Звярът

45.

Седнала край гроба на майка си, Мери затаи дъх, докато чакаше Бити да каже още нещо. Думите, които момиченцето бе изрекло, висяха в студения въздух между тях.

Баща ми ме биеше.

— Понякога е трудно да говорим за подобни неща — промълви Мери.

— Твоят баща някога…

— Не. Всъщност, аз дори не си го спомням. Загинал е в катастрофа, когато съм била на две години. Майка ми е единственият родител, който някога съм имала.

— Мама беше всичко, което имах и аз. Ала понякога не я чувствах чак толкова близка. Трудно ми е да го обясня.

— В къщата ти са ставали толкова неща.

— Нарочно правех така, че да се ядоса на мен. Просто за да… за да я остави на мира. — Бити сви рамене. — Бях по-бърза от нея. Имах по-добър шанс.

Мери затвори очи, изругавайки наум.

— Толкова много съжалявам.

— Няма нищо.

— Не, има.

— Студено ми е — каза Бити внезапно.

— Да се връщаме в колата. — Мери се изправи на крака, уважавайки смяната на темата. — Ще пусна отоплението.

— Искаш ли да останеш още?

— Винаги мога да дойда отново. — Искаше й се да улови момиченцето за ръка, ала знаеше, че не бива. — Пък и наистина е студено.

Бити кимна и двете поеха заедно през меката пръст между гробовете, докато не излязоха обратно на алеята. Когато стигнаха до волвото, момиченцето се поколеба.

Мери я погледна, докато отваряше вратата откъм шофьора.

— Искаш ли да се върнем в „Убежището“ по дългия път?

— Как разбра?

— Просто предположих.

Докато отиваха към железните порти на гробището, Бити промълви:

— Не знаех, че Колдуел е толкова голям.

Мери кимна.

— Не е от малките градове. Виждала ли си центъра?

— Само на снимки. Баща ми имаше пикап, но на мама й беше забранено да го кара. Когато отидохме в Хавърс, тя го взе, когато той заспа. Тогава… се случиха едни други неща. Нали се сещаш, след като се прибрахме.

— Да. — Мери погледна в огледалото за обратно виждане. — Мога да си представя.

— Иска ми се да го видя. Центъра.

— Искаш ли да отидем сега? Много е красив нощем.

— Може ли?

— И още как.

Когато излязоха от гробището, Мери сви наляво и се отправи към магистралата през предградията. Докато прекосяваха кварталите, пълни с притъмнели човешки къщи, Бити беше залепила личице до прозореца… а после се появиха малките магазинчета, и моловете, когато навлязоха по-навътре, грейнали от рекламни табели.

— Това е „Нортуей“. — Мери даде мигач, преди да се включи в почти несъществуващия трафик в десет часа вечерта. — Ще ни отведе дотам безопасно.

И ето че те изникнаха на хоризонта, като друг вид изгрев, небостъргачите на града, осеяни със светлинки.

— Виж само. — Бити се приведе напред. — Сградите са толкова високи. Когато ме заведе в клиниката, мамен ме накара да се скрия под едно одеяло. Не видях нищо.

— Откъде… — Мери се прокашля. — Откъде вземахте храна? Къщата ви се намираше в доста уединена част на града… нямаше много места, където да можеш да отидеш пеша, нали?

— Баща ми носеше вкъщи онова, което той искаше. Ние получавахме каквото остане.

— Никога ли не си била в супермаркет?

— Не.

— Искаш ли да те заведа? След като се поразходим с колата наоколо?

— О, наистина бих искала!

Мери подкара между гората от сгради, движейки се в рамките на позволената скорост. Магистралата доста приличаше на алеите в гробището с големите си завои, които ги доближаваха до вертикалните грамади от офиси, преди да ги поведе в друга посока, разкривайки поредната гледка от стъкло и стомана.

— Не всички светлини са угасени.

— Не. — Мери се засмя. — Когато минавам оттук нощем, винаги си измислям истории за това, защо някой е забравил да изключи осветлението, преди да си тръгне. Може би е бързал за вечеря по случай годишнината си? Първа среща? Раждането на бебе? Опитвам се да бъдат все хубави неща.

— Може би, за да си вземе ново кученце.

— Или какаду.

— Не мисля, че някой би бързал за рибка.

Ето за какво си бъбреха, докато се носеха през финансовия квартал, за да се качат на магистралата с четири ленти, която щеше да ги отведе обратно. Супермаркетът, който беше избрала, бе на няколко километра от „Убежището“. Когато спря на паркинга, имаше само неколцина окъснели купувачи, влизащи и излизащи от ярко осветения вход, някои с торби, други с колички, онези, които все още не бяха купили нищо — с празни ръце.

Тя паркира и двете с Бити слязоха от колата.

— Гладна ли си? — попита Мери, докато отиваха към автоматичната врата.

— Не знам.

— Е, кажи ми, ако решиш, че искаш нещо.

— В „Убежището“ има храна.

— Така е.

