Звярът

13.

Когато се събуди, Мери нямаше никаква представа колко е часът. Повдигна глава от голите гърди на Рейдж и когато се огледа наоколо, с изненада установи, че бяха заспали в болничната стая.

По дяволите, не беше включила машините. След малката оргазмена интерлюдия с Рейдж, той бе отказал да я пусне от прегръдките си и тя очевидно бе заспала до топлото му мускулесто тяло. Елена обаче явно се бе досетила какво става — мониторите ги нямаше. И да, нейният хелрен все още беше съвсем жив, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно, прекрасното туп-туп-туп на сърцето му беше неопровержимо доказателство за здраве.

Мери затвори очи и потръпна, спомнила си раната от куршум, кръвта, която той кашляше, ужасната…

— Здравей, красавице.

Гласът му я накара да вдигне рязко глава. Полупритворените му, невероятно сини очи бяха толкова магнетични, че й се искаше да се взира в тях до края на времето.

— Здравей — прошепна и го погали по бузата, усещайки под пръстите си набола руса брада. — Имаш нужда от бръснене.

— Така ли?

— Всъщност е адски секси.

— В такъв случай ще изхвърля всичките си самобръсначки. Бързо, помогни ми да стигна до банята, за да го направя още сега.

Мери се изкиска, а после стана сериозна.

— Как е зрението ти?

— Какво зрение?

— Значи още си сляп?

От Рейдж се откъсна нехаен звук.

— Сякаш има някакво значение. Ти си тук и мога да те чуя. Да те докосна. — Широката му, тежка длан погали рамото й. — Хей, имам идея. Да идем в стаята ни и след като се откажа от абонамента си за клуба Бръснене за един долар, бихме могли да се потопим в джакузито. След една хубава баня ще се пъхнем в леглото и ще видим какво ще се случи. Дължа ти поне една солидна доза секс, забрави ли… както и лихвата. О, да, дължа ти страшно много.

Мери се засмя.

Рейдж се намръщи.

— Какво? Какво не е наред?

Тя се отдръпна от него и се протегна. Отметна косата от лицето си. Оправи яката на ризата си, така че да не я задушава.

— Толкова ли е зле?

Изръмжавайки от болка, Рейдж протегна ръка към контролния панел на леглото и повдигна горната му част, така че да седне както трябва.

— Говори с мен.

Когато Мери се дръпна в долната част на дюшека, мъчейки се да открие подходящите думи, той потръпна.

— Ти… ти да не плачеш?

— Я виж ти, плача ли? — Бързо докосване на бузите и наистина, бяха влажни. — Леле. Да, съжалявам за това.

— Какво става? Трябва ли да убия нещо или някого заради теб?

Това беше първата реакция на обвързания мъж към всичко, разстроило неговата шелан, и преди да успее да се спре, Мери прошепна:

— Всъщност, смъртта вече е факт.

— Ъ?

По някаква причина мислите й се върнаха към нощта преди две години, когато Рейдж, Ви и Бъч бяха убили онзи агресивен хелрен, за да спасят Бити и Аналай.

— Майката на Бити почина снощи.

— По дяволите. — Рейдж се приведе напред, сякаш се канеше да скочи от леглото, въпреки че нямаше никаква физическа опасност, от която да я защити. — Защо не ми каза, по дяволите?

— Ами ти беше доста зает с това да умираш…

— Трябваше да ми кажеш. Исусе, накарах те да ми направиш чекия…

— Престани. Наистина ми хареса. Нуждаехме се от това.

Когато красивото му лице се напрегна мъчително и той скръсти ръце на гърдите си, сякаш беше бесен на самия себе си, Мери се надигна и го целуна по устните.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Задето те е грижа за нея.

— Как би могло да не ме е грижа? С какво мога да помогна?

Мери се облегна назад и рече:

— Липсваше ми.

Рейдж опипа въздуха между тях, сякаш се опитваше да я докосне и тя сложи лице в шепите му, оставяйки го да помилва бузите и линията на челюстта й, шията й.

— Ти също ми липсваше — каза той дрезгаво. — Напоследък сякаш живеехме някак… паралелно. Не отделно, а паралелно.

— Съжалявам. Знам. Бях прекалено погълната от нещата в „Убежището“, а това не е честно.

