Звярът

53.

Когато се увери, че в кабинета наистина няма камери, Асейл отиде до вратата и я открехна. След като не чу нищо, излезе в коридора и остана неподвижно на мястото си, ослушвайки се за гласове или стъпки.

— Хоризонтът действително е чист — промълви, докато се оглеждаше наоколо.

Тъкмо се канеше да се отправи към голямото стълбище, когато иззад една затворена врата насреща му долетя писък.

— … не е вярно! — изрева Нааша; вратата почти не заглушаваше гласа й. — Подписът му е подправен! Това е мерзост!

Лоша новина?, зачуди се Асейл с усмивка. Дали някой отдавна изгубен роднина не се беше появил в завещанието?

Върна се обратно в кабинета и притвори вратата почти докрай, миг преди Нааша да изскочи в коридора и да се отправи към стълбището. Троу обаче я настигна, стисна я за лакътя и я завъртя към себе си.

Приведе се към нея и понижи глас:

— Трябва да изслушаш и останалите клаузи. Да, разбирам, че това е шок, ала не можем да се борим с нещо, с което не сме напълно запознати. Ще се върнеш вътре. Ще престанеш да крещиш. И ще оставиш Сакстън да дочете завещанието. След това ще го попитаме какви са правата ти и пред кого можеш да го оспориш. А после ще си наемем собствен адвокат. Няма обаче да избягаш оттам в истерия. Не и ако искаш да получиш парите, които ти се полагат. Разбираш ли какво ти казвам?

Гласът на Нааша, когато му отговори, прозвуча като ръмженето на куче.

— Предполага се всичко да е мое. Прекарах последните двадесет години, слушайки го как се оплаква. Заслужила съм си и последното пени от тези пари.

— И аз ще ти помогна да получиш онова, което ти се полага. Ала това няма да се случи, ако не се овладееш. Тук няма място за емоции.

Двамата поговориха още малко. А после Нааша изпъчи рамене и се върна обратно в стаята.

Направо да ти дожалее за Сакстън.

Макар че Асейл нямаше време да мисли за това точно сега.

В мига, в който вратата се хлопна зад Нааша и Троу, Асейл отново излезе в коридора, затваряйки след себе си, и изкачи стълбите на бегом. Когато стигна на втория етаж, отиде малко по-далеч отпреди — до просторна спалня, чиято врата беше отворена. В мига, в който усети миризмата на адстрингентни лекарства във въздуха, разбра, че това е била стаята на нейния хелрен. И действително, когато надникна вътре, видя, че чаршафите бяха свалени, възглавниците — струпани в средата на леглото.

Извади телефона си и започна да прави снимки. Нямаше представа какво не е на мястото си, но това щеше да прецени по-късно.

Петна. Върху дюшека.

В горната част. Не там, където биха могли да бъдат обяснени със загуба на контрол над пикочния мехур.

Имаше петна и по възглавниците.

Бързо подушване на въздуха разкри, че не беше нито кръв, нито урина. Какво беше тогава?

В банята. Навсякъде лекарства, шишенца, затворени накриво, или пък без капачки. Проходилка. Бастун. Пелени за възрастни.

Приключи със спалнята за по-малко от седем минути и спря в горната част на стълбището. Имаше два начина да стигне до подземието — задното стълбище, което беше използвал предишната нощ…

Не, този път щеше да прибегне до другия начин.

Затвори очи и се дематериализира на първия етаж, прехвърляйки молекулите си под вратите, докато не прие физическите си очертания на върха на стълбите, спускащи се към избата.

Ушите му не доловиха никакъв повод за тревога, така че той отвори вратата и потъна в мрака. Използвайки фенерчето на телефона си, за да се ориентира, той се придържаше в края на грубо издяланите стъпала, а влажният, студен въздух щипеше синусите му.

Пое забързано по коридора, подминавайки стаята за игри на Нааша. Не му харесваше шумът, който обувките му с кожени подметки вдигаха върху каменния под, ала нямаше какво да направи по въпроса… и най-сетне стигна до вратата с катинара „Мастър Лок“.

Отново усети онази миризма във въздуха, докато вадеше инструмента, който беше получил от Вишъс. Пъхна го там, където беше мястото за ключа, завъртя го и ето че механизмът поддаде.

Без първо да надникне, за да провери къде точно се е озовал, той се шмугна вътре и затвори след себе си.

