Звярът

44.

Както можеше да се очаква, не отне дълго да убедят Нааша да остане без дрехи.

Всъщност, изобщо не беше нужно да я убеждават.

В мига, в който Асейл и братовчедите му прекрачиха прага на онази нейна сексуална тъмница, тя смъкна червената си дизайнерска рокля, изритвайки я настрани така, сякаш не струваше повече от салфетка. Не си свали обаче обувките на високи токчета, нито корсета.

Възбудата на Ерик и Ивейл беше незабавна, сексуална агресия, която накара Нааша да се разсмее с онзи свой дрезгав смях.

Не отиде обаче при никого от двамата. Вместо това се приближи до Асейл. Притисна се до гърдите му и обви ръце около врата му.

— Първо имам нужда от теб.

Глупава жена. Признаваше твърде много, давайки му по този начин власт над себе си.

Ала това беше хубаво.

Асейл я отмести настрани и подръпна възела на копринената си вратовръзка. Докато я сваляше, Нааша се завъртя и отиде до едно от леглата. Изтегна се върху него, извивайки еротично тяло, и вдигна ръце над главата си; едната й гърда изскочи от чашката на корсета, голата й женственост лъсна, когато разтвори крака.

Асейл се приближи до нея с хищническа стъпка, плъзвайки се по тялото й на четири крака, докато не седна върху таза й, пленявайки я под себе си. Опъна вратовръзката между свитите си в юмруци ръце и я погледна.

— Толкова си доверчива — промърмори. — Ами ако направя нещо лошо с това? Никой няма да чуе как пищиш и се съпротивляваш.

За миг в очите й припламна страх. А после Асейл се усмихна.

— Добре, че съм благороден вампир, нали? — Наведе се към нея с коприната в ръце. — Затвори очи, миличка. И не за да спиш, и не за да си починеш.

Закри очите й с копринената материя и я завърза. След това погледна през рамо и кимна на братовчедите си да се заемат с нея. Те се подчиниха на драго сърце, сваляйки ризи и панталони, оставайки голи още преди да стигнат до нея, за да докосват и ближат, да галят и проникват.

Когато Нааша започна да стене, Асейл слезе от нея, сграбчи първата попаднала му китка (на Ерик, както се оказа), проби кожата със собствените си зъби и я поднесе към устата на Нааша. Тя ахна и се впи във вената, докато тялото й започна да се гърчи в екстаз.

Очевидно не живееше от кръвта на своя хелрен и Асейл предположи, че именно затова се нуждаеше от компанията на такива като Троу. Ала вампирите, особено когато бяха зажаднели за секс, нерядко обичаха да пият кръв по средата на удоволствието, дори да бяха добре нахранени. Също както алкохолът и наркотиците, това усилваше усещанията по един прекрасен начин.

Прекалено погълната от кръвта на братовчед му във въздуха и по езика си, Нааша не видя как Асейл се отдалечи. Той отиде до вратата, бръкна в джоба на палтото си и извади старовремска масльонка.

Кап-кап в горната част.

Кап-кап в долната част.

Греста не миришеше (беше се погрижил за това) и когато приключи, масивната врата се отвори напълно безшумно. С лукава усмивка Асейл излезе от стаята, затваряйки след себе си. Прибра масльонката обратно в джоба на кашмиреното си палто и се огледа на двете си страни. След това тръгна наляво, натам, накъдето беше поел Троу предишната вечер.

Подът и стените на подземието бяха от грубо издялан камък, електрическото осветление по гредите на дървения таван хвърляше мътни сенки. Асейл отваряше всички врати, покрай които минаваше, и откри склад след склад, някои от тях — пълни с градинарски инструменти от четиредесетте и петдесетте години, други — с куфари от началото на двайсети век, трети — с украшения за различните фестивали, отдавна мухлясали във влагата.

Нито помен от покоите на Троу, което не го изненада — самият той не би приел да бъде настанен тук, в това царство на непотребни вещи, лишено от прозорци. Нямаше и догени — очевидно къщата беше модернизирана и прислугата беше преместена на горните етажи. Не видя и изба с вина, но разбира се, те щяха да бъдат на първия етаж, по-близо до центъра на социалните дейности.

Което обясняваше защо Нааша беше обзавела мястото по този начин. Тук долу определено имаше усамотение.

Кой знае, може би също като него и тя застилаше сама онези легла? Едва ли. По-вероятно бе да има доверена прислужница.

В края на коридора, зад един завой, Асейл се озова пред стълбище, толкова старо, че каменните стъпала бяха издълбани.

А, ето къде беше избягал Троу.

Точно пред тях имаше една последна врата… подсилена като тази на стаята с леглата, за разлика от складовите помещения.

