Звярът

17.

Доста пресмятания трябваше да се направят, когато си пристрастен.

Асейл се настани зад бюрото в стъклената си къща, отвори дългото тънко чекмедже над бедрата си и извади три шишенца, които досущ приличаха на онова, което Вишъс беше изпразнил върху собствената си ръка в подземието на Братството.

Сметки, сметки, сметки… най-вече умножение. Имайки предвид с какво количество кокаин разполага, колко дълго щеше да успее да удържи нуждата от нова доза? Четиринайсет часа? Петнайсет?

Отвори един от малките черни контейнери и изсипа белия прашец върху кожената попивателна. Направи няколко линии с помощта на една кредитна карта, наведе се над тях и си свърши работата; след това се облегна в стола и смръкна силно.

Ненавиждаше дращенето в гърлото си. Паренето в синусите. Горчивият вкус в устата. А най-вече ненавиждаше това, че вече не изпитваше предишната еуфория. Сега имаше единствено временно издигане нагоре в ужасяващото увеселително влакче, на което сам се беше качил… издигане, което неминуемо щеше да бъде последвано от главоломно пропадане надолу… и накрая, ако не се погрижеше за себе си — хищната, безмилостна хватка на нуждата.

Погледът му се спря върху останалите две стъкленици; трудно му беше да повярва, че бе стигнал дотук. Подхлъзването и падането бяха станали за миг и едновременно с това бяха трагедия на забавен каданс. Започнал бе да взема кокаин, за да остане нащрек, но онова, което в началото бе просто практичен навик, сега имаше абсолютна власт над него.

О, Съдби, определено не беше възнамерявал да стане така.

Напоследък доста неща не беше възнамерявал да станат така.

Протегна ръка и събуди лаптопа си, докосвайки мишката; въведе паролата си с една ръка, макар в нея да имаше главни букви, и с помощта на криптирани канали отвори задокеанската си банкова сметка. Онази голямата, в Женева.

Имаше още няколко.

Толкова много цифри преди десетичната запетайка. Докато се взираше в тях се замисли за това от колко пари всъщност се нуждаеше… дори ако приемеше, че като вампир, ще живее поне десетина човешки живота.

Стига този негов навик да не го изпратеше преждевременно в Небитието.

Или в неговия случай — най-вероятно в Дънд.

Несъмнено имаше предостатъчно, както и да го погледнеше, дори и с наскорошните международни финансови кризи… така че, наистина ли беше нужно да продължава търговията с наркотици? Разбира се, като се имаше предвид честотата, с която сам се друсаше, като нищо беше на път да стане най-добрият си клиент.

Нуждая се от помощта ти с глимерата.

Докато обмисляше предложението на Рот, нямаше как да не се запита с какво онова, което кралят искаше от него, беше по-добро или по-лошо от това да изкарва пари на гърба на човеците и нуждата им от химически подкрепления. Е, да, кралското начинание бе нещо, с което да си убие времето. А ако възнамеряваше да се откаже от търговията с наркотици, щеше да има нужда от нещо, с което да запълни нощните часове.

В противен случай щеше да полудее.

Най-вече защото неговата жена толкова му липсваше. Жена, която всъщност никога не бе била негова.

— Марисол — прошепна във въздуха.

Защо, по дяволите, не я беше снимал? Когато тя бе отседнала тук, в същата тази къща, когато той я беше защитил, със собствения си живот, защо не беше взел телефона си и не я беше снимал? Частица от секундата, това бе всичко, което би било нужно. Ала не, не го бе сторил и ето че сега се намираше тук, от другата страна на раздялата, без нищо от нея, освен онова, което бе в главата му.

Сякаш бе умряла. Само че тя все още беше на планетата.

Всъщност, намираше се във Флорида, където океанът се плискаше в пясъка, а нощите бяха благоуханна мистерия дори през октомври.

