите си, масажирайки болката, която все така не я напускаше. Е, да, двамата с Рейдж си бяха поговорили сериозно, и естествено, че беше хубаво да знае какво се случва в главата му. Ала скръбта на Рейдж задето не можеха да имат семейство бе като вирус, който тя също бе прихванала. След като престанаха да говорят, след като правиха любов, след като той заспа и онова негово тихичко хъркане се разнесе до нея… тя бе останала будна през целия ден, заслушана в далечния шум на догените, говорещи с приглушени гласове, вдъхвайки едва доловимия лимонов дъх на препарата, с който полираха подовете, заслушана в тихото бръмчене на прахосмукачка в кабинета на Рот.

Изобщо не беше мигнала. Въпросът, на който не си беше направила труда да отговори, отново и отново изскачаше в главата й. И, Исусе, ама че трън в задника беше. Би могла да се закълне, че е надмогнала желанието за дете още преди наистина да го беше почувствала.

Да, стерилността й ги бе спасила, но това не означаваше, че не е загуба…

— Хей.

Тя се отърси, лепна си усмивка и решително се съсредоточи върху храната, която се беше появила в чинията й като с магия. Хм, очевидно си беше сипала ядене, без дори да осъзнае, че го прави.

— Хей и на теб — отвърна с насилена веселост. — Как е половината крава, която ядеш?

— Мери — тихичко каза Рейдж. — Погледни ме.

Тя си пое дълбоко дъх и обърна очи към него. Беше извил цялото си тяло към нея и я гледаше по онзи свой начин, така, сякаш всичко наоколо се беше изпарило, сякаш не съществуваше нищо друго, освен тя.

— Обичам те — прошепна. — Ти си единственото, от което ще се нуждая някога.

Мери примига учестено. А после си каза, че ако беше умна, щеше да му повярва с цялото си същество.

Само така можеше да продължи напред.

— Казвала ли съм ти напоследък — промълви дрезгаво, — че съм най-голямата късметлийка на планетата?

Рейдж се приведе към нея и я целуна нежно.

— Да. Точно преди да поомачкаме чаршафите на зазоряване.

Облегна се назад с адски самодоволно изражение и Мери се усмихна. А после се разсмя.

— Изглеждаш адски горд от себе си.

— Нямам представа за какво говориш. — Той отново насочи вниманието си към ростбифа, самата невинност. — Но ако наистина се чувстваш късметлийка, знам един страхотен начин да го покажеш.

Мери взе приборите си и установи, че наистина е гладна.

— Да ти изпратя картичка?

Когато този път се обърнаха към нея, синьо-зелените му очи горяха.

— Не. Колко можеш да кажеш с думи? А нямам нищо планирано за след работа, така чеееееее…

Той прокара многозначително език по единия си вампирски зъб, а погледът му се спусна надолу, сякаш си я представяше без никакви дрехи в стола… и възнамеряваше да изпусне салфетката си и да застане на четири крака, за да я намери под масата.

Тялото на Мери започна да се сгорещява, главата й се замая, по кожата й пробягаха тръпки.

— Нямам търпение.

— Нито пък аз, моя Мери. Нито пък аз.

След края на Първото хранене Рейдж изпрати Мери, застанал на стъпалата пред имението, махайки, докато тя и волвото изчезнаха надолу по хълма, потъвайки в защитния мис. След като тя се изгуби от погледа му, той остана на мястото си за миг, вдишвайки студения въздух.

Очевидно бе, че драмата, с която се бореха, все още я измъчваше, но как би могло да бъде другояче? Ала той бе открил къде се корени проблемът му, беше го осмислил (или какъвто там беше терминът) и вече беше в друго състояние. Да види братята си с децата им не го беше разстроило; дори беше успял да помогне на Мери, когато беше станало ясно, че нещо я измъчва.

Това, че нещата между тях отново се бяха върнали в релсите, беше невероятно. А да може да й помогне, когато тя се нуждаеше от помощ, бе още по-невероятно.

Но сега беше време за работа.

Когато се обърна към имението, той беше същинска смъртоносна машина.

Изкачи каменните стъпала, прекоси вестибюла и се присъедини към братята си във фоайето. Без излишни приказки те се въоръжаваха, препасвайки пистолети и ножове около бедрата и под мишниците си.

Докато следваше примера им, ясно си даваше сметка за присъствието на догените, застанали отстрани, с тревога, изписана върху добрите им, благи лица.

Те бяха част от причината, поради която това трябваше да се случи.

Един по един воините минаха през скритата врата под стълбището и поеха по подземния тунел. Отправиха се към тренировъчния център в боен строй, разваляйки го единствено за да минат през складовото помещение и офиса. В коридора доктор Джейн и Мани ги чакаха с носилка и животоподдържащо медицинско оборудване; никой от тях не каза нито дума, докато заедно се отправяха към стрелбището.

