Звярът

41.

Когато се спусна нощ, Рейдж отново беше в клиниката, седнал на масата за прегледи гол до кръста, а краката му, обути в кожен панталон и тежки ботуши, се поклащаха от ръба й. Оръжията му бяха върху един стол наблизо и веднага щом му махнеха гипса, щеше да хапне набързо в закусвалнята, която бяха отворили за бъдещите ученици, и да отиде на работа.

Мери беше излязла рано, за да отиде в „Убежището“ и да се приготви за среща на персонала… макар че бе предложила да остане за свалянето на гипса. Човече, добре че само преди седмица се бе нахранил от една от Избраниците и тялото му бе в състояние да излекува простичко счупване като това за дванадесет часа. Чувал бе, че човеците били принудени да влачат гипса в продължение на седмици.

Пълна лудост.

На вратата се почука.

— Влез, Мани. Готов съм да го направим… О, здрасти, Ви, какво става?

Братът беше облечен за битка, през гърдите му бяха препасани черни кинжали, под мишницата до един от пистолетите му имаше сгънат вестник.

— Дошъл си, за да ме освободиш от гипсовата ми клетка? — Рейдж я почука с юмрук. — Или от каквото там е направена.

— Не. — Ви се облегна на вратата. — Имам лоша новина и никаква новина. С коя искаш да започна?

— Не си открил нищо за чичото на Бити, нали?

Брат му поклати глава и Рейдж въздъхна, а цялото му тяло се отпусна от облекчение, което не беше правилно. А после си заповяда да не избързва. Двамата с Мери нямаше да осиновят Бити.

Наистина.

Ами да, защото това би било лудост. Особено при положение че изхождаше за съвместимостта им с детето, вземайки предвид, че предишната нощ в сладоледаджийницата на Беси бяха поръчани и изконсумирани два шоколадови сладоледа във вафлени фунийки.

Вишъс сви рамене.

— Проверих всяка база данни, всеки контакт на юг, с който Братството разполага. Не казвам, че няма семейства, които са се изплъзнали от регистрите ни, но не можах да открия нищо с името на Бити, майка й, баща й или чичото.

Рейдж стисна ръба на масата, приковал очи в покрития с линолеум под.

— С Мери обмисляте да си я вземете? — Когато той вдигна учудено глава, Вишъс го погледна така, сякаш искаше да каже: Не беше трудно да се досетя. — Няма нищо лошо, ако е така. Искам да кажа, онази вечер говореше за деца, а после ме помоли да проверя семейното положение на едно сираче. Не е особено трудно да събереш две и две.

Рейдж се прокашля.

— Недей да казваш нищо за това. На когото и да било.

— Да, защото нали си ме знаеш каква съм клюкарка.

— Говоря сериозно, Ви.

— Хайде де, познаваш ме достатъчно добре. И знам какъв ще бъде следващият ти въпрос.

— Така ли?

— Трябва да говориш със Сакстън. Той ще е в състояние да ти каже какви са изискванията, за да я осиновите. Според мен в старите дни кралят е трябвало да даде одобрението си всеки път, когато е ставало дума за благороднически семейства… и макар че Бит е от обикновените граждани, като един от Братството, ти си член на аристокрацията. Мисля, че голяма част от това има общо с унаследяването, но отново, Сакстън ще може да ти обясни с подробности.

Е, добре, съветът си го биваше, помисли си Рейдж. И през ум не му беше минало, че ще трябва да се изготвят разни документи. Не беше ли това наивно?

Да не говорим, че изобщо не го беше обсъдил с Мери. Нито с Бити.

Мамка му. Ужасно избързваше, нали?

— Благодаря, Ви. — Чувствайки се неловко, той кимна към сгънатия вестник, несъмнено „Колдуел Куриър Джърнъл“. — Каква е другата новина? И се учудвам, че не си онлайн, братко. Кой каза, че печатните медии са мъртви, ти или Игън Спенглър?

— И двамата. По едно и също време, всъщност. — Ви разгърна вестника и му показа първата страница. — Фриц отиде да го купи.

Рейдж подсвирна под носа си и протегна здравата си ръка.

— Ииииии ето че отново сме в играта.

С големи черни букви на заглавната страница пишеше: „Сцена на ритуално убийство в изоставена фабрика“, а дълги колони текст придружаваха размазани снимки на кръв и кофи край някаква развалена поточна линия. Рейдж прочете текста по диагонал и разтвори вестника, за да види края на статията; миризмата на мастило и звукът от разгръщането на страниците го върна към едно отминало време.

