Звярът

30.

През повечето от нощите си на планетата, Рейдж само смътно си даваше сметка колко е едър. Ала в този миг, въпреки че се намираше от другата страна на близо тон и половина стомана и двигател, той се чувстваше като огромен, шибан кошмар.

И, господи, очите на детето бяха толкова тъжни.

Докато чакаше момиченцето да отговори на Мери, да каже каквото и да било, на Рейдж му беше трудно да не се опитва да прецени колко по-високо бе то от спомените му за ужасяващата нощ, в която го бяха спасили. Не че беше прекарал кой знае колко време с детето — прекалено беше зает да се бие, за да има нещо повече от съвсем смътен спомен за едно малко създание с кестенява коса, сгушено страхливо в ръцете на майка си.

Човече, прииска му се да изрови онзи неин баща и отново да го убие…

— Бити? — подкани я Мери. — Трябва или да вървим, или да се върнем в къщата.

Рейдж бе готов да чака тук цяла нощ, ако това бе нужно на момиченцето, за да реши, но Мери имаше право. Това бе безопасен квартал… относително казано. С други думи — беше много по-сигурно от онова свърталище на лесъри в училището, но не толкова, колкото ако бяха вътре в къщата.

— Бити?

И тогава момиченцето го погледна за първи път.

Главата му не се помръдна, изражението му не се промени, ала изведнъж лунната светлина огря очите му и те проблеснаха.

По-късно Рейдж щеше да си даде сметка, че това късче от секундата бе един от двата решаващи мигове в живота му. Другият бе моментът, в който за първи път чу гласа на Мери.

— Това наистина ли е твоята кола?

Рейдж примига. Трябваше му миг, за да се увери, че е чул правилно.

— Ъ, да. Да, това е моята кола.

Бити се приближи до предния капак и протегна малката си ръчичка към лъскавия, гладък корпус на понтиака.

— Толкова е красива.

Рейдж погледна към Мери… която изглеждаше също толкова слисана.

— Специално тунингована е.

— Какво означава това?

— Направил съм я да изглежда по мой вкус.

Бити го погледна изненадано.

— Момиче ли е?

— О, да. Секси… искам да кажа горещите… ъ, яки спортни коли като тази винаги са момичета. Защото трябва да се грижиш за тях така, както заслужават.

— Яки коли?

— Аха. Тази е понтиак „GTO“. Когато я взех, беше съвсем раздрънкана, но аз я ремонтирах изцяло… върнах й живота. Стара е, но може да издуха всяко порше от пътя.

А после Мери започна да ръкомаха насреща му и той млъкна.

Но не и Бити.

— Порше? Какво означава да го издуха от пътя?

— Ами… Искаш ли да чуеш двигателя? Предупреждавам те, отпред е доста шумно, но така трябва да бъде. Под капака има цял куп коне.

Бити се дръпна назад и Рейдж започна да разбира точно колко изолиран живот бе водила.

— В колата ти има коне?

— Ето — каза той, вдигайки ключовете. — Ще я запаля… и ще дам малко газ. Май ще е най-добре да си запушиш ушите.

Бити кимна и сложи малките си длани от двете страни на главата си, сякаш черепът й го грозеше опасността да се откачи от гръбнака.

Рейдж отвори вратата на шофьора, качи се, натисна съединителя, залепяйки го за пода, увери се, че скоростният лост е на неутрална предавка и пъхна ключа. Едно завъртане, малко газ…

ВРУУУУМ — ма, ма, ма-ма-ма, ВРУУУМ! ВРУУУМ! — ма, ма, ма-ма-ма…

Бити мина пред колата, докато той продължаваше да дава газ. След минутка отпусна бавно ръце и наклони глава на една страна. Гласът й се извиси над шумотевицата.

— Но къде са конете?

Рейдж дръпна ръчната спирачка с всичка сила и се показа навън.

— В двигателя! — каза високо. — Искаш ли да видиш двигателя?

— Какво?!

— Двигателя! — Той дръпна лоста и слезе от колата. — Нека ти покажа.

Внимаваше да не се приближи твърде много до момиченцето и не пропусна да забележи как то напъха ръце в джобовете на прекалено голямото си палто и направи няколко крачки настрани, за да запази известно разстояние между тях.