Знаеше точно къде е, точно къде живее… защото я беше проследил дотам. Беше се уверил, че с баба й бяха пристигнали невредими. Копнял бе за нея от сенките, по възможно най-жалкия начин.

Само че беше уважил искането й. Оставил я бе да си отиде. Да бъде свободна от него и този незаконен начин на живот, от който и двамата бяха част.

Крадците и наркодилърите можеха да обитават един и същи свят.

Човешка жена, която искаше да спазва законите, и вампир, търгуващ с наркотици и пристрастен към тях — не биха могли.

Асейл зарови лице в ръцете си със стон и я извика в ума си. О, да, прекрасно си спомняше тъмната й коса и гъвкавото тяло, кожата й и тъмните очи. Ала с времето… боеше се, че ще започне да забравя — първо някой нюанс, а постепенно все по-важни и по-важни подробности.

А тази загуба бе постепенна смърт, макар да продължаваше да диша.

— Достатъчно — промълви и като отпусна ръце, се облегна назад.

Отново се съсредоточи и си помисли за онова, което кралят беше предложил. Щеше да бъде промяна, в това нямаше никакво съмнение. Ала той разполагаше с достатъчно пари. С достатъчно време. А да намери друга мрежа от посредници, които да разпространяват дрогата му из улиците на Колдуел и Манхатън, изведнъж му се стори твърде много работа.

Освен това… сега, когато се беше бил рамо до рамо с Братството установи, че бе започнал да ги уважава. Да уважава и техния лидер.

Доста коренна промяна за някой, който иначе беше заклет либертарианец… почти като атеист, започнал да се чуди нали все пак няма Бог, след като се бе разминал на крачка със смъртта.

Освен това дължеше живота си на Вишъс, в това поне беше сигурен. Колкото и безполезно да беше съществуването му, сега не би седял в този стол, в това стъклено имение на брега на река Хъдсън, друсащ се с кокаин, ако братът не го беше метнал през рамо и не беше хукнал да бяга.

На два пъти.

О, онзи звяр. Ако не го беше видял, никога не би повярвал, че съществува.

Оттласна се назад със стола си, така че да надникне през прозореца към реката отвън. Тих звън долетя от ъгъла на стаята, където имаше стар френски часовник. Някъде в далечината, в задната част на къщата, чуваше братовчедите си да се движат из кухнята.

Когато реши да използва мобилния си телефон, единственото, което трябваше да стори, бе да бръкне в джоба на разкъсаното си кожено яке. Така и не беше свалил съсипаната си връхна дреха, макар че къщата му беше добре отоплена в студената октомврийска нощ.

Но разбира се, когато се прибра, единственото, за което го беше грижа, бе да се затвори насаме с малкия си проблем.

Мисълта да се друса пред братовчедите си беше непоносима. Не че имаше намерение да промени държанието си заради когото и да било.

Отвори един номер от контактите си, а после се поколеба с пръст над него. Прекрасно си даваше сметка, че ако го направи, ще се превърне в нещо, което ненавиждаше открай време.

Оръдие на краля.

И по-точно — оръдие на някой друг.

Със странно чувство на ужас, той се подчини на импулса и доближи телефона до ухото си. Докато слушаше звъненето, реши да изпълни искането на Рот по простичката причина, че това май бе единственото хубаво нещо, което би могъл да стори със себе си.

Нещо правилно.

Нещо положително.

Започваше да му се струва, че беше крайно време. А може би просто следваше примера на Марисол, защото сега това бе единственият начин да бъде близо до нея.

Никаква търговия с наркотици повече.

Макар че онова, което се канеше да направи, като нищо можеше да се окаже също толкова опасно. Така че поне нямаше да скучае.

— Здравей, миличка — каза, когато от другата страна се разнесе женски глас. — Да, действително имам нужда да се нахраня, благодаря ти. За предпочитане тази вечер, да. Ти също ми липсваше. Всъщност, страшно много. — Остави я да продължи още малко, хванала се на лъжата му. — Всъщност, в основната къща, ако нямаш нищо против. Не, къщурката не подхожда на мъж като мен. В началото го приемах заради присъствието на твоя хелрен, ала сега, когато той е на легло, не съм в състояние повече да правя подобна отстъпка. Разбираш ме.

