Лейла се надигна на лакти, докато доктор Джейн бършеше гела от големия й корем. Този предварително планиран преглед се оказа съвсем навременен — макар че съвсем наскоро беше имала друг, не пречеше да бъдат напълно сигурни.
— Да, всичко е наред. — Лекарката се усмихна, помагайки й да затвори двете половини на розовия халат. — Справяш се наистина добре.
— Само още малко. А после мога да се поотпусна, нали?
— Абсолютно. Много скоро тези два чифта бели дробчета ще достигнат момента, в който ще можем по-добре да се оправим с тях. — Доктор Джейн погледна през стаята. — Някакви въпроси от татковците?
Седнал на един стол в ъгъла, Куин поклати глава, разтърквайки разноцветните си очи. Застанал до него, Блей го стисна за рамото.
— Чудехме се за храненията — каза Блей. — Лейла получава ли достатъчно от нас?
— Нивата й са много добри. Всички се справяте наистина отлично.
— Ами раждането? — попита Блей. — Как можем да сме сигурни… искам да кажа, няма откъде да сме сигурни, че всичко ще е наред, нали?
Доктор Джейн се облегна назад върху въртящото се столче и кръстоса крака.
— Иска ми се да ви кажа, че бихме могли да прогнозираме какво ще се случи, но не е така. Мога да ви уверя само, че с Мани сме напълно готови, Хавърс ще е на линия, а Елена е асистирала в повече от сто раждания. Готови сме да помогнем на природата да си свърши работата… а излезли веднъж на бял свят, за дечицата имаме два кувьоза, както и уреди за изкуствено дишане, каквито дори аз не бях виждала досега. Разбирам и се радвам, че всички сте готови да предложите вената си, ако се наложи. Добрата новина е, че в момента бебетата са в отлично състояние. Напълно сме готови и това е най-добрата позиция, в която бихме могли да бъдем. Не забравяйте обаче, че е възможно да ни остават още месеци. Две седмици след днешния ден е минималната граница за оцеляване. Надявам се да останат там, където са сега, поне още шест месеца.
Лейла сведе поглед към корема си и се зачуди още колко място имаше да предложи. И така вече й се струваше, че белите й дробове са натикани под ключиците, а пикочният й мехур е слязъл някъде под коленете. Щеше обаче да стори всичко, което беше необходимо. Всичко, от което малките имаха нужда.
Куин и Блей се изправиха, последва лековат разговор, нещо за това как Рейдж и Мери наводнили банята им, а после имаше прегръдки и те си тръгнаха.
Доктор Джейн отново седна на столчето си.
— Е, какво искаше да ме попиташ?
— Моля? — Лейла отметна косата си над рамото. — За какво?
— От колко време си ми пациентка? Виждам, че има нещо… Куин и Блей също биха го видели, ако не се притесняваха толкова за теб и бебетата.
Лейла се заигра с пухкавия ревер на халата си.
— Няма нищо общо с бременността. В това отношение вече се чувствам по-добре.
— Тогава…
— Ами, с Лукас се чудехме… — Лейла се усмихна, безгрижно, както се надяваше. — Нали знаеш, двамата с него нямаме за какво толкова да си говорим тук долу. Освен за това как все повече наедрявам и колко трудна е физиотерапията му.
Доктор Джейн кимна.
— И двамата работите наистина здраво.
— Е, как е затворникът? — Лейла разпери ръце. — Знам, че не е моя работа… е, наша работа. Просто сме любопитни. Не попитах пред Куин и Блей, защото те искат да живея в някакъв балон, където нищо не ме тревожи и където в света няма никаква грозота. Просто си помислих, че навярно би могла да ни кажеш, на мен и Лукас, какво става с него сега, когато го преместиха. Оправи ли се от удара?
Доктор Джейн поклати глава.
— Не биваше да казвам нищо.
— Жив ли е все още?
— Няма да отговоря на това. Съжалявам, Лейла. Разбирам любопитството ти, наистина. Ала не мога да го направя.
— Не можеш ли поне да ми кажеш дали е жив?
Доктор Джейн си пое дълбоко дъх.
— Не мога. Съжалявам. А сега, ако ме извиниш, е време да ида да хапна нещо.
Лейла сведе поглед.
— Извинявам се. Не исках да те притискам.
— Няма нищо… И недей да се тревожиш за нищо, грижи се единствено за себе си и тези дечица, окей? — Доктор Джейн я потупа по коляното. — Имаш ли нужда от помощ, за да се върнеш в стаята си?
