Звярът

28.

Гробницата бе най-святото място на Братството. Там отиваха новите членове, там отнасяха старите членове, когато загинеха… и затова то бе защитено с помощта на механизми, както древни, така и модерни.

Най-непреодолимият от тях, след като навлезеш в пещерата, спуснеш се на известно разстояние под земята и се озовеш зад триметров гранитен блок, беше двукрила желязна порта, през която не можеше да минеш дори с помощта на индустриален поялник.

Освен, разбира се, ако не разполагаш с ключа.

Зи бе този, който отключи, когато процесията, съпровождаща носилката на Кор, стигна до укреплението, и Рейдж огледа вътрешността на пещерата на светлината, струяща от дланта на Ви.

Единствено членовете на Братството имаха право да прекрачват този праг, но какъв избор им оставаше? Това бе най-безопасното и изолирано място, където да заключат едно тежко ранено, предателско копеле, докато то дойдеше на себе си, готово да бъде измъчвано или ритнеше камбаната. А можеше да бъде и изгорено на олтара — достойно жертвоприношение пред имената, вдълбани в мраморните стени.

Скръъъъъъъъъъъъъъъъъъц.

Освен това, помисли си Рейдж, докато буташе носилката напред, Кор нямаше да стигне по-далеч от преддверието.

Поне не и докато все още дишаше.

Тук нямаха нужда от преносимото сияние на Ви. Факли в железни скоби се събудиха за живот само с едно кимване на брата и по каменния под и дългите полици се подгониха сенки, треперливата светлина се стрелкаше между безбройните урни, както тези, които бяха донесени от Древната страна преди векове, така и онези, които идваха от Amazon.com.

Това беше изложба на триумфите на Братството над Обществото на лесърите, колекция сувенири от всички убити врагове, както в Стария свят, така и в Новия.

Така че, в известен смисъл, беше подходящо да доведат Кор тук.

Той бе просто още един трофей от войната.

— Тук е добре — заяви Вишъс.

Рейдж спря и застопори колелцата на носилката, докато Ви сваляше тежък брезентов сак от рамото си.

— Батерията ще издържи не повече от десет часа.

— Няма страшно. — Тялото на Ласитър грейна отвътре, чиста енергия измести контурите на плътта му. — Просто ще я презаредя.

— Сигурен ли си, че няма проблем да останеш сам през деня? — попита Ви.

— Винаги мога да изляза на слънце и да се заредя. И преди да си започнал да ми изнасяш лекции, че тази мъртва риба ще бъде оставена без надзор за малко — имам си начини да го държа под око.

Ви поклати глава.

— Учудвам се, че си съгласен да го направиш. Тук няма телевизия.

— За тази цел съществуват телефоните.

— Почти бих могъл да те уважавам.

— Само да не вземеш да се размекнеш, Вишъс. Забравих си носните кърпички вкъщи. Освен това, сега, когато горещият картоф е тук, нощите ми са свободни. Предостатъчно време, за да се развихря с щракалото.

— Окей, това прозвуча доста мръсно — обади се някой.

— Никой, освен лявата му ръка, не би го поискал. Ти поднасяш ли ме? — долетя отговор.

— Хей, Лас, кога за последен път беше на среща? — провлече някой. — Преди Пуническите войни или веднага след тях?

— И колко трябваше да й платиш?

Ласитър се умълча за миг, странно белите му очи станаха далечни. После обаче се усмихна.

— Все тая. Стандартите ми са твърде високи за шайка задници като вас.

Последва нов рунд шеги, ала никой не се отпусна наистина. Сякаш Кор беше бомба и никой не знаеше кога ще избухне.

— Двамата със Зи ще поемем първата смяна — каза Фюри. — Вие си имате работа в града.

— Само се обадете и сме тук. — Ви се потупа по гърдите. — Особено ако той се събуди.

При тези думи Рейдж се взря в грозното като смъртта лице и си представи как клепачите му се повдигат. Дали копелето беше будно там вътре? Не дали се преструва, за да ги нападне изневиделица, а дали имаше някакви останки от съзнание в комата си.