Възцари се дълго мълчание, ала Асейл знаеше, че тя ще отстъпи.

— Благодаря ти, нала — каза напевно. — До скоро… О, и облечи нещо червено. И без бельо. Това е всичко.

И той затвори, защото това бе жена, която имаше нужда да бъде поставена на мястото й, ако искаш да задържиш вниманието й. Прекалено сговорчив? Прекалено очарователен? Тя щеше да изгуби интерес, а това не биваше да се случи, преди да беше получил онова, което искаше от нея.

Следващото му обаждане беше до Вишъс. Когато братът вдигна, Асейл каза само две думи, преди да затвори:

— Бройте ме.

— Ама разбира се, че ще остана до късно. Няма проблем. Не е като да имам нещо по-добро за правене.

Джо Ърли седеше зад рецепцията в иначе празната агенция за недвижими имоти; компания й правеха единствено смесицата от парфюми, която все още се долавяше във въздуха, и странно депресиращата лека музика, която се носеше откъм тавана. Както и фикусите от двете й страни.

Проклетите му неща ръсеха листата си сякаш имаха норма за изпълнение… и нейното обсесивно-компулсивно разстройство не я оставяше на мира, докато подът не беше напълно чист. Разбира се, не е като да трябваше да е във фитнеса, правейки коремни преси.

Не че ходеше на фитнес.

Погледна си телефона и поклати глава. Седем часът.

Планът, „услугата“, която правеше на шефа си, бе да остане тук, докато той донесе три договора с подписи, които тя да сканира и да изпрати на брокерите на съответните купувачи. Защо той не можеше да го направи сам, бе загадка.

Е, добре, може би тя също беше част от проблема.

Нещо, което не се гордееше да признае.

Вдигайки очи над ръба на рецепцията, тя прикова поглед в матовата стъклена врата, която се отваряше навън. Офисът се намираше в един тузарски търговски център, в който имаше фризьорски салон, където най-евтиното подстригване струваше сто долара… и това беше за мъжете; бутик, на чиято витрина бяха изложени два оскъдни тоалета; магазин за изделия от стъкло и порцелан, който грееше дори в най-сивите дни, а в далечния край — бижутер, който богаташките съпруги в Колдуел очевидно одобряваха.

Ако се съдеше по напомпаната му клиентела.

— Хайде де, Браянт. Хайде…

Макар че да не би да имаше къде да отиде? У дома при Дъги и неговите шантави конспирации? Страшно примамлива перспектива.

Откъм офисите в дъното се разнесе телефонен звън. Джо събуди компютъра си и се загледа в списъка със задачи на Браянт. Тя въвеждаше ангажиментите му в Outlook, когато той й се обадеше или й пратеше съобщение да го направи. Неща като служебни срещи, но и когато трябваше да откара беемвето си на преглед в сервиза и кога да очаква посещение от мъжа, който се грижеше за басейна му. Напомняше му да се обади на майка си за рождения й ден и поръчваше цветя за жените, с които той излизаше.

И през цялото време се чудеше какво ли би си помислил, ако знаеше кои бяха родителите й.

С тази мъничка тайна се утешаваше, когато той се появеше в понеделник сутринта и шепнешком споделеше, че в петък е излязъл с една разведена жена, в събота с фитнес инструкторка, а в неделя бе отишъл на късна закуска с някоя друга.

Истинската й самоличност бяха доспехите, с които Джо воюваше срещу него. В една война, за който той и представа си нямаше, че водят.