Катинарът беше лъскав и нов, от онези, които изискват специален ключ. Импулсивно, Асейл прокара пръсти по перваза, в случай че ключът висеше от някоя кукичка, както се случваше понякога. Уви, не. Каквото и да имаше от другата страна, то бе нещо скъпоценно.

Или трябваше да бъде скрито от любопитни очи.

Безшумен като повей на вятъра той пое по каменните стъпала и стигна до друга врата, за щастие — отключена. Ослуша се за миг, за да е сигурен, че от другата страна няма нищо, и отвори предпазливо.

Оказа се килер, ако се съдеше по стъклените шкафове, пълни с чинии, и бюфета, облицован със зелен филц, в който имаше купища лъскави сребърни прибори.

Макар да не познаваше разположението на къщата, Асейл бе достатъчно добре запознат с нуждите на големи имения като това и точно както очакваше, без проблем откри стълбището за прислугата — с простички дървени стъпала и здрав парапет. Отправи се към втория етаж, ала по средата на пътя бе принуден да спре и да се долепи до стената, когато на площадката над него мина прислужница, понесла ракитена кошница с пране. Когато жената се отдалечи, той се прокрадна зад нея и се вмъкна в частта за прислугата в крилото със спалните.

Следвайки инстинктите си, Асейл се прокрадна до една широка врата и от другата страна откри същинско великолепие, огрявано от кристално месингови стенни лампи, с дебел вълнен килим под краката, антично писалище и маси покрай прозорците, от които несъмнено се разкриваше изглед към градините.

Надникна във всяка от спалните, които се оказаха издържани в редуващи се мъжки и женски цветови схеми.

Разбра, когато стигна до стаята на Троу, по миризмата на афтършейва му.

Влезе вътре и затвори вратата зад себе си. За щастие, прислужницата вече беше приключила тук — леглото беше оправено, в банята имаше чисти хавлии, върху писалището — свежи цветя. Нямаше кой знае колко лични вещи, което можеше да се очаква от бивш войник, с ограничени приходи и в движение. Гардеробът обаче беше пълен с дрехи, много от които очевидно бяха купени съвсем наскоро, защото още бяха с етикети.

Несъмнено — подарък от господарката на къщата.

Прегледа чекмеджетата на скрина „Чипъндейл“, но не откри нищо — никакви оръжия, никакви муниции. Никакви документи, телефонни сметки или поща върху старинното писалище.

Поспря до леглото и се вгледа изпитателно в картините, които висяха върху копринените тапети.

— Ето те и теб, сладурче.

Мъркайки от задоволство, той се приближи до малък пейзаж в рамка… която по една случайност бе съвсем лекичко накривена.

Свали я и пред него се появи лъскавата вратичка на сейф.

Циферблатът беше плосък и червен, пълен с цял куп цифри, между които да го завъртиш.

Къде бе неговата умела крадла, когато имаше нужда от нея, помисли си, докато връщаше картината на мястото й.

Несъмнено би могъл да го отвори, ако наистина искаше, но не беше дошъл подготвен за такова начинание, а времето му беше ограничено — братовчедите му бяха издръжливи мъже, но чукането нямаше да продължи вечно.

Погрижи се да остави позлатената рамка точно толкова лекичко накривена, колкото я беше заварил, след което прекоси пъстрия персийски килим, благодарен, че той ще погълне следите му.

Огледа се за последно наоколо, натисна бравата и излезе в коридора…

— Мога ли да ви помогна?

Докато чакаше вампирът в другия край на улицата да отговори, Рейдж погледна за миг към покрива на насрещната сграда. Вишъс току-що се беше материализирал там, ала стоеше съвършено неподвижен и безмълвен.

— Покажи се или ще дойда да те измъкна оттам — извика Рейдж. — И ти гарантирам, че няма да го преживееш.

Под кожата му звярът се размърда, надигайки глава, въпреки всичкия секс, който Рейдж беше правил напоследък. Разбира се, инстинктите му вече бушуваха. След като по-рано тази седмица беше прострелян в гърдите, определено нямаше намерение да се опита да подобри рекорда на Братството за преживявания, близки до смъртта.

— Аз съм, но не съм въоръжен.

Звукът на аристократичния глас отекна между западналите сгради и миг по-късно Троу се показа, вдигнал ръце с отворени длани, тялото му — напрегнато.

— Не стреляй. — Той описа бавен кръг. — Сам съм.

Рейдж присви очи, опитвайки се да забележи движение в тъмния ъгъл. Когато не видя такова, отново прикова поглед в Троу. Като че ли наистина не носеше оръжие и определено не изглеждаше облечен за битка… освен такава върху модния подиум — дрехите му по нищо не отстъпваха на тези на Бъч, палтото му изглеждаше ушито по поръчка, обувките му блестяха дори на слабата светлина.