Лейла поклати глава.
— Не, благодаря ти.
Тя слезе от масата за прегледи, оправи дрехите си, излезе от кабинета и се затътри към стаята си, измъчвана от чувство за вина. Така ставаше, когато направиш лош избор…
Изведнъж коремът я присви толкова остро, че тя спря и се отпусна безсилно до стената. Миг по-късно невидимата лента, която я беше стиснала, изчезна без следа, без дори да я накара да изгуби контрол над пикочния си мехур.
Всичко беше наред.
— Добре ли сте там вътре? — прошепна тя на корема си, галейки го в кръг.
Изпита огромно облекчение, когато едно краче ритна, сякаш за да й отговори.
Доктор Джейн имаше право — трябваше да се съсредоточи върху онова, което правеше — да се храни добре, да спи добре и да се погрижи да не се обърка нищо, което би могла да предотврати.
Пък и за всички щеше да бъде най-добре, ако забравеше за Кор.
В толкова много отношения.
Лейла изруга и продължи напред с обичайната си клатушкаща се стъпка. Защо трябваше отново и отново да води все същия разговор със себе си?
След като остави Рейдж в уличката, Вишъс се дематериализира на предните стъпала на имението, взе от Фриц ключовете от хамъра на Куин и пое надолу по планината. Първо отпусна малко с Гуди Моб, а после наду Тупак. Не запали цигара. Би било невъзпитано.
О, да, той беше истинско злато. Същинско съкровище.
Когато стигна до пътя в основата на възвишението, натисна газта и се понесе към центъра на Колдуел. Двадесет минути по-късно прекоси реката, свърна наляво и пое по тесния път, следващ брега на север.
Стъклената къща на Асейл се издигаше на един полуостров, врязан в Хъдсън, и Ви спря пред вратата на гаража. Докато гасеше фаровете и двигателя, си спомни една друга нощ, когато бе дошъл тук… нощ, изпълнена с хаос, особено след като Рот беше прострелян в гърлото.
Истински кошмар.
Задната врата се отвори и Асейл излезе от модерното си имение, облечен така, сякаш отиваше на вечеря в скъп френски ресторант… с изключение на това, че вратовръзката му се подаваше от един от джобовете.
— Готов ли си за мен? — попита Ви, докато палеше цигара.
— Винаги. Само че ще трябва да паркираш вътре, ако нямаш нищо против.
Като по даден знак, вратата на гаража се вдигна, разкривайки ярко осветената му вътрешност, където имаше черен рейндж роувър и място за хамъра на Куин.
— Дай ми минутка — каза Ви и дръпна отново от цигарата си.
Асейл се засмя.
— Уви, и аз имам своите нужди. Макар и за нещо различно.
И той се обърна, сякаш това бе достатъчно да скрие малката му тайна, която той смръкна първо с едната, а после и с другата ноздра.
Ви се усмихна, докато изпускаше струя дим.
— Демонът ти не те оставя на мира, а?
Асейл прибра шишенцето обратно в джоба на сакото си.
— Не можеш ли да пушиш в колата?
— Взех я назаем. Поне твоят малък проблем не се нуждае от освежител на въздуха.
Асейл си потърка носа, веднъж, два, три пъти… и Ви се намръщи, доловил миризмата във въздуха.
— Тече ти кръв, мой човек.
Асейл извади чудесната си копринена вратовръзка с цвят на пъпеш и я притисна до хобота си. Защото другият вариант бе да си оплеска тузарския костюм.
Вишъс угаси цигарата в подметката на тежкия си ботуш и прибра угарката в джоба на коженото си яке.
— Дай да видя, задник. — Той бутна другия мъж към джипа, отвори челюстта му насила и сграбчи вратовръзката. — Колко често се случва това?
Асейл издаде някакъв нечленоразделен звук и Ви направи физиономия и стисна носа му.
— Все тая. Днес е щастливата ти нощ. Аз съм медик и ще видя какво става там вътре, веднага щом престанеш да се правиш на градинска пръскачка. И млъквай, освен ако не е, за да ми благодариш.
Двамата останаха в студа навън известно време. От време на време, Асейл измърморваше нещо с писклив глас, но Ви не му обръщаше внимание.
— Задръж ето така — каза в един момент. — И не мърдай.