— Спри. Никога не трябва да ми се извиняваш, задето обичаш работата си и искаш да се отдадеш изцяло на онова, което правиш. Аз съм последният, който не би го разбрал. Ти си изключителна там, невероятен човек, който помага на всички…

Мери сведе очи, макар че всъщност нямаше поглед, който да избегне.

— Невинаги. Господи, невинаги.

— Разкажи ми, Мери. Не искам да те притискам, но… ти просто трябва да говориш с мен.

Споменът за всичко, което се беше случило, се завърна в главата на Мери и очите й отново се наляха със сълзи.

— Аз, ъ… обадиха ми се, че нещата с Аналай не вървят на добре, така че заведох Бити в клиниката на Хавърс. Наистина си мислех… ами, когато майка ми умря, бях до нея и това беше важно за мен… особено по-късно, разбираш ли? Искам да кажа… има известна утеха в това да знаеш, че не е била сама, когато е умирала. Че… че тя е била с мен в началото на моя живот, а аз бях с нея в края на нейния. — Мери си пое дъх на пресекулки. — Искам да кажа, Бити е малка… предстоят й толкова много години, в които да живее с това. И онова, което беше важно за мен като възрастна, ами, стори ми се, че е нещо, което ще бъде важно и за нея по-късно. Както и да е… не исках да стане така.

— Как?

Мери закри лице с длани, когато споменът се вряза в съзнанието й като нож.

— Когато Бити… господи, когато Бити улови ръката й, майка й умря, в същия миг. Бити си помисли, че тя е виновна. Беше ужасно. Изобщо не бе това, което исках за която и да било от тях.

Аз я убих! Аз я убих!

— Може би майка й я е чакала.

Мери избърса очите си и отпусна безсилно ръце.

— И аз това си повтарям. Не че помага особено…

— Мери, когато ме простреляха на бойното поле и умирах, чаках да дойдеш при мен. Това бе единственото, в което се бях вкопчил с всичка сила. Когато обичаш някого и си отиваш, чакаш той да дойде… и за това е нужна много енергия, голяма концентрация. Казвам ти, Мери, чаках те, защото исках да се простя с теб, но нямаше да издържа още дълго… и въпреки че с теб извадихме късмет и ти ми спаси живота, истината е, че сам удължих страданието си, единствено за да получа този миг с теб.

— О, господи, сериозно… да те видя да страдаш по този начин… това бе един от най-ужасните моменти в живота ми…

Сякаш твърдо решен да не й позволи да се отклони от темата, Рейдж продължи да говори едновременно с нея:

— Трябва да кажеш това на Бити. Кажи й, че майка й е умряла в онзи миг, защото гласът на детето й е бил онова, което е имала нужда да чуе, преди да отиде в Небитието. Трябвало е да се увери, че дъщеря й е добре, преди да си тръгне… и ти гарантирам, Мери, че ако си казала дори една думичка в онази стая, Аналай е разбрала, че си там, заедно с детето й. А за нея това е означавало, че Бити ще бъде в безопасност. Аналай е напуснала света, защото е знаела, че вече може да си отиде.

— Не бях мислила за станалото по този начин — промълви Мери. — Каза го толкова хубаво. Иска ми се да можеше да го кажеш и на Бити.

— Може би един ден ще го направя. Само кажи датата и часа и съм там.

Очите му сякаш се съсредоточиха върху нея и макар да не можеше да я види, Мери бе напълно сигурна, че в този миг за него не съществуваше нищо друго освен нея и нейните проблеми. Добавете към това и невероятната му мъжка красота, либидото и огромното сърце…

— Как така се оказах обвързана с теб? — прошепна тя. — Ударих джакпота.

Хелренът й посегна към нея и я притегли към себе си, намествайки я под брадичката си.

— О, не, Мери. Обратното е. Вярвай ми.

Докато милваше гърба на своята шелан, описвайки бавни кръгове, и усещаше как напрежението се отцежда от тялото й… Рейдж почувства, че му се повдига.

И то не заради посещението на звяра.

— Знам, че все още остават дванайсет часа до залез-слънце — каза тя, — но ми се иска да отида на работа. Само за мъничко и само ако ти…

— О, господи, да. Бити се нуждае от теб. — Чудя се дали е останала още алка зелцер? — Аз съм добре.

