Звярът

52.

— Фриц… Как да опиша Фриц…

Рейдж спря на един светофар и погледна в огледалото за обратно виждане. Бити беше на задната седалка и се взираше напред с прехласнато изражение, сякаш каквото и да бе на път да й каже, бе най-увлекателното нещо, което тя щеше да чуе някога.

За миг сърцето му задумка в гърдите. Не можеше да повярва, че съществува дори само възможността да получи шанса да…

Съсредоточи се, заповяда си. Предстои ви още много, преди да дойде време да се разчувстваш.

Но, господи, ако то наистина се случеше, той щеше да води толкова разговори с това момиченце.

— Рейдж? — подкани го Мери.

— О, извинявайте. — Светна зелено и той заповяда на мозъка си да последва примера на колата и да се размърда. — Ами, Фриц прилича на онзи тип от „Похитителите на изчезналия кивот“, нали се сещаш, дето му се разтопи лицето. Само че не толкова страшен… и от него не падат парченца.

— Какво е…?

Рейдж се отпусна безсилно в седалката.

— О, господи, слушай… ще трябва да поработим върху образованието ти. Има толкова много… гледала ли си „Челюсти“?

— Не.

Той фрасна глава в облегалката.

— Не! Господи, каква трагедия.

Бити се закиска, а Рейдж протегна ръка към Мери.

— Дръж ме, трябва да задам най-важния въпрос.

— Можеш да разчиташ на мен, миличък.

Рейдж отново погледна в огледалото за обратно виждане.

— Знаеш ли изобщо кой е Джон Маклейн?

— Не.

— Ханс Грубер[5]?

— Ъ… не?

— Меееееееееееери, дръж ме!

Мери избухна в смях и го избута обратно на мястото му.

— Карай си колата!

Докато момичетата се смееха, той се отърси и се взе в ръце.

— Ще се погрижим за това по-късно. Както и да е, Фриц е… по-стар и от дядо боже, както казват човеците. И направо се разтреперва, ако се опиташ да направиш нещо сам. Не ти позволява да разтребиш след себе си, стресира се, ако се опиташ да си приготвиш нещо за хапване и има неудържима нужда да чисти с прахосмукачката. Но… — Рейдж вдигна показалец. — Той ми купи мой собствен фризер за сладолед. И казвам ти, това опрощава цял куп грехове.

Мери се извърна в седалката.

— Фриц е най-милата сила на тази планета. Той ръководи персонала и се грижи за всички и всичко в къщата.

— Колко души живеят там? — попита Бити.

— Ако броим и догените? — Мери се умълча за миг. — Ами, май тридесет? Тридесет и пет? Четиридесет? Не съм сигурна.

— Най-важното е… — намеси се Рейдж.

— … че има много любов.

— … че има киносалон с машина за десерти.

Мери го стрелна с поглед и той сви рамене.

— Недей да подценяваш важността на шоколадовите десерти в тъмното. Бити, кажи ми, че си опитвала шоколадови десерти?

Когато момиченцето поклати глава с усмивка, Рейдж разпери ръце.

— Човече, на толкова неща имам да те науча, млада лейди.

Пред тях изникна „Лукас Скуеър“, светлините на всички магазини и неонови табели светеха ярко. Широките тротоари бяха пълни с пешеходци — двойки, разхождащи се хванати за ръце, семейства, излезли заедно, групички тийнейджъри, шляещи се напред-назад.

— Петък ли е днес? — попита Рейдж, докато влизаше в един от откритите паркинги.

— Така мисля, не, чакай, май е събота. — Мери извади телефона си. — Да, събота е.

— Нищо чудно, че има толкова хора.

Отне му известно време, докато намери къде да паркира, тъй като все нещо в заобикалящите го коли не му харесваше. Най-сетне си избра място до градините и намести своето съкровище близо до бордюра.

— Да, винаги е толкова придирчив — потвърди Мери, докато слизаше и буташе седалката напред, за да направи място на Бити.

— Хей, аз се грижа за жените си. — Когато вратата им се затвори, той се пресегна и я заключи ръчно, след което слезе и завъртя ключа в дръжката откъм шофьора. — Никой човек няма да ми одраска бебчето.

С Бити по средата те се отправиха към „Ти Джи Ай Фрайдейз“. Заведението се намираше зад ъгъла и когато група шумни човеци изскочиха от него, Рейдж се намръщи.

— Хей, Бити? — каза нехайно. — Значи никога не си ходила на ресторант?

— Не.

Рейдж спря и сложи ръка на рамото й… и се стресна, почувствал колко е слабичко. В момента обаче го тревожеше нещо друго.