При тези думи той намести пръстите на Асейл там, където бяха неговите допреди малко, след което се пъхна в хамъра и извади швейцарското ножче, което Куин държеше в поставката за чаши отпред. Когато се върна при пациента си, извади мобилния си телефон, запали фенерчето и отмести ръката на Асейл настрани.
Използвайки тъпата страна на най-големия нож, за да ги задържи отворени, той надникна в изстрадалите ноздри.
След малко угаси светлината на телефона, избърса острието в кожения си панталон и го затвори.
— Имаш чудесно перфорирана носна преграда. Проблеми със съня? Някоя от стотиците жени, които чукаш, да ти е казвала, че хъркаш?
— Спя сам. И не спя много.
— Имаш ли проблеми с дишането? Останало ли ти е някакво обоняние?
— Обонянието ми си е добре. И не съм мислил как дишам.
— Е, съветът ми, не че ще го послушаш, е да престанеш да смъркаш. Или ще настъпи момент, когато операцията ще бъде не просто единственият ти шанс, но като нищо може и да няма ефект.
Асейл се взираше невиждащо в гората.
— Не е толкова лесно, нали? — Ви поклати глава. — Хваща те неподготвен, без дори да го усетиш.
Асейл скръсти ръце на гърдите си, смачквайки изцапаната с кръв вратовръзка в юмрука си.
— Ето че се озовах в интересен затвор. Затвор, който сам си построих. Проблемът е, че докато го правех, дори не си давах сметка за решетките, които издигах около себе си. А те се оказаха… забележително издръжливи.
— Колко вземаш? Наистина.
Асейл не отговори веднага. А когато най-сетне го стори, беше очевидно, че забавянето бе в резултат на цял куп сериозни изчисления, които беше направил в главата си.
На това му се казваше сложно уравнение.
Ви подсвирна тихичко.
— Окей, ще бъда откровен с теб. Въпреки че средностатистическият вампир многократно превъзхожда човеците, когато става въпрос за здраве, напълно е възможно да си съсипеш сърцето, ако вземаш твърде много. Или ума си. Най-малкото, ако продължаваш така, ще станеш сериозно параноичен, ако вече не си, и нищо чудно, че не можеш да спиш.
Асейл потърка мястото под носа си, а после погледна кръвта, засъхнала върху пръстите му.
— Когато си готов — каза Ви, — ни се обади. Ще искаш да преминеш през детоксикация под медицинско наблюдение, а ние можем да го направим дискретно. И не губи нито моето, нито своето време, като се опитваш да отречеш мащабите на проблема си или да замажеш нещата. Завъдил си си гаден паразит и ако не се разправиш с него, той ще се разправи с теб. Буквално.
— Колко дълго?
— Преди сърцето ти да сдаде багажа и да се събудиш мъртъв?
— Трае детоксикацията?
— Зависи колко добре е проведена. Физическата абстиненция не е опасна за живота, ала от психологичната гадост ще ти се прииска да си мъртъв.
Асейл дълго не каза нищо и тъй като на Ви ужасно му се пушеше, най-сетне се предаде и запали цигара.
— Наясно съм какво е да си пристрастен към нещо. — Той погледна към светещия край на цигарата си. — Слава богу, че сред вампирите няма рак. Така че не те съдя. Знаеш къде да ме намериш, когато си готов.
— Може би наистина започвам да ставам параноичен.
— В смисъл?
— Идвам от къщата на Нааша.
— И?
Асейл поклати глава.
— Имах чувството, че там витае усещането за надвиснала смърт.
— Хелренът й е в лошо здравословно състояние.
— Действително. — Асейл го погледна и сребристите му очи, с цвета на лунна светлина, проблеснаха. — Не бих се учудил обаче, ако някой му помогне по-бързичко да се превърне в прах. Или поне това си мислех по-рано.
— Наследството е силен мотив.
— Така е. — Асейл се отърси, сякаш се отдръпваше от ръба на някаква вътрешна бездна. — Е, искаш ли да си вземеш пистолетите?
Вишъс изпусна струйка дим встрани от другия мъж.
— Затова съм тук.
— Ако обичаш, вкарай колата си вътре, когато си готов. Ще я натоварим в гаража.
Асейл го погледна, но преди да успее да попита каквото и да било, Ви го прекъсна:
— Нося парите, не се притеснявай. А медицинският съвет беше безплатен.
— Такъв благороден вампир си ти, Вишъс.
— Ни най-малко. А сега да се залавяме за работа.