Звярът

67.

Грешката му беше, че стреля без заглушител.

Когато излезе от покоите на Нааша и се отправи към тези на Троу, изкъртвайки заключената му врата, откри спалнята празна, а прозорецът — отворен. Предателят очевидно се беше дематериализирал при звука на изстрела.

— Проклятие — измърмори Асейл, докато отиваше да провери банята. И дрешника.

Всичко му се стори на мястото си, единствено зейналият сейф на стената издаваше, че обитателят на стаята се бе изнесъл като на пожар — картината, която преди висеше, накривена едва забележимо, сега лежеше върху един стол, а осветлението вътре огряваше празния търбух на касата.

Ала какво значение имаше това? Нааша бе истинската му цел.

С Троу можеше да се заеме някоя друга вечер, когато имаше повече време.

Асейл се върна в спалнята на Нааша и се приближи до прозореца, през който я беше видял, докато стоеше долу. Угасявайки осветлението в банята с помощта на волята си, той надникна навън; сладникавата миризма на бензин вече бе стигнала до втория етаж.

В края на алеята, точно както им беше наредил, осмина души стояха под уличната лампа и се взираха в имението.

— Добър мъж — измърмори Асейл, докато се извръщаше.

Канеше се да излезе, когато нещо привлече вниманието му — някакво блещукане откъм един от плотовете. Запали осветлението, прекрачи над мъртвото тяло и взе диамантената огърлица. Накитът беше скромен за стандартите на Нааша — просто от дву— и трикаратови камъни.

Под нея имаше няколко тесни чекмеджета с месингови ключалки.

Може би бе носталгия по неговата крадла или пък едно последно майната ти към Нааша, но Асейл вдигна пистолета си и изпразни пълнителя си в тях, правейки дървото на трески, строшавайки ключалките и съсипвайки редицата шкафове.

Най-горното чекмедже увисна, като езика на анимационен герой. Вътре имаше цял куп лъскави неща и той награби няколко шепи, тъпчейки пръстени и обици, и огърлици, и гривни в джобовете си.

Сакото му бе пълно почти до пръсване, когато се появи Зейдист.

Огнехвъргачката на брата беше готова да се развихри — дюзата й плюеше сини пламъчета, маркучът в умелите му ръце — подобен на драконова глава, готов да нададе рев.

— Време е да вървиш — каза воинът и нямаше как да не се възхитиш на липсата му на какъвто и да било интерес към кражбата. Но разбира се, Асейл току-що беше извършил убийство, а братът не изглеждаше ни най-малко впечатлен и от това.

С един последен поглед към проснатото, неподвижно тяло на Нааша, Асейл излезе от стаята заедно с брата. Пушекът в коридора беше достатъчно гъст, за да накара очите да се насълзят, а положението стана още по-зле, когато слязоха на първия етаж.

Ерик и Ивейл бяха в преддверието и, мислещи за всичко, както винаги, бяха донесли раницата му отвън.

Асейл си я сложи и като запали собствената си огнехвъргачка, пусна няколко струи оранжев пламък.

— Е, ще го направим ли? — заяви той.

Те се разделиха и се отправиха към четирите краища на огромното имение. Бензинът, с който братовчедите му щедро бяха напоили всички килими и дървени повърхности, вероятно беше в повечко, но така целувките на огнехвъргачките щяха да са в състояние да подпалят стените, покрити с тапети от плат и изобилието от бор, дъб и махагон само с една струя.

Заемайки се систематично за палежната си работа, Асейл мина през трапезарията, подпалвайки антиките и тапетите на „Зубер“, персийския килим и осемметровата маса на два века. Поспря за миг, преди да мине в кухнята, жегнат от искрица съжаление за полилея на „Уотърфорд“, висящ насред разгарящата се клада, и му се прииска да го беше свалил.

Налагаше се обаче да се правят жертви.

Не се хаби с килера — достатъчно скоро щеше да бъде погълнат от пламъците. Вместо това се зае да подпали професионално обзаведената кухня, започвайки от завесите на редицата прозорци и продължавайки с дървените шкафове, които братовчедите му умело бяха залели с бензин.

Специфичният звук, с който пламъците обхващаха всяка своя следваща жертва, бе направо възбуждащ и Асейл усети, че започва да става корав, докато една първична част у него даваше израз на желанието си да доминира, настоявайки за пълно подчинение от това статично обкръжение от неодушевени предмети. С всеки взрив на могъщество като че ли си възвръщаше част от себе си, която бе изгубил по пътя.

Сякаш самият той бе държан в окови там долу.

Много скоро горещината стана непоносима, косата му започна да се къдри по краищата, кожата на лицето му се обтегна до болка.

Когато се върна в преддверието, осъзна, че бе заобиколен от пожара, който сам бе запалил, уловен между пламъците му.

Дим, кълбящ се и отровен, пареше очите му и дразнеше носа и синусите му, карайки стените от огън, които препречваха всеки път за бягство, да се полюшват.

Може би това беше краят, помисли си, докато сваляше дюзата на огнехвъргачката си.

От всичките му страни, талази от оранжеви и червени пламъци прииждаха и се оттегляха, като усти, дъвчещи имението и неговото съдържание, и за миг той бе хипнотизиран от смъртоносната красота на стихията.

Заповяда си да се успокои и извади телефона си.

Набра един номер и бавно започна да се върти в кръг, докато телефонът звънеше ли, звънеше…

— Ало? — разнесе се нейният глас.

Асейл затвори очи. О, този глас. Прекрасният глас на Марисол.

— Ало — повтори тя.

По линията се възцари тишина, но не и в къщата. Не, къщата припукваше и стенеше, и ругаеше, сякаш гредите и мазилката имаха кости, които се трошаха, и нервни окончания, способни да изпитват болка.

— Асейл? — настойчиво каза тя. — Асейл… ти ли си?

— Обичам те — отвърна той.

— Асейл! Какво…

Той прекъсна връзката. Изключи телефона си. А после свали раницата и я остави до краката си.

Докато температурата се покачваше, а хаосът наоколо се усилваше, той опъна сакото си и подръпна ръкавелите.

В крайна сметка, може и да беше неморален, себичен, търгуващ с наркотици социопат, но това не означаваше, че си няма стандарти и не иска да изглежда добре, когато умре.

Дънд или Небитието, зачуди се.

Вероятно Дънд…

От цунамито на пламъците изскочи черна фигура и се втурна към окото на огнения ураган, където стоеше Асейл.

Беше братът Зейдист. И за разлика от надвисналата смърт и разрушение, изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото обезумял, докато спираше пред него.

— Няма да умреш тук — надвика той грохота.

— Подобаващ край за мен.

Черните, бездушни очи се извъртяха.

— О, моля ти се.

— Въпреки че палежът си има основателна причина — изрева Асейл, — кралят ти ще трябва да ме съди за убийство, тъй като нямаше справедлив процес за престъплението на онази жена. Така че остави ме да загина сега, както аз искам, с удовлетворението, че…

— Не и докато аз съм тук, задник такъв.

Ударът дойде отдясно и се стовари в челюстта му толкова силно, че прекъсна не само поетичната му реч, но и връзката му с този свят.

Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, бе:

— … изнеса оттук като багаж, проклет глупако.

По дяволите, помисли си Асейл, преди всичко да потъне в мрак и тишина. Принципите на другите създават само главоболия.

Особено когато се опитваш да се самоубиеш.