Когато свърши, поклати глава.

— Не е с особено големи мащаби.

— Не повече от петнадесетина новоприети. Очевидно е имало резервни попълнения и Омега просто е ускорил въвеждането им. Но не е с големи мащаби.

— Не. Постигаме напредък.

— Искам да бъда там, когато и последният се изпари завинаги от този свят.

Рейдж присви очи.

— Единственият начин това да стане, е да се разправим с Омега.

— Мислех си как бихме могли да го направим. — Ви си взе вестника обратно. — Вярвай ми…

Почукване на вратата го прекъсна.

— Влез, Мани — каза Рейдж. — Да го махнем…

— О, по дяволите, не — измърмори Ви, когато вратата се отвори широко.

На прага стоеше Ласитър, в жълт дъждобран с размерите на циркова шатра, отворен чадър над главата и чифт гумени ботуши. Краката му бяха голи. Което не беше добър знак.

— Не, не искам да си купя часовник — заяви Рейдж, — така че не се хаби, сладурче.

— Часовник? — Ласитър прекрачи прага… или поне се опита, но чадърът се заклещи между касата. — Майната му. Чух, че си имал малък проблем с джакузито тази сутрин.

Метна чадъра в коридора и разтвори тържествуващо шепа, върху която имаше нещо жълто. А после копелето запя. Ужасно.

— Гууууумено паааате, ти си единственото… С теб да се къъъъъъъпеш е тоооооолкова забавно.

Ви погледна към Рейдж.

— Ти ли ще му го завреш в задника, или аз?

— Може да се редуваме — надвика Рейдж пеенето. — Хей, има ли лекар наблизо?

Ако можеше просто да му свалят гипса, щеше да му бъде толкова по-лесно да срита задника на ангела. Освен това медицинският персонал можеше да помогне с разчистването на парчетата от Ласитър.

Просто чудесно.

Когато стигна в „Убежището“, Мери свали палтото си в кабинета, остави чантата си на пода до стола и включи компютъра.

Всяка вечер първата й работа щом дойдеше бе да провери онази страница във Фейсбук… защото си бе заповядала да не го прави на телефона си… в противен случай изобщо нямаше да се отлепи от него. И всяка вечер, докато чакаше страницата да се зареди, сърцето й спираше и тя задържаше дъха си.

Казваше си, че е понеже отчаяно иска да изпрати момиченцето в някой уютен дом в Южна Каролина, с куче, котка и папагалче, и двама мистични дядо и баба, които сякаш бяха излезли от някоя картичка и изобщо не бяха мъртви.

Проблемът с тази алтруистична фантазия?

Всеки път, когато видеше, че няма никакви новини за чичото, се отпускаше в стола и въздъхваше с облекчение.

Което беше горе-долу толкова професионално, колкото и несъзнателният й опит да откара детето в имението, онази първа нощ, след смъртта на майка му.

Истината беше, че по някое време през последните дни в сърцето й беше настъпила промяна и тя бе започнала да мисли, че…

— Госпожице Лус?

Мери се надигна, изписквайки.

— О, Бити. Здравей, как си?

Момиченцето отстъпи назад от прага.

— Не исках да те уплаша.

— Няма нищо. Тъкмо се канех да се кача да те видя.

— Може ли да вляза?

— Заповядай.

Бити затвори внимателно вратата, така че да не вдигне никакъв шум, и Мери се зачуди дали бе резултат от това, че толкова дълго бе трябвало да стъпва на пръсти около баща си. Тази вечер бе прибрала косата си на висока опашка и бе облякла син пуловер над роклята, която носеше преди две нощи. Беше обула другия си чифт обувки, онези, които бяха кафяви и стигаха до глезените.

— Трябва да ти кажа нещо.

Мери посочи стола срещу себе си.

— Седни.

Когато Бити го направи, Мери избута стола си иззад бюрото, така че сега двете седяха една срещу друга, без нищо между тях. След това кръстоса крака и сплете пръсти.

Бити мълчеше, а очите й обхождаха стените на кабинета. Нямаше кой знае какво за гледане, само няколко рисунки на някои от другите деца и карта на езерото Джордж, която Мери беше закачила, защото й напомняше за летата, когато беше малка.

Не се учуди, когато очите на Бити се спряха върху кутията с урната на Аналай.

— Каквото и да е, Бити, ще се справим с него.

— Майка ми излъга — избъбри то. — Не съм на девет години. А на тринайсет.

Мери много внимаваше да не покаже никаква изненада.

— Ами добре. Това не е проблем. Наистина.

Бити я погледна.