В непрогледния мрак откъм ъгъла долетя шум от тътрузене. И дрънчене на…

Вериги?

Дишане. Нещо дишаше в ъгъла.

Асейл насочи телефона си натам, ала тънкият лъч стигна само на една-две крачки напред, така че той прибра апарата, извади един от пистолетите си и опипа голите греди до вратата.

Когато откри ключа за осветлението, го натисна…

И се дръпна ужасен назад.

Към каменния под в ъгъла беше прикован гол мъж. Прикован и треперещ, свит на кълбо, навел глава и обвил ръце около тънките си като клечки крака. Дългата му коса беше единственото, което го покриваше.

Миризмата… миризмата идваше от застоялата храна, оставена върху един поднос близо до него. „Тоалетната“ също бе до него — дупка, зейнала в земята. Имаше също така градински маркуч, висящ от една кука. И кофа.

До края на живота си Асейл нямаше да забрави тихото подрънкване на оковите, когато мършавото тяло на мъжа затрепери.

Той направи крачка напред.

Скимтенето наподобяваше скимтене на животно.

— Няма да те нараня — каза дрезгаво Асейл. — Моля те, знай това… аз… защо си затворен тук?

Макар че вече знаеше.

Това беше кръвен роб. Пред себе си имаше кръвен роб… ами да, ето ги и татуировките — около гърлото и по една около китките.

— Как мога да ти помогна?

Не получи отговор — другият мъж просто се сгърчи още повече, костите на лактите му сякаш щяха да пробият кожата, ребрата му бяха като белези, вдълбани в тялото от хищни нокти, бедрата му — толкова слаби, че коленете му приличаха на подути възли.

Асейл се огледа наоколо, макар че това беше лудост — очите не го лъжеха.

— Трябва да те изведа оттук.

Извърна се назад и си представи пътя навън.

— Ще те изведа…

Какво щеше да направи? Да изнесе горкия мъж на гръб?

Той пристъпи по-навътре в стаята.

— Не се плаши. Няма да те нараня.

Приближи се много предпазливо, безброй мисли препускаха в главата му и го измъчваха.

— Не бива да се боиш от мен. — Заповяда си да говори по-силно. — Тук съм, за да те спася.

Главата на роба се повдигна лекичко. А после още малко.

И ето че най-сетне мъжът го погледна с ужасени, кървясали очи, хлътнали толкова дълбоко в черепа му, че Асейл се зачуди колко още би могъл да бъде поддържан този живот.

— В състояние ли си да ходиш? — попита и когато не получи отговор, кимна към краката му. — Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да вървиш?

— Кой… — Гласът му сякаш всеки миг щеше да се прекърши.

— Аз съм Асейл. — Докосна гърдите си. — Аз… не съм никой важен. Но ще те спася.

Очите на роба проблеснаха от влага.

— Защо…

Асейл се приведе напред, за да го докосне, ала инстинктивното отдръпване на роба беше толкова рязко, че той побърза да прибере ръката си.

— Защото имаш нужда да бъдеш спасен. — Докато изричаше дрезгаво думите, имаше чувството, че в известен смисъл се обръща към самия себе си. — А аз… аз имам нужда от добро дело, за да се докажа.

Погледна през рамо, преценявайки разстоянието до и извън входната врата на имението. Времето, откакто беше излязъл от кабинета. Мунициите, които носеше със себе си. Обажданията, които щеше да се наложи да направи. На братовчедите си. На Вишъс.

Който и било.

Мамка му. Веригите.

Не, с тях можеше да се оправи.

Извади деветмилиметровия пистолет от кобура под мишницата си и заглушителя от джоба на сакото и бързо го постави върху дулото.

— Искам да се преместиш. — Той направи знак към себе си. — Искам да се отдръпнеш от стената.

Робът все така трепереше, но опита да се подчини, изтътрузвайки се на четири крака настрани от мястото, където се свиваше обикновено… както си пролича от тъмното петно върху пода и стената, когато се отдръпна.

Асейл усети как пот облива тялото му, събира се на капчици над горната му устна и по челото, а сърцето задумка в гърдите му.

— Спри… — Мъжът замръзна и Асейл поклати глава. — Не, говоря на себе си. Не се отнасяше за теб.