Дали имаше представа точно колко го беше закъсал? Или липсата на съзнание бе последното зрънце милост, което кучият син щеше да получи от съдбата?

Проблемът не е мой, помисли си Рейдж, докато се оглеждаше наоколо, търсейки урните, които сам беше донесъл, на онези лесъри, които сам беше убил. Бяха толкова много. Участваше в тази война отдавна… толкова отдавна, че си спомняше времето, когато Рот отказваше да води расата и Братството идваше тук, само за да постави тези урни на полиците.

Толкова много се беше променило оттогава, помисли си той.

Сега те не само живееха в разкошното имение на Дариъс, но Братството имаше и нови членове. Джон Матю и Блей като войници. Медицински персонал и страхотна клиника. Всички под един и същи покрив…

— … освен това, така мога да си лакирам ноктите.

Рейдж се отърси, за да се съсредоточи, когато гласът на Ласитър се вряза в мислите му.

— Я чакай, какво?

— Шегичка. — Ангелът се разсмя. — Усетих, че се отнесе някъде. Мечтаеше си какво ще има на Последното хранене? Аз точно това правех. Три опита да отгатнеш и първите два без месо в тях не се броят.

— Ти си луд — заяви Рейдж. — Но това е качество, което харесвам у приятелите си.

Ласитър обви ръка около раменете му и го поведе към портата.

— Имаш страшно добър вкус. Споменавал ли съм го напоследък?

След като всички освен Зи и Фюри излязоха, Вишъс затвори портата и пусна всички резета. А после те останаха там за миг. Фината стоманена мрежа, която покриваше вратата, щеше да попречи на Фюри и Зи да излязат. И от това на човек направо можеха да му се съсухрят топките.

Ако нещо се объркаше там вътре, те щяха да бъдат хванати като в капан.

Само че, каза си Рейдж (а вероятно и останалите от братята), нямаше никакъв шанс в близкото бъдеще Кор да бъде нещо повече от неодушевен предмет… и дори ако дойдеше на себе си, щеше да бъде прекалено слаб за каквото и да било нападение.

И все пак, тази мисъл не му беше приятна.

Ала такава беше природата на войната. Поставяше те в ситуации, които ненавиждаш.

Слаба вибрация в джоба му го накара да се намръщи. Извади телефона си и когато видя кой е, веднага вдигна.

— Мери? Всичко наред ли е?

Чу само прашене, защото сигналът тук беше ужасен, така че изтича до входа на пещерата. Когато пристъпи в свежия нощен въздух навън, съвсем ясно чу гласа на своята шелан — тя говори известно време, през което той само казваше „аха“ и кимаше, въпреки че тя не можеше да го види. След това прекъсна и погледна към братята, които го бяха наобиколили, сякаш се чудеха дали нещо не е наред.

— Господа, трябва да помогна на Мери за мъничко. Да се срещнем в града?

Ви кимна.

— Погрижи се за каквото трябва. Ела, когато си готов за битка, и аз ще ти докладвам за развитието на нещата и ще ти възложа задача.

— Добре — каза Рейдж, след което затвори очи и се съсредоточи.

На това му се казваше да не знаеш къде ще се озовеш в крайна сметка.

Докато се дематериализираше, си помисли, че изобщо не беше очаквал да отиде там, където отиваше сега. Само че нямаше намерение да разочарова своята шелан.

Нито сега, нито когато и да било.

Неголямо събиране за дванайсет души, помисли си Асейл, докато го въвеждаха в лимоновожълтата гостна, в която си беше изкарал толкова добре предишната нощ.

След като същият иконом в същата ливрея, който го беше приветствал вчера, оповести името му на висок глас, той пристъпи напред, така че братовчедите му също да бъдат представени на останалите деветима вампири в гостната. Осем жени и един мъж.

Който не беше хелренът на домакинята.

