Звярът

63.

Вишъс стоеше пред спортната зала и гледаше през една от стоманените врати, чиято стъклена част бе подсилена с метална мрежа.

Рейдж и Мери танцуваха вътре, носейки се из залата. По-дребното тяло на жената — притиснато плътно и водено сигурно от далеч по-едрото тяло на мъжа й. Погледите им — вперени един в друг. По дяволите, можеше да се закълне, че там вътре свири квартет или дори цял оркестър, толкова добре се движеха те заедно.

Самият той не беше кой знае какъв танцьор. Пък и не можеш да танцуваш валс на Рик Рос или Кендрик Ламар.

Извади цигара от задния джоб на панталона си, запали я и като изпусна струйка дим, облегна рамо на касата на вратата и продължи да гледа.

Нямаше как да не ги уважаваш, помисли си той, за това, което искаха да сторят, да си създадат семейство с онова момиченце. Но разбира се, Рейдж и Мери открай време бяха на една и съща вълна, нищо не разстройваше тяхната връзка, всичко винаги бе съвършено.

Така ставаше, когато събереш трезвомислеща терапевтка с комбинация между Брад Пит и Чанинг Тейтъм — космическа хармония.

Господи, в сравнение с тях неговата връзка с Джейн изглеждаше някак… клинична.

Никакво танцуване в мрака за тях, освен ако не беше от хоризонталния вид… а и кога за последен път бяха правили това? Джейн непрекъснато беше в клиниката, а той си имаше свои неща на главата.

Окей, това беше странно. Въпреки че не беше от завистливите (също като толкова много други емоции, завистта бе просто шибана загуба на време), усети, че му се иска да беше малко по-близо до нормалното. Не че се извиняваше за странностите си, нито за това, че се ръководеше от главата, а не от сърцето си. И все пак, докато стоеше така, отвън, и гледаше онова, което имаше брат му, се чувстваше развален по някакъв неясен начин.

Не че искаше да се превърне в мъжката версия на Адел или нещо такова.

Как ли пък не.

Ала му се щеше…

Мамка му, нямаше представа какви ги мислеше.

Сменяйки предавката, преди да се окаже надянал чифт дантелени гащички, той си помисли за дъщеричката на Куин, онова мъничко създание, завърнало се от мъртвите.

Откъде Пейн бе знаела какво да стори? Мамка му, ако не беше…

Вишъс се намръщи, когато един спомен изплува на повърхността и отказа да потъне отново. Мери говореше за това как беше спасила живота на Рейдж, като премести дракона до гърдите му, така че звярът да излекува огнестрелната рана.

Нямам представа откъде знаех какво да направя, беше му казала. Или нещо такова.

Спомни си как се бе изправил срещу майка си, докато Рейдж умираше, настоявайки тя да направи нещо, побеснял от гняв. А после си спомни искането, което беше изпратил, докато се бореше за живота на безжизненото телце на дъщеричката на Куин.

Мамка му.

Угаси недоизпушената цигара в подметката на ботуша си и я изхвърли в кошчето.

Затвори очи…

… и се дематериализира в двора на личните покои на майка си, приемайки физическите си очертания пред колонадата.

Начаса разбра, че нещо не е наред.

Погледна през рамо и се намръщи. Фонтанът, в който винаги бликаше кристалночиста вода… беше утихнал — когато се приближи, видя, че беше пресъхнал, басейнът му — така празен, сякаш в него никога не бе имало и капчица вода.

А после погледна към дървото с пойните птички.

Нямаше ги. Бяха отлетели.

Аларма зазвъня в главата му и той се втурна към покоите на своята мамен. Заблъска по вратата, но не задълго — отново се завъртя и стовари рамо върху нея.

Този път вратата се откачи от всичките си панти и падна като мъртво тяло върху каменния под.

— Мамка… му.

Всичко бе изчезнало. Леглото. Тоалетката. Единственият стол. Виждаше се дори двойно заключената килия, където бяха държали Пейн зад завеси. Бялата тъкан бе изчезнала.

Ви затвори очи и остави сетивата си да обходят стаята, търсейки някакви следи. Майка му се бе намирала тук едва допреди миг. Останки от енергията й все още витаеха във въздуха, като мириса, след като някой си бе заминал. Ала къде беше отишла?

Помисли си за множеството в тренировъчния център. Диретрикс беше там, заедно с Кормия и Фюри, и всички останали Избраници, дошли, за да присъстват на ражданията и да се молят за тях.

Скрайб Върджин бе изчакала да остане сама, преди да си тръгне.