Бити спря и загледа как вратите се отварят и затварят сами.

— Невероятно.

— Ами да, предполагам, че е.

Докато стояха една до друга, Мери си помисли… господи, колко ли пъти бе минавала през подобна врата, с глава, пълна със списъци с покупки, с тревоги и бъдещи планове? Никога не се бе замисляла за това колко готино бе, че вратите се отварят сами, движещи се на малките си колелца, нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, задвижвани от потока хора.

През очите на Бити тя видя нещата, които бе приемала за даденост, в напълно различна светлина.

И това бе наистина невероятно.

Без да се замисли, тя сложи ръка върху рамото на момиченцето — струваше й се толкова естествено, че не се спря.

— Виждаш ли ей там? Това е сензор — когато някой навлезе в обсега му, това задейства вратата. Опитай.

Бити пристъпи напред и се разсмя, когато вратата се отвори. След това се отдръпна лекичко. Приведе се напред и размаха ръце, така че вратата отново се отвори.

Мери стоеше по-назад, с широка усмивка на лицето, гърдите й — пълни с нещо толкова топло, че не смееше да се вгледа по-внимателно в него.

Застанал пред спалнята на Троу, Асейл се обърна към жената, която го беше заговорила, чудейки се до какво ли усложнение ще доведе това.

За щастие, се оказа просто прислужницата, която беше видял по-рано. Очите й бяха разширени и мъничко уплашени, което едва ли предвещаваше неприятности, въпреки че го бяха хванали там, където нямаше никаква работа.

Опита се да я успокои, като се усмихна.

— Боя се, че май се изгубих.

— Простете, господарю. — Прислужницата се поклони ниско. — Мислех, че гостите на господарката ще пристигнат малко преди зазоряване.

— Аз подраних. Ала няма защо да се притесняваш. Главното стълбище натам ли е?

— Действително. — Прислужницата отново се поклони. — Да, господарю.

— Значи проблемът е решен. Благодаря ти за помощта.

— За мен беше удоволствие, господарю.

Асейл поспря за миг, преди да се извърне от нея.

— Кажи ми, колко гости се очакват?

— Приготвени бяха шест спални, господарю.

— Благодаря ти.

Той се отдалечи, оставяйки я в коридора, преструвайки се, че разглежда мястото, докато крачеше, напъхал ръце в джобовете си. Когато стигна до главното стълбище, хвърли поглед назад. Прислужницата не беше там… и като се имаше предвид положението й в домакинството, бе малко вероятно да каже нещо на когото и да било. Жени като нея не бяха нищо повече от ходещи перални/сушилни… поне що се отнасяше до мястото им в йерархията на персонала.

Много по-вероятно бе да я скастрят, задето прекъсва иконома, въпреки че имаше новина, която засягаше домакинството.

Асейл се спусна бавно по стълбището. В края на краищата, най-доброто прикритие в ситуация като тази бе изобщо да не се крие… а той беше готов, историята му вече бе измислена.

Уви, не срещна никого, докато се връщаше в задната част на къщата и пое обратно по стълбите за прислугата. Слезе в подземието и отново спря пред заключената врата.

Сега, когато не бързаше толкова, откри, че във въздуха се носи някаква миризма. Не можа да я разпознае веднага, но реши да не се бави в опит да я различи.

Продължи към тъмницата на Нааша и се вмъкна безшумно вътре. Нещата се бяха развили със завидна експедитивност, братовчедите му се бяха скупчили над голата плът на Нааша, кръв бе опръскала и кожата им, и дюшека. Вратовръзката му обаче все още беше около очите й.

Толкова изпълнителни братовчеди имаше…

Вратата се отвори броени мигове след връщането му и той погледна през рамо.

— Я виж ти — каза с усмивка, — любимият гост на мадам се прибра.

Троу изобщо не беше във възторг, ако се съдеше по сбърчените му вежди и напрежението в тялото му.

— Не знаех, че ще идваш.

— Мобилните телефони са забележително изобретение. Позволяват ти да се обаждаш и да ти се обаждат и в резултат да си уреждате срещи.

Господарката на дома простена, а гърбът й се изви в дъга, когато Ерик смени брат си между краката й.

Троу присви очи.

— Нямам представа какво правиш тук.

Асейл махна към секс сцената, разиграваща се пред тях.

— Нима това не е достатъчно основателна причина? А ако присъствието ми толкова те тревожи, говори със своята мадам. Това е нейното шоу, не е ли така?

— Не задълго — измърмори Троу под носа си.

— Зает с кроежи. Каква изненада.

— Гледай и се учи. — В очите на Троу припламна злоба. — Това домакинство ще бъде преобразено.

— Нима?

— Наслаждавай й се, докато можеш.

С тези думи Троу си тръгна, затваряйки безшумно вратата зад себе си. Благодарение на Асейл.

Асейл се обърна обратно към леглото… изпълнен с подчертаното усещане, че се задава погребение. Въпросът бе кое щеше да бъде първо — на господаря или на господарката.