Звярът

59.

Асейл седеше в доста удобен стол, в стая с доста приятна температура… и въпреки това, имаше чувството, че изгарят кожата от костите му.

В болничното легло насреща му, робът, когото беше спасил, приличаше повече на претранс, отколкото на зрял мъж. Голото му тяло беше покрито с чаршафи и одеяла, за да го стоплят. Течности и хранителни вещества се вливаха във вените му през тръбички. Най-различни машини следяха функциите на органите му.

Той спеше.

Маркъс беше заспал. Или изгубил съзнание.

И ето че Асейл се намираше в болничната стая на един пълен непознат, неспособен да си тръгне, сякаш под завивките, закачен за всичките тези машини, лежеше собствената му плът и кръв.

Докато разтъркваше ръцете си му се искаше усещането, че изгаря, да го остави, така че да може да се съсредоточи върху здравето на Маркъс. Само че вече беше свалил сакото и вратовръзката си. Следващата стъпка беше да остане гол.

Отне му известно време, докато осъзнае какъв беше проблемът.

Ругаейки, той извади шишенцето с кокаин. Сложи го върху дланта си и се загледа в прозрачното кафяво тяло и черната капачка.

Погрижи се за разяждащата го нужда бързо, изпълнен от срам, че смърка наркотици само на няколко крачки от другия мъж.

Колко време ще мине преди Нааша да открие какво й беше отнето?, зачуди се той.

И как бе могла да причини някому подобно нещо? Особено като се имаше предвид, че разполагаше с предостатъчно жизнени млади мъже, които да задоволяват не само сексуалните й нужди, но и потребността й от кръв.

Всеки път щом затвореше очи, Асейл виждаше килията, усещаше онази воня, преживяваше наново как нахълтва в подземния затвор.

Откъде ли го беше откраднала? Дали семейството му го търсеше?

Колко дълго беше страдал там долу, просто източник на храна?

Досега диагнозата беше недохранване, бъбречна инфекция, течност в дробовете и възпаление на синусите. Ала според медицинския персонал щеше да има нужда от още изследвания.

От ужаса на всичко това му беше трудно да диша и той бе принуден да се наведе напред в стола си.

Чуваше как братята говорят и крачат по коридора навън — очевидно някой беше пострадал сериозно, като се имаше предвид нивото на тревога, но той не бе попитал и никой не му бе предложил обяснение. Освен това се бе наложило Вишъс да отиде и да помогне с другия спешен случай, какъвто и да беше той, макар да бе обещал да се върне…

На вратата се почука тихо.

— Влез — промълви, макар да му се струваше, че няма право да приема или отпраща посетители вместо Маркъс.

Мина известно време, преди вратата да се открехне едва-едва.

— Ехо? — повика Асейл.

Когато видя кой е, потръпна.

Зейдист бе брат, за когото отдавна бе слушал. Такива бяха историята и поведението на воина, че репутацията му, дори в Новия свят, бе стигнала до ушите на всички в Древната страна. И да, белязаното му лице вдъхваше страх, с неравната, лошо зараснала стара рана, която разкривяваше горната му устна, и присвити очи, в които гореше злост. Застанал на крачка от вратата, с ниско подстриганата си коса и огромно тяло, той изглеждаше точно като това, което мълвата твърдеше, че е — социопат, който трябваше да бъде избягван на всяка цена.

Ала Асейл бе научил, че през последните години нещата се бяха променили за него. Беше се обвързал. Имаше дете. Отдръпнал се бе от убийствената ярост, която формираше личността му, откакто самият той бе пленник.

Всъщност, когато жълтият му поглед се спря върху мъжа в леглото, той обви ръце около тялото си, сякаш се мъчеше да си вдъхне смелост.

— Открих го… — Асейл трябваше да се прокашля. — Прикован към стената.

Зейдист бавно се приближи до леглото и се вгледа в Маркъс. Остана така сякаш цяла вечност, почти без да мига, единствено повдигането и спускането на гърдите му и потрепването на веждите му от време на време издаваше, че не е статуя.

Асейл можеше само да си представя какви спомени се бяха пробудили у него.

Оковите, татуирани около шията и китките на брата, бяха черни като злото, белязало кожата му с мастило.

— Името му е Маркъс — обади се Асейл. — Това е всичко, което знам за него.