Тя затвори графика на натоварения му живот и се загледа в логото на екрана. Фамилията на Браянт, Дръм, беше втора, защото компанията беше основана от баща му. Когато той беше починал преди близо две години, Браянт бе поел функциите му (както и скъпия му офис) така, както правеше всичко останало — с усмивка и чар. Което беше много добра стратегия. Каквото и да си говорим за плейбойския му начин на живот, определено успяваше да продаде купища недвижимо имущество и да изглежда добре, докато го прави.

— Хайде де, Браянт… къде си?

След още едно отбиване до на два пъти подреденото си бюро, Джо провери пода под десния фикус, вдигна едно листо и го изхвърли, отново седна и…

Е, какво пък, отвори Ютюб.

Дъги беше качил тъпото видео на своя канал — страшно популярен с двайсет и деветимата си абонати. Четирима от които бяха самият Дъги под различни псевдоними, а други двама — спамъри, които не подбираха особено. Джо включи тонколонките и отново си пусна четиридесет и две секундния клип. Саундтракът беше плачевно аматьорски, комбинация от прекалено силно шумолене, докато съквартирантът й държеше айфона си във въздуха, и далечен, не особено тих рев.

Е, добре де, онова насред поляната наистина приличаше на нещо, излязло от „Джурасик Парк“. И да, земята като че ли беше осеяна с разни неща, но кой знае какви бяха те. Може би изпомачканата трева изглеждаше така, уловена от камерата на телефона.

Тя превъртя клипа още няколко пъти. А после се облегна назад.

Имаше пет коментара. Три бяха от Дъги и техните съквартиранти. Четвъртият беше от някой, който изкарвал по 1759 долара на месец от вкъщи. Последният се състоеше само от четири думи, които нямаха особен смисъл.

vamp9120 пак се почна

Оставен от някой, на име ghstrydrl 1.

Джо се намръщи и отвори канала на vamp9120. Леле. Три хиляди абоната и поне сто клипа. Тя си пусна един…

И се разсмя с глас.

Типът, който говореше срещу камерата, беше като карикатура на Дракула, с коса, оформяща остър връх на челото му, още по-остри кучешки зъби, брада, която изглеждаше по-скоро нарисувана, отколкото небръсната и, бог й беше свидетел, ризата му имаше яка в стил Елвис. Кожата му беше прекалено бяла, косата — прекалено черна, устните му — като от реклама за червило. А гласът? Смесица от евангелист и неовикториански Брам Стокър.

— … създания на нощта…

Я чакай, това не беше ли цитат отнякъде?

— … бродещи из улиците на Колдуел…

Нещо като версия на „Живите мъртви“, развиваща се в Ню Йорк?

— … дебнещи жертвите си…

Добре, това й беше достатъчно. Джо си избра наслуки друг клип. И да, Влад отново беше срещу камерата и този път имаше страхотни опушени очни сенки.

— … са истински! Вампирите са истински…

Дали амвонът му беше покрит с черно кадифе… леле. Това беше само шега, ала камерата се отдръпна назад и той като че ли наистина се облягаше на нещо, което действително изглеждаше покрито с черно кадифе.

Джо прекъсна и тази тирада и отвори следващото видео, казвайки си, че това е последното. О, здрасти, Влад. Какво ново?

— … ни разкаже за срещата си с вампир. — Влад се обърна към някакъв тип, седнал до него в сгъваем пластмасов стол. Което тотално си пасваше в амбианса. — Хулио, разкажи на феновете ми какво се случи с теб преди две нощи.

Хулио беше същински вампирски антипод, с бандана на главата, кръст на гърдите и татуировки около врата.

Очите му обаче… очите му бяха обезумели и изглеждаха така, сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Бях в центъра, нали се сещаш, с моите момчета и…

Историята, която последва, започна съвсем обикновено, просто един гангстер и момчетата му, стрелящи се с членове на противникова банда. После обаче действието се пренесе в Дракуландия, когато типът взе да разказва как попаднали на някакъв изоставен ресторант… и нещата станали наистина странни.

Стига човек да му вярваше.

— … типът ме метна върху плота и беше… — Хулио изсъска, замахвайки с ръка така, сякаш имаше хищнически нокти, — а зъбите му бяха…

— Като моите — вметна Влад.