Веригите бяха приковани към каменната стена с помощта на халка, дебела колкото мъжки палец и широка колкото врат.

Куршумът щеше да рикошира. Ала какъв избор имаше?

Да остави роба тук беше немислимо.

— Ще трябва да… ще ми позволиш ли да те докосна?

Мъжът кимна безмълвно и се приготви за допира. Асейл го вдигна…

О, Съдби, беше лек като перце.

Веригите дрънчаха, при всяка направена стъпка, а мъжът стенеше от болка и зъбите му тракаха.

Когато се отдалечиха възможно най-много, Асейл го пусна на пода и застана пред него, прикривайки го с тялото си. Прицели се и…

Куршумът не издаде никакъв звук, когато изхвърча от цевта, но изсвири във въздуха, докато отскачаше от каменните стени на стаята, преди най-сетне да се забие далеч от целта си. Асейл провери дали е бил уцелен, а после провери и другия мъж.

— Добре ли си? — Когато получи кимване в отговор, се приближи, за да разгледа пръстена. — Проклятие, близо, но не съвсем.

Беше улучил, ала металът бе здрав. Не смееше обаче да стреля втори път.

Вместо това сграбчи халката и я завъртя, така че мястото, където куршумът я беше нащърбил, да опре в болта, с чиято помощ беше захваната за стената. След това задърпа с всичка сила, пъхтейки, изпълнен от странно отчаяно желание да я строши.

Най-сетне се разнесе пронизително скърцане, сякаш металът го ругаеше и той политна назад с халката в ръце.

Обувките му се подхлъзнаха и той се просна болезнено на пода, ала не го беше грижа. Миг по-късно вече беше на крака и се бе върнал при роба.

Свали сакото си, съжалявайки, че не си е взел палто, но тъй като се дематериализира, не бе очаквал, че ще се нуждае от защита против студа.

— Нека ти облечем това.

Което се оказа по-лесно на теория, отколкото на практика — веригите не можеха да минат през ръкави и ревери и в крайна сметка беше принуден да си облече сакото обратно, за да не го оставя тук.

Уви веригите около собствения си врат (на два пъти, заради дължината им), вдигна мъжа, задържайки го с една ръка, и се отправи към вратата.

Робът бе този, който отвори, така че не се наложи Асейл да сваля пистолета си.

Остави лампата запалена — много скоро някой в къщата щеше да забележи, че робът го няма, така че не виждаше смисъл да си губи времето да я гаси.

Далеч по-лошо щеше да е, ако откриеше, че срещата със Сакстън е приключила, и Троу и господарката на къщата го търсят.

Подминаха стаята за секс. Изкачиха стълбите.

Робът отново посегна към бравата.

— Бавно — каза Асейл между две поемания на дъх. — Нека първо се ослушам.

Нищо. Той кимна и когато другият отвори вратата докрай, прекрачи бързо прага, с разтуптяно сърце и крака, които бяха странно сковани, макар да му служеха както трябва.

Бързо, бързо, с лека стъпка и наострени уши той се носеше през килери и преддверия, докато не стигна до фоайето. Поспря за миг, преди да пристъпи вътре, отправяйки молитва към Скрайб Върджин, към съдбата, към когото и да било, просторното помещение не само да е празно, но да си остане такова, докато успее да стигне до входната врата.

След това? Щеше да се наложи да изтича достатъчно надалеч, за да открие безопасно място, откъдето да се обади на братовчедите си. А после — на Братството.

Кралят беше забранил кръвното робство със закон, така че най-вероятно съществуваше законен начин да изведат от къщата този роб, който никога не е трябвало да бъде чиято и да било собственост. Ала Асейл нямаше намерение да го остави, само за да се появи с братята, да слезе в подземието и да открие, че Нааша го е изпратила в гроба, защото по някакъв начин е била предупредена.

Нека само успея да изляза от къщата, мислеше си той. Моля те.

— През входната врата — прошепна. — Ще излезем през входната врата. Готов ли си? Дръж се за мен.

Мъжът кимна няколко пъти и го стисна мъничко по-силно.

— Да го направим.

Асейл изхвръкна в преддверието с цялата бързина, на която беше способен, а веригите дрънчаха, товарът му се изплъзваше, мръсната му, мокра коса плющеше…

Принуден бе да се закове на място, преди да е прекосил и половината разстояние до целта си.