Зейдист кимна. Поне на Асейл му се стори, че кимна. А после воинът проговори:

— Нека… да помогна. С нещо. С каквото и да било.

Асейл понечи да отговори, че няма нищо, което биха могли да сторят. А после почувства как в гърдите му лумва ярост.

Той не беше спасител. Никога не е бил. Открай време мислеше единствено за собствените си интереси. Освен това не се привързваше, било то за кратко или за постоянно.

Сега обаче откри, че присвива очи срещу брата.

— Точно колко далеч си готов да стигнеш?

Начаса жълтият поглед стана черен и очите на Зейдист се превърнаха в бездушните ями на Дънд.

— Толкова, колкото се налага. И още сто хиляди крачки отвъд това.

— Дори ако се окажеш въвлечен в конфликт с краля? Защото начина, по който възнамерявам да раздам правосъдие, няма да включва декрети и постановления. И няма да бъде с позволението на Рот.

— Няма да има никакъв конфликт.

Първият порив на Асейл бе да стане от стола, да поиска още оръжия и незабавно да се върне в онази къща.

Ала не, като се замислеше, това не бе достатъчно добре обмислено. Нито достатъчно агресивно.

— Надявам се, че наистина го мислиш, добри ми благороднико.

— Не съм нито добър, нито благороден.

Асейл кимна.

— Чудесно. И не се тревожи. Усещам какъв отдушник търсиш и ще ти го осигуря, незабавно.

Обратно в библиотеката на огромното имение, Троу улови Нааша за раменете и я разтърси.

— Чуй ме. Трябва да ме чуеш.

Макар, докато се опитваше да потуши възмущението й, да бе принуден да признае, макар и само пред себе си, че сам той също беше безкрайно разгневен. Беше пропилял колко от времето си в тази къща? Спал бе с нея, угаждал й бе, залъгвал я бе да повярва, че между тях съществува трайна връзка. И през всичкото това време тя го бе уверявала в предаността на своя „възлюбен“ хелрен. Говорила бе за това как парите ще потекат като вино, когато старият мъж най-сетне почине. Признала му бе любовта си към него, въпреки че бе обвързана, и въпреки останалите си любовници.

А после Асейл се беше появил в картинката… и присъствието на този кучи син бе разпалило такъв пожар между бедрата на Нааша, че Троу се бе видял принуден да действа по-скоро, отколкото бе искал: правилната последователност на събитията би била първо да промени завещанието на Нааша, обявявайки себе си за неин най-близък роднина… под претекст, че двамата възнамеряват да се обвържат веднага щом изтече траурът за сегашния й хелрен. След което щеше да се погрижи за смъртта на стария мъж. И нейното „самоубийство“.

След което, попълнил авоарите си, щеше да използва новопридобитото си богатство, за да се внедри наистина в глимерата и да си изработи стратегия за това как да свали Рот от онзи негов абсурден престол, на който уж бе избран.

Само че Асейл, проклетият му шибянак, бе променил последователността, принуждавайки Троу да действа преждевременно. Щеше да има нужда от фалшификации, ала трябваше или да предприеме нещо, или да рискува мазните симпатии на Нааша да се прехвърлят върху най-новия й ухажор, обърквайки всички планове на Троу.

Защото я беше видял как гледа Асейл.

Сам бе усетил притегателната му сила, проклети да бъдат и двамата.

А сега и тази бъркотия.

Старият й хелрен бе оставил всичко на свой далечен роднина, мъж, чието име не говореше нищо на Троу.

— Нааша, обич моя — каза той настойчиво. — Искам да бъдеш разумна.

Нещата не изглеждаха никак добре. Онзи адвокат, който чакаше във фоайето отвън, несъмнено си вадеше цял куп заключения, едновременно точни и опасни. Това, че Нааша бе на път да изгуби контрол от ярост. Това, че самият той все повече се ядосваше.

Опитвайки друга тактика, Троу отиде до богато украсеното писалище и сложи ръка върху купчинката документи, които Сакстън беше донесъл със себе си.

— Това. Това е единственото, върху което трябва да се съсредоточиш. Всичко друго, освен как да оспорим успешно тези разпореждания, е неприемливо хабене на усилия.