— Само дето неговите бяха истински. — Е, добре де, на Влад това определено не му хареса, но Хулио вече не можеше да бъде спрян. — А лицето му беше едно такова прецакано, горната му устна беше прецакана. И се канеше да ме убие. Имаше…

Джо изслуша интервюто до края, дори и частта, в която Влад само дето не го избута настрани, сякаш му стигаше толкова споделяне. След това се облегна назад, чудейки се колко далеч възнамеряваше да стигне с това. Отговори си, като отиде на сайта на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и потърси името на Хулио. Виж ти. Имаше статия от миналия декември за гангстерска дейност в Колдуел… история, в която Хулио играеше главна роля. Имаше дори негова снимка, в която той се взираше през прозореца на патрулна кола на колдуелската полиция; очите му бяха ококорени като в клипа, устата му беше отворена, сякаш отчаяно говореше нещо на фотографа.

Нито дума за вампири обаче.

Джо се върна в началото на статията и установи, че името на автора й беше познато.

Всъщност, преди около шест месеца, Браянт беше намерил жилище на него и съпругата му. Стига да не бъркаше.

Прегледа набързо списъка с клиентите им и да, не бъркаше…

— Толкова съжалявам, че закъснях!

Браянт Дръм се появи припряно, ала не изглеждаше запъхтян. Тъмната коса беше съвършено сресана, сакото на сиво-синия му костюм беше закопчано, документите, които държеше, бяха разделени на три части.

Така че всъщност не беше тичал дотук. Беше дошъл без изобщо да си дава зор, докато тя гниеше тук.

Подпря лакти на рецепцията и се наведе към нея с онази усмивка, която беше неговата запазена марка.

— Джо, как бих могъл да ти се реванширам?

Джо протегна ръка.

— Дай ги насам. И ме остави да се прибера.

Браянт сложи документите в ръката й, фокусиран изцяло върху нея… сякаш за него на света не съществуваше нищо друго, сякаш беше напълно запленен и мъничко благоговеещ пред нея. И тъй като Джо бе някой, който не бе имал особено значение за родителите си, който бе даден за осиновяване от хората, които я бяха създали, който се чувстваше изгубен в света… това бе нещо, на което не можеше да устои.

По един тъжен начин, за който Джо предпочиташе да не се замисля особено, тя живееше за тези мимолетни мигове. Стоеше до късно на работа заради тях. Бъхтеше се, с надеждата, че те отново ще се случат…

Телефонът му иззвъня. Той вдигна, без да откъсва очи от нея.

— Ало? О, здравей.

Джо извърна поглед и този път, когато подръпна договорите, той ги пусна. Познаваше този негов тон. Обаждаше се една от жените му.

— Можем да се видим още сега — промърмори той. — Къде? Ммм-хммм. Не, вече вечерях… но съм навит за десерт. Нямам търпение.

Докато той приключи разговора си, Джо вече се беше извърнала и беше включила скенера.

— Още веднъж, благодаря ти, Джо. Ще те видя ли утре?

Джо не си направи труда да го погледне през рамо, докато слагаше страница след страница в машината.

— Ще бъда тук.

— Хей.

— Какво?

— Джо. — Когато тя най-сетне го погледна, той наклони глава на една страна и присви очи. — Трябва по-често да носиш червено. Подхожда на косата ти.

— Благодаря.

Връщайки се към сканирането, Джо чу как той си тръгва. Вратата се затвори тихо зад него, миг по-късно се разнесе ревът на мощен двигател и ето че него го нямаше.

Знаейки, че сега вече е наистина сама, тя вдигна глава и погледна отражението си в стъклената входна врата. На светлината, струяща от лампите над нея, червените и кафявите багри на косата й изпъкваха на черно-сивия фон наоколо.

По някаква причина, празнотата на офиса… на нейния живот… й се стори оглушителна като писък.