— Може да е малко шумно. Разговори, плачещи бебета, смях. Ще има сервитьори, щуращи се напред-назад с огромни подноси с храна, най-различни миризми и звуци. Възможно е да ти дойде в повече. Ето какво трябва да запомниш. Ако се налага да използваш тоалетната, Мери ще дойде с теб, така че не е нужно да се притесняваш, че ще се загубиш или ще останеш сама. А ако в един момент почувстваш, че ти стига, ще си тръгнем. Не ме е грижа дали току-що сме отворили менютата, поръчката ни е пристигнала или тъкмо вдигаме вилиците си. Мятам една стотачка на масата и — той щракна с пръсти — се изнасяме оттам.

Бити просто се взираше в него. И той се притесни, че е отишъл твърде далеч…

Телцето на детето се блъсна в него и то го прегърна с всичка сила. В първия миг Рейдж не знаеше какво да стори и просто разпери ръце настрани, поглеждайки паникьосан към Мери. Ала когато неговата шелан сложи ръка на устата си с вид, сякаш самата тя полага усилие да се овладее, той прегърна момиченцето също толкова силно.

Докато стояха така, Рейдж затвори очи.

И изрече безмълвна молитва.

Единственото, което Мери бе в състояние да направи, бе да поклати глава. А си беше мислила, че е влюбена в Рейдж. Мислеше, че го обича с цялото си сърце. Мислеше, че той е половинката на душата й, нейният център, нейният никога-няма-да-е-по-добро-от-това.

Дрън, дрън, дрън.

Да го види как прегръща Бити с цялата сила на едрото си тяло?

Да не повярва човек — не просто се оказа, че в яйцеклетките й все още е останала малка искра… те само дето не се взривиха между бедрените й кости.

Когато тримата продължиха напред, Рейдж беше сложил ръка върху рамото на Бити. Сякаш те двамата заедно бяха най-нормалното нещо на света… макар Рейдж да бе принуден да се наклони на една страна и те се бутаха един в друг, докато стъпките им не влязоха в ритъм.

Когато стигнаха до ресторанта, Мери се огледа наоколо, търсейки други семейства… и за частица от секундата нямаше как да не отвори вратата на фантазиите и да се престори, че те бяха досущ като останалите семейства. Мама, татко и дъщеря, излезли да вечерят заедно, да си бъбрят за глупавички неща и сериозни неща, и за нищо особено… преди да се отправят към сигурността на дома си заедно.

Рейдж мина напред, за да отвори вратата, и ресторантът се оказа точно такъв, какъвто го беше описал — претъпкан и шумен, и кипящ от живот. За щастие, Бити изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото притеснена, макар че не се откъсна от Рейдж, когато той отиде до мястото на салонната управителка и помоли за сепаре.

Само един поглед от брюнетката и виж ти — никакво чакане за Рейдж. Докато салонната управителка му се усмихваше, показвайки всичките си зъби и люшна дупе, за да вземе три менюта, Мери поклати извинително глава към останалите дванадесет души, които чакаха на опашката.

— Последвайте ме!

Салонната управителка си запроправя път през заведението, отвеждайки ги в другия край, където действително имаше празно сепаре, очевидно — току-що освободено, тъй като масата беше влажна и все още нямаше прибори. Нещо, за което веднага се погрижиха, докато Рейдж и Бити се настаняваха един до друг, а Мери сядаше срещу тях.

— Приятно хапване — каза салонната управителка на Рейдж. Преди който и да било да успее да каже нещо, се появи блондинка с къса коса и тежък грим, носеща чаши с вода. Изражението й бе смесица от отегчение и умора… докато не видя на кого ще сервира.

Мери просто се усмихна, поклащайки глава, и отвори менюто си. Докато плъзгаше поглед по огромния избор от храна, смътно си даваше сметка, че се води някакъв разговор, но не си направи труда да се вслуша.

Когато останаха сами, Рейдж отвори менюто си.

— Добре, какво имаме…

— Винаги ли се държат така? — попита Бити.

— Как? — Рейдж отгърна ламинираната страница. — Кой?

— Човешките жени. Винаги ли те зяпат така?

Рейдж отпи глътка вода.

— Не знам за какво говориш.

— Сякаш биха искали да си поръчат теб.

Вода. Ливна. Навсякъде. Докато Рейдж кашляше и се удряше в гърдите с юмрук, Мери нямаше как да не се разсмее. След което разви приборите си и попи водата със салфетката.

— О, да. Винаги — каза тя. — Оказват се запленени и не могат да се отърсят.

