Звярът

60.

Куин затаи дъх, докато поставяха Лейла под упойка, а после намазаха корема й с тъмнокафяво антисептично лекарство с остра миризма. Все така не бе в състояние да диша, когато Мани, Джейн, Елена и Вишъс се скупчиха около операционната, по двама от всяка страна, а облечените им в ръкавици пръсти хващаха и си разменяха различни инструменти.

Мирис на кръв изпълни въздуха, когато направиха разреза и Куин почувства как подът се разлюля под него, сякаш се беше втечнил под краката му.

Пръстите на Блей се вкопчиха в ръката му и не бе ясно дали бе, защото се притесняваше, че Куин ще припадне, или защото самият той с усилие се държеше на крака. Вероятно и двете.

Как се бе стигнало дотук? — зачуди се Куин безмълвно.

Поклати глава в мига, в който си го помисли. Какво бе очаквал да се случи, с две малки в корема й?

— Тя добре ли е? — излая. — Те живи ли са?

— Ето го първото — дрезгаво каза Блей.

— Бебе номер едно — обяви Мани, докато подаваше малка лилава купчинка на Елена.

Куин нямаше възможност дори да зърне детето, преди сестрата светкавично да го отнесе до едно от леглата, които бяха приготвили.

Прекалено тихо. По дяволите… беше прекалено тихо.

— Живо ли е?! — извика Куин. — Живо ли е?!

Блей трябваше да го удържи назад… но разбира се, нелепо бе да се опитва да се втурне напред. Сякаш би могъл да помогне по какъвто и да било начин. И сякаш искаше сестрата да е принудена да мисли за каквото и да било друго, освен да спаси детето.

Ала Елена погледна към тях.

— Да. Жив е. Жив е… просто трябва да се погрижим да го опазим така.

Куин не почерпи никаква утеха от това. Как би могъл, когато създанието, което тя интубираше и на което даваше лекарства, приличаше на мъничко извънземно. Мъничко, крехко, сбръчкано извънземно, което изобщо не приличаше на пухкавите бебета, които понякога беше виждал да се раждат на човеците по телевизията.

— Исусе Христе — простена. — Толкова е малко.

Нямаше да оживее. Знаеше го от дълбините на душата си. Щяха да го изгубят и…

— Бебе номер две — обяви Джейн, докато подаваше нещо на Вишъс.

Ви профуча покрай тях с малкото на ръце и Куин ахна.

Дъщеричката — неговата дъщеричка — бе дори още по-малка. И не беше лилава.

Беше сива. Сива като камък.

В миг споменът, който бе отнесъл със себе си, когато се бе погрижил за Лейла по време на периода й на нужда, се завърна в ума му. Сам той едва не бе умрял и бе отишъл в Небитието, където се бе изправил срещу бяла врата насред бял пейзаж, потънал в мъгла.

Беше видял един образ върху онази врата.

Образа на млада жена с руса коса и очи с формата на неговите… очи, които пред него бяха променили цвета си — от този на Лейла в неговите синьо и зелено.

С животински вик на болка, той изрева в операционната, крещейки от агония, каквато не бе изпитвал никога преди…

Беше предположил неправилно. Беше… сбъркал. Беше изтълкувал погрешно онова, което бе видял.

Образът върху вратата не предричаше дъщерята, която щеше да има.

А дъщерята, която щеше да изгуби при раждането.

Дъщеря… която бе умряла.