Звярът

72.

Седнала в дъното на кафенето, Джо вдигна глава, когато Бил се приближи до масата.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

Репортерът се засмя и седна, оставяйки латето пред себе си.

— Добра новина.

— Намерил си ресторанта, за който говореше Хулио?

— Не. Уредих ти поста редактор в онлайн изданието. Ще ти се обадят след около час, за да ти го предложат официално. Не поискаха да ми кажат каква е заплатата, но трябва да е около трийсетина хиляди годишно.

Джо заби тържествуващо юмрук във въздуха.

— Да. Да. Това е страхотно… мога да започна веднага след като предизвестието ми при Браянт изтече.

— Знаеш ли, че той ми се обади?

— Какво?

Бил разви дежурния шал от врата си и го преметна през облегалката на стола.

— Аха. Смятам, че е обсебен от теб. Искаше да знае дали се срещаме.

— Ти си женен.

— И аз му го изтъкнах. Между другото, с Лидия те каним на вечеря тази събота. Трой, братовчед ми, нали го помниш, също ще дойде.

— Кажи й, че приемам с удоволствие. Какво да донеса?

— Единствено себе си, без Дъги.

— Имаш го.

Последва мълчание, нещо, което Джо не свързваше с мъжа, който през последната седмица й беше станал нещо като по-голям брат.

— Какво има?

Бил се огледа из претъпканото заведение, сякаш търсеше познато лице из множеството. Ала по-вероятно се опитваше да открие правилните думи.

— Нова работа е нещо хубаво — каза тя. — Вечерята е нещо хубаво. Така че…

— Не искам да ми се ядосаш, обаче се разрових в осиновяването ти.

Сърцето на Джо спря. А после задумка.

— Какво… какво откри? И нямаше право да го сториш, дрън, дрън, дрън.

Ако я беше попитал, щеше да му каже „не“. Но при положение че очевидно беше открил нещо?

Бил бръкна в джоба на кадифеното си палто и извади купчинка листове, сгънати по дължина.

— Майка ти е била медицинска сестра. В Бостън. Напуснала болницата, когато открила, че е бременна. По онова време, през седемдесетте, на неомъжените майки не гледали с добро око. Родила син и го дала за осиновяване. После продължила работа на различни места. Петнадесет години по-късно отново забременяла от същия тип. Така и не се омъжила за него обаче. Поне от това, което видях. Но определено е бил същият мъж, съдейки по извадките от дневника й, копирани и включени в досието. Този път, бременна с теб, тя се преместила в Колдуел и останала тук. За съжаление, умряла при раждането ти. Бременността била високорискова, тъй като по онова време вече била по-възрастна. Никога не разкрила името на баща ти и не се появил никой роднина, който да те поиска.

Джо се облегна в стола и шумът от хората наоколо изчезна. Брат? А майка й бе починала…

— Чудя се дали би ме задържала… — каза тихичко.

— Баща ти, осиновителят ти, искам да кажа, бил помолил адвоката си да си отваря очите за възможни бебета в „Свети Франсис“. В мига, в който рождената ти майка умряла, той платил, за да те получи.

— И това е то.

— Не съвсем. — Бил си пое дълбоко дъх. — Открих брат ти. В известен смисъл.

Репортерът сложи черно-бяла фотография върху масата. На нея имаше тъмнокос мъж, когото Джо не познаваше. Изглеждаше на около четиридесет години.

— Името му е доктор Мануел Манело. Бил е главен хирург в „Свети Франсис“. Преди около година обаче изчезнал от хоризонта и оттогава никой не го е виждал.

Джо взе снимката с разтреперана ръка и се вгледа в чертите… и да, някои бяха като нейните.

— В крайна сметка и двамата сме се озовали на едно и също място…

— Колдуел умее да събира хората.

— Очите ни имат една и съща форма.

— Така е.

— Изглеждат лешникови, не мислиш ли? Или пък са кафяви?

— Не съм сигурен.

— Може ли да я задържа?

— Разбира се. И извинявай, че си заврях носа, където не ми е работа. Обаче започнах да се ровя и не можах да спра.

— Няма нищо — каза Джо, без да вдига очи от снимката. — И благодаря. Аз… винаги съм се питала как ли изглежда моята плът и кръв.

— Бихме могли да се опитаме да го открием.

Сега вече тя повдигна очи.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Нали сме разследващи репортери. Дори ако е напуснал Колдуел, все трябва да съществува начин да го намерим. В наши дни е изключително трудно да се изпариш без каквато и да било следа. Прекалено много електронни архиви.

— Бил, ти да не си някаква фея от приказките?

Той кимна и отпи от латето си.

— На твоите услуги.

Брат, помисли си Джо, приковала отново поглед в онова видимо красиво лице.

— Само един брат? — промълви, макар че, предполагаше, бе алчно да иска повече.

— Кой знае. Това като че ли са всички деца, които майка ти е родила. Ала може би баща ти има и други? Така или иначе, възможно е да съществува начин да го намерим. Следата е изстинала, но може да извадим късмет.

— Знаеш ли, цялото това издирване на вампири е просто загуба на време. — Тя се усмихна тъжно. — Прекрасно си давам сметка, че не съществуват наистина и определено не и в Колдуел. Според мен по-добре ще бъде да се опитам да открия истинското си семейство, а не някаква фалшива фантазия, не мислиш ли?

— Може би затова се поувлече с тях. Ала признавам си, че и аз не останах по-назад.

— Семейство — промълви Джо, все така загледана в снимката. — Истинско семейство. Ето какво искам да открия.