— Бях опозорена! Да бъда пренебрегната по този начин, е недопустимо! То е…

— Искаш ли да бъдеш разумна? Или бедна? От теб зависи. — Това й затвори устата. — Представи си как губиш всичко това, дрехите, бижутата, прислугата, покрива над главата си. Защото това ще се случи, ако не се овладееш. Недопустимо е не онова, което твоят хелрен ти причини. Недопустимо би било да позволиш то да се случи. Така че сега ще повикам адвоката обратно в тази стая, а ти ще мълчиш и ще чуеш какво има да ни каже. Или пък ще продължиш да се тръшкаш тук, хабейки време и умствена енергия, вживявайки се в ролята на жертва… без абсолютно никаква полза от това.

Беше като да вдигне ципа на бална рокля, помисли си. На мига, хладнокръвие я накара да застине и преобрази лицето й — от пламнало и обезумяло то стана ако не напълно спокойно, поне доста по-уравновесено.

Троу се приближи до нея. Улови я за раменете и я целуна.

— Това е моята жена. Ето че си готова да продължим. Никакви избухвания повече. Каквото и друго да пише тук вътре, ще оставиш адвоката да довърши четенето. Не знаем как да се борим, ако не знаем с какво се борим.

В името на Скрайб Върджин, помисли си, нека да ме чуе.

— Вече мога да го повикам, нали? — Когато Нааша кимна, той направи крачка назад. — Мисли за всичко, което имаш да изгубиш. То може наистина да проясни мислите ти.

— Имаш право. — Тя си пое дълбоко дъх. — Толкова си силен.

Нямаш представа, помисли си Троу, докато се извръщаше.

Отиде до вратата, отвори я…

Подуши въздуха и се намръщи. Огледа се наоколо. Сакстън стоеше до една фламандска картина и съзерцаваше росните цветя на черен фон, сплел ръце зад гърба си, привел стройното си тяло напред.

— Е, готови ли сме? — попита адвокатът, без да вдига поглед. — Или й е необходимо още време, за да се успокои. Мина повече от час.

Троу се огледа наоколо. Вратите на гостната и кабинета си бяха в съвсем същото положение, както преди. Не се виждаше никой друг. Всичко изглеждаше… както преди.

Ала защо долавяше мириса на свеж въздух… свеж въздух и… още нещо.

— Нещо не е наред ли? — попита Сакстън. — Бих могъл да се върна по друго време.

— Не, тя е готова. — Троу се взря в адвоката, търсейки някакъв признак на… и той не знаеше какво. — Успях да я успокоя.

Сакстън изпъна гръб. Оправи вратовръзката си. И се приближи с крачка, която изобщо не беше забързана. Напълно естествена. Без никаква притвореност.

— Да се надяваме, че този път ще ме остави да довърша. — Сакстън спря. — Макар че, ако предпочитате, бих могъл просто да оставя документите и сами да се запознаете с тях. Дали ще ги прочета на глас, или не, няма да промени нищо.

— Не — каза Троу спокойно. — Най-добре ще е да има възможност да зададе въпроси. Заповядай отново и моля, извини забавянето ни.

Докато отстъпваше настрани, за да му направи път, инстинктите му отново се обадиха, отказвайки да бъдат заглушени.

— Всъщност, навярно би било по-добре, ако поговориш с нея насаме. Възможно е моето присъствие да е проблемът.

Сакстън наклони глава на една страна.

— Както желаеш. Тук съм, за да служа — или не — на нейната повеля.

— И ние сме ти задължени — промърмори Троу, а после повиши глас: — Нааша, миличка, ще отида да потърся нещо за хапване. Това навярно ще помогне в този тягостен процес.

Изчака, докато тя слагаше ръка на гърдите си и въздъхваше драматично.

— О, да, обич моя. Чувствам се отслабена от новината.

— Но разбира се.

Затваряйки вратата зад адвоката, Троу отново подуши въздуха. Прекалено свеж. И прекалено студен. Някой беше отворил врата или прозорец.

Приближи се до входната врата, отвори я широко и пристъпи навън, за да огледа паркинга.

Сакстън беше дошъл с кола. Беше го видял да пристига през прозореца на спалнята си.

Обърна се рязко и се върна в къщата. Отиде право до вратата на кабинета и я отвори.

— Асейл — изплющя гласът му.

Уви, стаята беше празна.