Той отвори капака, освобождавайки облак сладостен, топъл въздух, напоен с мириса на бензин.

Бити се наведе напред и пое голяма глътка.

— Мирише хубаво.

И това беше мигът, в който Рейдж се влюби в детето.

Кой да предположи, че Рейдж ще намери ключа към сърцето на Бити, дивеше се Мери, докато гледаше огромното тяло на мъжа си и крехката фигурка на момиченцето, приведени над двигателя, който издаваше повече шум от реактивен изтребител.

Докато Рейдж показваше различните му части, беше невъзможно да се чуе какво казва през целия този шум, ала точните думи, обясненията му нямаха значение.

Фактът, че Бити застана съвсем близо до него, бе единственото, за което Мери я беше грижа.

И, о, господи. Ако преди беше обичала този мъж, сега направо го обожаваше.

Всяка възможност, помисли си Мери. Всичко, което би им помогнало до стигнат до момиченцето, да се докоснат до него, да разчупят черупката му…

И да, искаше й се тя да бе тази, която е осъществила връзката. Не че й беше приятно да си го признае. Какво би могло да бъде по-егоистично и грозно от това да си разочарован, задето не си успял да изиграеш ролята на спасител. Ала тази мисъл бързо отмина. Повече от всичко Мери изпитваше смазващо облекчение, че Бити водеше разговор, като че ли за първи път откакто бе дошла в „Убежището“.

Рейдж вдигна ръце, улови капака и го затвори внимателно. Все още говореше, когато поведе Бити към отворената врата на мястото до шофьора, но все пак успя да хвърли поглед към Мери и да свие рамене, сякаш за да попита: Всичко наред ли е?

Мери кимна толкова дискретно, колкото успя.

— … естествено, че можеш — каза той, докато задържаше седалката, а Бити се пъхна отзад така, сякаш го беше правила цял живот. — Когато поискаш.

Мери тръсна глава, за да се съсредоточи.

— Извинявайте, какво? Какво беше това?

Бити се приведе напред и погледна към нея.

— Той каза, че по-късно може да я покарам.

Мери се сепна и челюстта й увисна, а Рейдж я целуна по бузата.

— Ти също можеш да дойдеш с нас — добави Бити. — Ще се почувстваш по-добре.

Мери местеше поглед между двамата.

— Можеш ли… ъ, ще можеш ли да стигнеш педалите? А и колата е толкова мощна…

— Бити ще се справи прекрасно. Ще намеря трупчета за педалите, ако не успея да наглася седалката.

— Той каза, че момичетата могат да се справят с всичко. — Бити погледна към Рейдж. — Каза, че момичетата са… силни.

— Точно така. — Рейдж кимна. — Ето защо най-бързите и най-добрите коли…

— … винаги са момичета — довърши Бити вместо него.

Двамата очевидно очакваха нейната благословия, докато Мери местеше поглед между тях.

— Ще видим — измърмори тя… напомняйки си, че човек трябва да внимава какво си пожелава.

— Моля те — примоли се Бити.

— Хайде де, Мери…

Отпращайки Рейдж с ръка, тя върна предната седалка на мястото й и се качи.

— Не казвам, че съм съгласна, но ако все пак ще шофираш, определено ще дойда с вас.

— Да! — Рейдж заби тържествуващо юмрук във въздуха. — Това беше „да“, Бити, успяхме.

— Ура!

Господи. Бити наистина ли се усмихваше?

Мери изруга, докато затваряше вратата… и би могла да се закълне, че Рейдж заподскача като малко момиченце, докато заобикаляше колата. После обаче тя стана сериозна.

Обърна се назад и попита забързано:

— Добре ли се чувстваш с него? Трябва да знам. Важно е.

Бити изобщо не се поколеба.

— Наистина го харесвам. Той е като… голямо, дружелюбно куче.

Докато Рейдж се качваше и затваряше вратата от своята страна, по лицето на Мери бавно се разля усмивка и тя се обърна напред, така че да не бъде чак толкова забележимо.

Не можа обаче да се сдържи да не протегне ръка и да стисне рамото на мъжа си.

А после тримата потеглиха.