Не, другият тип с пенис и топки не беше стар, хилав или непознат. Всъщност, каква изненада, това беше Троу, красивият, — изпаднал в немилост аристократ, който някога бе член на шайката копелета, ала сега очевидно се беше завърнал в закостенялото, пълно с предубеждения лоно на глимерата.

Издокаран в съвършено стоящ му смокинг. Поне толкова скъп, колкото този на Асейл.

След като приключиха с представянията, Нааша прекоси стаята, а черната й сатенена рокля беше като вода, обливаща тялото й в нощта.

— Миличък — поздрави го тя, протягайки бледите си ръце. Върху пръстите й примигваха и блещукаха диаманти, притежаващи цялото очарование и липса на топлина на собственичката си. — Закъсняваш. Чакахме те.

Направи реверанс, а той се поклони.

— Надявам се, че те намирам в добро разположение на духа. — Въпреки че изобщо не го беше грижа. — Изглеждаш достатъчно добре.

Веждите й потръпнаха при този почти комплимент.

— Точно както ти почти дойде навреме.

Асейл потупа подчертано облегалката на дивана.

— Това са братовчедите ми, Ерик и Ивейл. Е, ще ни представиш ли на другите си гости?

Очите на Нааша припламнаха, когато показалецът му потъна в дупката между възглавниците.

— О, да. Действително. Това са най-скъпите ми приятелки.

Жените се приближиха една по една. Бяха точно каквито очакваше да бъдат, нагиздени и наконтени в рокли, ушити специално за техните тела, и украшения, купени или предавани през поколенията, за да украсят скъпоценната плът на благородни дъщери. Две блондинки. Още една чернокоса. Три с кестеняви къдрици. И една с гъста бяла коса.

За Асейл те бяха просто вариации на тема, от която се беше отегчил още преди сто години… и бе напълно възможно, докато живееше в Древната страна, да бе имал сношения с някои от предшественичките им.

— А това… — Нааша махна с ръка към далечния ъгъл, — е специалният ми приятел, Троу.

Асейл се усмихна на другия мъж и се приближи до него. Протегна му десницата си и каза тихо:

— Смяна на компанията. От копелета на чистокръвни. Не е кой знае какво подобрение, боя се.

Очите на Троу бяха остри като ками.

— Завръщане към корените ми.

— Възможно ли е наистина да се завърнеш, след като веднъж си станал отстъпник?

— Кръвта във вените ми не се е променила.

— Ала на характера ти не му достига нещо.

Троу дойде по-близо.

— И това казано от трафикант на дрога?

— Бизнесмен. А такъв като теб, как го наричаха? Жиголо? Или мъжка курва е по-точно?

— А ти за какво мислиш, че си тук? Определено не е заради умението ти да водиш разговор.

— За разлика от теб, аз не трябва да пея за вечерята си. И сам мога да си я купя.

— Да се оттеглим ли за храненето? — разнесе се гласът на Нааша в стаята.

Икономът отвори една двукрила врата, разкривайки маса, която можеше да се мери дори с кралска трапеза, била тя човешка или не. Нааша обви ръка около тази на Асейл и прошепна:

— Двамата с теб ще се насладим на десерта заедно. В стаята ми за игра.

При обикновени обстоятелства Асейл изобщо не би се впечатлил от подобна неприкрита, аз-съм-толкова-палаво-момиче дързост и би отговорил подобаващо. Сега обаче имаше други приоритети.

Дали Троу беше изоставил Копелетата? Дали, видял удобен отвор (или три), се опитваше да инфилтрира глимерата, с намерението да осъществи кроежите си против короната?

Асейл определено възнамеряваше да разбере.

— С нетърпение очаквам какво ще ни поднесат — промълви той и потупа Нааша по ръката.

Дори ако десертът бяха той и братовчедите му.

В края на краищата, оргазмите бяха не по-лоша валута от която и да било друга… а той бе повече от сигурен, че в това отношение Нааша и нейните „най-скъпи приятелки“ бяха безплатни.