— Май си променил стила си — процеди Рейдж. — Последния път, когато те видях, дрехите ти не бяха толкова хубави.

— Перспективите ми се подобриха, откакто напуснах работата си при Кор.

— По-скоро военна служба, копеле такова.

— Имах дълг, който трябваше да изплатя, така е. Но с това вече е свършено.

— Е, при нас работа няма. Не и за задници като теб.

— Може ли да си сваля ръцете? Започват да се уморяват.

— Ти си решаваш. Пръстът ми трепва от едното нищо, така че няма да е зле да внимаваш къде ще ги сложиш.

Звук от някой, приземил се на два крака, накара Троу да се обърне. Вишъс излезе от мрака зад него и Рейдж се засмя.

— Не обичаш да се прокрадват зад теб, а? — Самият той също напусна прикритието си, без да сваля пистолета. — Каква изненада. А сега, ако обичаш, не мърдай, докато брат ми те претърси.

Вишъс го потупа от главата до петите, подръпвайки силно чатала му. Докато пронизителният писък на Троу затихваше, братът се отдръпна, като продължаваше да го държи на мушка.

— Е, ако вече не си с Кор, какво правиш тук? — попита Ви. — Окъпан в одеколон и без оръжие.

— Надявах се да се натъкна на някого от вас.

— Е, ето ни — подхвърли Рейдж. — Какво искаш?

— Вие ли изпратихте Асейл да ме провери… или действа самостоятелно?

Ви се изсмя рязко.

— Какво беше това?

— Произношението ми е съвършено. — Троу го погледна. — А ти си на две-три крачки от мен. Логично е да се предположи, че много добре ме чу.

Ви оголи вампирските си зъби, а Рейдж поклати глава.

— Съветвам те да си попромениш отношението. Брат ми изглежда така, сякаш обмисля дали да не направи конфети от теб.

— Е? — настоя Троу. — Вие ли го изпратихте да ме съблазни? Бихте имали повече шанс за успех с някоя жена… Не че ще имате някаква полза от това. Аз се оттеглих от всякакви конфликти.

— Рискуваш живота си, за да ни осветлиш по въпроса? — попита Ви.

— Реших, че би означавало повече, ако го направя лично.

— Ужасно надценяваш привлекателността си. Както и важността на сексуалната ти ориентация.

— Защо просто не се изметеш оттук? — намеси се Рейдж. — Не бих искал един обикновен гражданин като теб да пострада в битка.

— Би било наистина жалко. — Ви вдигна дулото на пистолета си, така че то застана на една линия с главата на другия вампир. — Тик-так.

— Чао-чао, задник. — Рейдж помаха с ръка. — Приятен живот. Или пък не. Кой го е грижа.

Троу поклати глава.

— Губите си времето като ме проучвате.

— Ще броя до три и стрелям — каза Ви. — Три.

Троу се изпари в същия миг, в който Ви изпразни пълнителя си на около две крачки оттам, където беше стояло копелето.

— Да му се не види — отбеляза братът с отегчен глас. — Не улучих.

— Човече, ама че скапана част от града — подхвърли Рейдж, докато се приближаваше до него. — Срещаш най-отвратителните типове.

— Значи Асейл дава всичко от себе си. Буквално.

Рейдж кимна, а после посочи петното върху асфалта.

— Погрижих се за един лесър, между другото.

— Поздравления. Ако искаш още…

— Защо не ме гледаш в очите, Ви?

— Намираме се насред бойното поле. Зает съм.

— Аха. Как ли пък не.

Вишъс се намръщи, все така — без да го поглежда. После обаче понижи глас и каза:

— Говорих със Сакстън вместо теб.

Рейдж потръпна.

— За Бити?

— Така ли се казва? Ами, да. Както и да е, изготвихме нужните документи. Не е нужно да правиш нищо с тях, но те са в една папка на бюрото ти. Чао.

И просто така, братът се дематериализира. Рейдж го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога вече няма да говорят за това. Което беше напълно в стила на Ви — копелето беше способно на невероятна доброта и емпатия, ала винаги — на една ръка разстояние, сякаш се боеше да не се оплете твърде много в чувства.

Ала онези, които обичаше, винаги можеха да разчитат на него.

Винаги.

— Благодаря ти, братко — каза Рейдж във въздуха, където бе стоял достойният мъж само допреди миг. — Благодаря ти, както винаги.

А после си пое дълбоко дъх и си каза, че трябва да забави темпото. Само защото Ви не бе успял да открие чичо й и че вкъщи го очакваха документи за осиновяване, не означаваше, че това с Бити ще се получи.

Та той дори не бе говорил с Мери.

А момиченцето беше приело просто да излезе с тях на по сладолед и вечеря. Това не означаваше, че си търси ново семейство или нещо такова.

Да, определено трябваше да укроти топката.