Ласитър беше на пост през целия ден и въпреки че се нуждаеше от слънчева светлина, не даваше никакви признаци на изтощение или проблеми в концентрацията, докато стоеше до неподвижното тяло на Кор.

Което определено правеше маратона с „Пънки Брюстър“ от предишната седмица по-лесен за преглъщане.

— Кой ще ми помогне за преместването? — попита Мани, докато избутваше носилката до масата за изтезания на Ви.

Рейдж, Ви и Бъч пристъпиха напред и отключиха стоманените халки, освобождавайки за момент Кор от оковите. Нямаше обаче повод за тревога и то по две причини: първо, останалата част от Братството стоеше наоколо с пистолети в ръце и пръсти на спусъка; и второ, копелето изобщо не беше там, просто безчувствено, неподвижно тяло.

Единствено това, че в глезените му се усещаше лека топлина и че лицето му не беше напълно посивяло, подсказваше, че копелето не се нуждае от яма в земята и надгробен камък.

Върху носилката. След това — кожени каиши, този път около гърлото, китките, глезените, бедрата и кръста. После смениха медицинската апаратура, жиците преминаха от по-трудно преносимите монитори в такива, които бяха по-малки и по-леки. Процесът отне поне двайсет минути и през цялото време Рейдж не се откъсна от пленника, търсейки признаци, че Кор се преструва на мъртъв. След като огледа с орлов поглед всеки сантиметър гола кожа и всяка сурова черта стигна до заключението, че копелето или беше в дълбока кома, или би могло да дава уроци на някой холивудски актьор.

Когато най-сетне бяха готови, Рейдж улови долната част на носилката, Ви и Бъч се заеха с горната и всички заедно се отправиха към вратата на стрелбището, която Джон Матю и Куин задържаха отворена.

— Почакайте! — обади се Мани и като тръсна един чаршаф, за да го разтвори, покри тялото и лицето на Кор. — Не е нужно никой да вижда това.

— Добре се сети — измърмори някой. — Не е нужно да плашим някого.

Прекосиха бързо коридора и ето че вече стояха пред стоманената врата на паркинга. Този път Джон Матю и Блей бяха тези, които им отвориха. До бордюра ги чакаше линейка с човешки надписи и Рейдж изпръхтя от облекчение, когато вкараха носилката в корема на автомобила и го заключиха. Тримата с Ви и Бъч седнаха, където успяха да намерят места между шкафовете и оборудването, Зи се настани зад волана, а Мани — на мястото до него, в случай че възникнеше критична медицинска ситуация.

Отне им цяла вечност, докато преминат през многобройните охранителни порти, но пък не беше като да бързат за някъде.

Заради начина, по който беше разположено имението, трябваше да слязат чааааак до главния път, да завият надясно и да заобиколят цяяяяяяялото подножие на планината, за да поемат нагоре по пътя, отвеждащ до къщата.

Изкачването бе също толкова бавно, а когато свиха вляво по един черен път, здравата се раздрусаха, и добре, че носилката беше прикрепена стабилно за пода. От време на време, когато минаваха през някоя особено голяма бабуна или остър завой, от който и тримата политаха настрани, Рейдж проверяваше апаратурата. Сърдечният ритъм на Кор, бавен като охлюв и неравен като черния път, по който се друсаха, не се промени нито веднъж. Нито показателите за нивото на кислород и кръвното налягане.

Копелето определено не помръдваше. Освен заради друсането на колата.

След като бяха пътували сякаш цяла вечност (а всъщност едва около десет минути), неспособен да издържа повече, Рейдж се наведе напред, за да погледне през прозореца. Цял куп борове на светлината на фаровете. Още черен път. И нищо друго.

— Идеята ти беше адски добра — подхвърли Бъч.

— Не ми се струва редно — Рейдж сви рамене. — Но отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки.

— Оттам никога няма да се измъкне — обади се Ви ехидно, а ледените му очи припламнаха с неподправена агресия. — Не и жив.

— Добре, че имаш повече от една маса. — Бъч тупна най-добрия си приятел по рамото. — Ти, перверзно копеле.

— Недей да съдиш, преди да си пробвал.

— А, не, аз съм добро католическо момче. Пробвам ли нещо такова, тялото ми ще се възпламени на място… и то не от горещия восък.

— Женчо.

— Перверзник.

Те се засмяха на онова, което очевидно беше шега между тях двамата, а после отново станаха сериозни, защото линейката спря със скърцане на спирачки.

— Да го направим — заяви Рейдж, когато вратата се отвори и в стерилната вътрешност на линейката нахлу мирис на борови дървета. — Да го отнесем в Гробницата.