Рейдж си пое дъх с усилие.

— Нямам представа… за какво говорите и двете.

Бити се обърна към него.

— Не виждаш ли как…

— Не ги забелязвам. — Рейдж погледна момиченцето право в очите. — Моята Мери е единствената жена, която виждам. Така е и винаги ще бъде така. Всички останали може и на врата да ми се хвърлят, но никога няма да могат да се мерят с онова, с което бях благословен, и никога, никога няма да имам нищо общо с тях.

Бити се замисли за миг над думите му, а после взе менюто си с малка усмивчица.

— Според мен това е много хубаво.

— Е, какво ви се яде? — попита Мери.

— Аз съм в настроение за пържола. — Рейдж прелисти страницата. — Както и за мексиканско. И пиле. А картофите са задължителни.

Мери се наведе към Бити.

— Добре, че сме само трима. Ще имаме нужда от пространство за всички чинии.

— Не знам какво да си поръчам — каза момиченцето. — Никога не съм виждала… толкова много.

— Е, аз съм готова да си поделим нещо. — Мери затвори менюто и го остави на масата. — Но ще си поръчам само голяма салата.

— Аз все още не съм свършил със списъка си. — Рейдж смушка Бити с лакът. — Мисля, че трябва да си поръчаш поне едно нещо само за теб. Заслужаваш да си имаш собствена чиния… освен това винаги мога да доям онова, което ти остане.

Когато се върна, сервитьорката имаше очи само за Рейдж… и интересно, Мери си спомняше време, в началото на връзката им, когато това я караше да се чувства несигурна… особено след онзи епизод. Ала сега? Изобщо не я притесняваше. Рейдж не беше излъгал. Всички тези жени буквално можеха да се съблекат голи-голенички пред него и той не би проявил повече сексуален интерес, отколкото към някой диван.

Невероятно бе как мъжът ти можеше да те накара да се чувстваш боготворена, без да каже нито дума.

— Е, избрахме ли си нещо? — обърна се сервитьорката към Рейдж.

— Първо моите дами. Бити?

Момиченцето като че ли се паникьоса.

— Не знам. Не…

— Нещо против да направя предложение? — попита Рейдж и когато то кимна, каза: — Поръчай си макарони със сирене с гарнитура от броколи и хрупкави пилешки хапки с барбекю сос и мед. Простичко. Леко за стомаха. Няма да ти обърка вкусовите рецептори.

Бити като че ли събра кураж и погледна към сервитьорката.

— Може ли да си поръчам това?

Сервитьорката кимна.

— Няма проблем.

— Моя Мери?

Мери се усмихна.

— Салата „Коб“ с печено пиле, без авокадо и без синьо сирене. За дресинга само сос „Хиляда острова“ или нещо подобно. Аз ще си я подправя.

— Имаме сос „Хиляда острова“. — Сервитьорката се съсредоточи върху Рейдж, очите й — впити в лицето, раменете, гърдите му. — А за вас?

— Мисля да започна с пържени пилешки крилца и пълнени картофени кюфтенца. След това искам пилешки шишчета хибачи, бифтек, ребърца с барбекю сос и сос „Мемфис“, бифтекът — средно опечен. Ще довърша с троен сандвич „Рубен“. А, да, май ще искам и един хамбургер, средно опечен. Както и крилца с чеснов сос.

Затвори менюто, сякаш без да си дава сметка, че са го зяпнали.

— Да? — каза на сервитьорката.

— Да не би… да не би да чакате още хора?

— Не. — Той събра менютата и й ги върна. — И две коли. Дами?

— За мен само вода — каза Мери. — Бити? Вода или нещо газирано? Вода? Окей, тя също ще иска само вода… и мисля, че сме готови. И много гладни, както виждате.

Докато сервитьорката се отдалечаваше, облещила очи, Бити се закиска.

— Няма наистина да изядеш всичко това, нали?

— И още как. — Рейдж протегна отворена длан. — Искаш ли да се обзаложим?

Бити стисна ръката му.

— А ако изгубя?

— Ще трябва да довършиш каквото ми остане.

— Не мога да го направя!

Докато двамата продължиха в същия дух, Мери просто ги гледаше, огромния, невъзможно красив мъж и малкото момиченце, чувстващи се толкова комфортно заедно, колкото изобщо беше възможно.

— Мери?

Тя се отърси.

— Какво?

Рейдж протегна ръка през масата.

— Бити попита как се запознахме.

Мери стисна ръката му и се усмихна.

— О, няма да повярваш.

— Разкажи ми. — Момиченцето се приведе напред. — Моля те.