— Боеше се, че не съм достатъчно малка… че има някаква възрастова граница за престоя тук или в клиниката на лечителя. Каза ми, че се притеснява да не ни разделят.

— Можеш да живееш тук до преобразяването си, Бити. Не е проблем.

— Избра най-младата възраст, за която мислеше, че бих могла да мина.

— Всичко е наред, уверявам те.

Бити сведе очи към ръцете си.

— Наистина съжалявам. Именно затова тя ми каза да не говоря много и да си играя с куклата. Не искаше да се издам.

Мери се облегна назад и пое голяма глътка въздух. Сега, като се замислеше, всичко си идваше на мястото. Женските вампири получаваха периода си на нужда на всеки десет години. Майката на Бити чакаше дете, когато дойдоха в „Убежището“, а бременността при вампирите обикновено траеше осемнайсет месеца. Така че Аналай трябва да е забременяла, когато Бити е била на около единайсет години. А не на седем.

Онова, което я тревожеше обаче, бе колко дребничко бе момичето. То имаше нормално тегло за осем или деветгодишно дете, но не и за тринадесетгодишно… дори вземайки предвид, че младите вампири израстваха най-много по време на преобразяването си.

— Наистина съжалявам — повтори Бити и наведе глава.

— Моля те, недей да се чувстваш виновна. Разбирам те. Просто ми се иска да бяхме знаели, за да успокоим майка ти.

— Има и още нещо.

— Можеш да ми кажеш всичко.

— Излъгах за чичо си.

Сърцето на Мери задумка в гърдите й.

— В смисъл?

— Не мисля, че ще дойде да ме вземе.

— И защо не?

— Тя говореше за него от време на време, но винаги бяха минали истории. Нали се сещаш, какво правели, когато били малки. Така ме разсейваше, когато нещата с баща ми станеха лоши. Предполагам, че просто… просто ми се иска той действително да дойде да ме вземе.

— Разбирам.

— Никога не съм го виждала.

— И как се чувстваш заради това?

— Наистина сама. Особено сега, когато мама я няма.

Мери кимна.

— Напълно те разбирам.

— С мама… грижехме се една за друга. Нямахме друг избор. — Бити се намръщи и се взря в кутията на бюрото. — Тя на три пъти се опита да ни спаси от него. Първият път бях още бебе. Не си го спомням, но не свършило добре. Вторият път… — Гласът й заглъхна. — Третият път беше, когато кракът ми се счупи и тя ме заведе при Хавърс, защото той не заздравяваше. Тогава ми сложиха гвоздея… а после се прибрахме вкъщи и…

Рейдж, Ви и Бъч отидоха и ги изведоха оттам.

— Харесвам твоя хелрен — каза Бити изведнъж. — Забавен е.

— Истински клоун.

— Това човешки израз ли е?

— Аха. Означава, че е истински смешник.

Бити се намръщи и я погледна.

— Значи наистина си била човек? Мислех, че хората не могат да се превръщат във вампири.

— Така е. Искам да кажа, не бях превърната във вампир. — Мери се усмихна широко. — Виждаш ли? Нищо остро.

— Имаш хубави зъби.

— Благодаря ти.

Очите на Бити отново се спряха върху картонената кутия.

— Значи тя наистина е там вътре?

— Тленните й останки, да.

— Какво ще стане, ако не я погреба веднага? Тя… това погрешно ли е? Лошо ли е?

Мери поклати глава.

— Не е нужно да бързаш. Поне доколкото ми е известно. Мога да попитам Мариса. Тя познава традициите ви в най-големи подробности.

— Просто… не искам да сбъркам някъде. Предполагам, че сега аз отговарям за нея. Искам да постъпя правилно.

— Напълно те разбирам.

— Какво правят човеците със своите мъртви?

— Слагаме ги в земята… или поне това е един от вариантите. Така направих с моята майка. Кремирах я и я погребах.

— Също като моята.

Мери кимна.

— Също като твоята.

Бити притихна и Мери също не каза нищо, за да й даде възможност да осмисли чувствата си. В тишината Мери се вгледа изпитателно в момиченцето, забелязвайки тънките като клечки ръце и крака и дребничкото тяло под пластовете дрехи.

— Къде я сложи в земята? — попита Бити.

— В едно гробище в другия край на града.

— Какво е гробище?

— Място, където човеците погребват своите мъртви и поставят над тях надгробни плочи, за да се знае къде са положени. От време на време ходя там и слагам цветя.

Бити наклони глава на една страна и се намръщи лекичко. След миг помоли:

— Ще ми покажеш ли?