— Сигурен ли си?

Не. Ни най-малко.

— Абсолютно. Досега колко пъти съм се възстановявал? Ще си остана тук и ще се наспя. — Защото ако не беше в съзнание, нямаше да се чувства по този начин, нали така? — И всъщност, като се замисля, не е нужно да казвам каквото и да било на Бити. Ти се справяш с думите още по-добре.

— Някога наистина го вярвах.

— Не. — Той погледна надолу, откъдето идваше гласът й, и улови настойчиво едната й ръка. — Мери, не бива да се съмняваш в себе си. Слушай, ти воюваш по свой собствен начин, а най-лошото, което един войник би могъл да стори, е да изгуби увереността си преди да излезе на бойното поле. Не всички битки завършват с победа, ала всеки път трябва да започваш, уверен, че подготовката и инстинктите ти са правилни. Никъде не си сгрешила. Не си наранила Бити нарочно. Определено не си виновна, че нейната мамен е избрала именно онзи момент, за да премине в Небитието… И всъщност има немалко доказателства, че тя си е тръгнала, защото е почувствала, че детето й е в добри ръце. Трябва да вярваш, че е така. В противен случай ще забуксуваш на едно място, което няма да помогне на никого.

— Господи, винаги си толкова прав.

Хм. Ни най-малко. Не че щеше да вземе да изброява всичките си грешки сега, когато тя си имаше истински проблеми с онова момиченце. Той може и да беше себично копеле, но не беше чак такъв задник.

По дяволите, не можеше да повярва, че беше причинил всичко това на своята шелан… не би могъл да живее със себе си, знаейки, че на практика я беше принудил да го гледа как умира… и то без никаква основателна причина.

Само защото беше отказал да чуе Вишъс.

Не, помисли си, беше дори по-лошо. Всъщност, беше чул абсолютно всяка дума, която братът му беше казал и въпреки това бе отишъл да се бие, давайки си прекрасно сметка какво го очаква на бойното поле, ако Ви е прав.

На това му се казваше да си просиш смъртта.

Което означаваше, че бе…

О, майната му.

Докато в главата на Рейдж изригваше една действителност, която той едва сега започваше да осъзнава, Мери продължаваше да говори, бавно и овладяно, за това какво ще направи за момиченцето, от какви консултации щеше да се нуждае, а после спомена нещо за някакъв чичо някъде… и Рейдж я остави да води разговора сама.

В действителност, беше безкрайно благодарен, че тя се чувстваше по-добре и по-свързана с него. Това беше важно. За съжаление, самият той отново се чувстваше откъснат от нея, вътрешната му част се отдалечаваше все повече, въпреки че тялото му си оставаше на мястото.

Какво, по дяволите, не беше наред с него? Имаше всичко, което искаше в живота — тя бе в прегръдките му и в този миг. Беше стигнал на ръба на смъртта и бе оцелял. Имаше толкова много, за което да живее, да се бори, да обича.

Защо тогава би направил нещо такова? Защо на практика би се хвърлил в ковчега? И защо отново чувстваше, че нещо го разделя от нея?

Е, имаше едно обяснение. Обяснение, което завързваше всичко с голяма, психарска панделка.

Неведнъж се беше питал дали е луд. Ама наистина луд.

Емоциите му открай време бяха толкова крайни, скачайки от мания до гняв, че понякога се притесняваше дали един ден махалото на настроенията му няма да го отведе толкова надалеч, че никога да не се завърне в царството на здравия разум. Може би това най-сетне се беше случило. И ако действително беше така, последното, от което Мери се нуждаеше след нощ като тази, бе да научи, че той е клинично луд.

Защото, по дяволите, каква друга причина имаше да се чувства толкова странно в собствената си кожа?

Беше като да спечели от лотарията, само за да открие, че е алергичен към пари или нещо такова.

— Рейдж?

Той се отърси.

— Извинявай, какво?

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Не. Все още съм претъпкан. — Той отново я притисна до себе си. — Обаче не бих отказал огромна порция от това.

Мери се сгуши в него, обвивайки ръце около раменете му, доколкото можа.

— Имаш го.

Тази нощ опитах да се убия, каза й той в мислите си. И нямам представа защо.

Да. Това беше факт.

Беше си изгубил ума.