Тя, която знаеше всичко, виждаше всичко, нарочно бе избрала момент на криза долу, когато всички, които биха могли да имат причина да бъдат тук горе, щяха да бъдат заети с друго.

Вишъс изскочи от покоите й.

— Майко! Къде си, по дяволите?

Не очакваше отговор…

Звук отекна в ушите му, долетял някъде отвъд двора. Той го последва до вратата на Светилището, отвори я и погледна към тучните земи.

Птици.

Бяха пойните птици, пеещи нейде в далечината.

Вишъс се втурна натам, откъдето се носеха сладките ноти, прекосявайки подрязаната зелена трева, подминавайки празните мраморни храмове и спални помещения.

— Майко? — крещеше в пустотата наоколо. — Майко!

— Здравей, мамен, ето че се събуди.

При звука на мъжкия глас над себе си, Лейла си даде сметка, че да, очите й бяха отворени, и да, тя наистина беше жива…

— Малките! — изкрещя.

Неочакван прилив на енергия я накара да понечи да седне, ала нежни ръце я върнаха обратно в леглото. Докато остра болка раздираше корема й, лицето на Куин изникна над нейното.

Усмихваше се. До ушите.

Да, очите му бяха зачервени, и да, беше блед и мъничко трепереше, но се усмихваше толкова широко, че челюстта със сигурност го болеше.

— Всичко е наред — каза той. — Дъщеря ни здравата ни изкара акъла, но и двамата са добре. Дишат. Мърдат. Живи са.

Връхлетя я приливна вълна от емоции и гърдите й буквално изригнаха от смесица от радост и облекчение след ужаса, който бе изпитвала, преди да я приспят. И сякаш прекрасно разбираше чувствата й, Куин я прегърна с всичка сила, обвивайки ръце около нея, и Лейла се опита да отвърне на прегръдката му, ала нямаше достатъчно сили.

— Блей — каза дрезгаво. — Къде е…

— Тук съм. Ето ме.

Над масивното рамо на Куин Лейла видя другия мъж и й се прииска да можеше да го докосне… и сякаш прочел мислите й, той също се приближи и тримата се вкопчиха в прегръдка, която ги остави омаломощени и едновременно с това — по-силни.

— Къде са? — попита тя. — Къде…

Двамата мъже се отдръпнаха лекичко и от начина, по който Куин погледна Блей, Лейла усети, че става нервна.

— Какво? Какво не е наред?

Блей улови ръката й.

— Слушай, искаме да си подготвена. Те са много малки. Ама наистина малки. Но са силни. И доктор Джейн, и Мани им направиха пълен преглед. Елена също. Проведохме видеоконференция с Хавърс и обсъдихме всичко и с него. Известно време ще останат включени към онези апарати, докато дробовете им не се развият достатъчно, за да могат да дишат и да се хранят сами, но се справят страхотно.

Лейла закима, преглъщайки част от страха си. Погледна към Куин и отново се просълзи.

— Опитах се да ги задържа в себе си… опитах се…

Куин поклати решително глава, синьо-зеленият му поглед беше неимоверно сериозен.

— Беше проблем с плацентата ти, нала. С нищо не би могла да го предотвратиш. Съвсем същото се случи и с Бет.

Лейла сложи ръце върху много по-плоския си корем.

— Извадиха ли матката ми?

Блей се усмихна.

— Не. Извадиха малките и спряха кървенето. Би могла да имаш още малки, ако Скрайб Върджин е рекла.

Лейла погледна към тялото си, връхлетяна от облекчение. И от тъга за кралицата.

— Имала съм късмет.

— Така е — съгласи се Куин.

— Всички имахме късмет — поправи се тя и ги погледна. — Кога ще мога да ги видя?

Куин се отдръпна настрани.

— Те са ей там.

Лейла се надигна с усилие, подпирайки се на ръцете на двамата бащи. А после ахна.

— О…

Преди да разбере какво прави, вече ставаше, въпреки че я болеше и въпреки че беше включена към почти цял тон медицинска апаратура.

— Мамка му — каза Куин. — Сигурна ли си, че искаш…

— Окей, движим се — намеси се Блей. — Станахме и се движим.

Съсредоточена само върху едно, с непозната досега сила, каквато не бе познавала преди, Лейла не обръщаше внимание на нищо, освен на това да стигне до своите малки; не обръщаше внимание на това как двама мъже трескаво се заеха да бутат мониторите, нито как бе принудена да се обляга на различни ръце и рамене, нито колко жестока болка раздираше корема й.

Кувьозите бяха до стената, на около метър един от друг. Ярки сини лампи осветяваха мъничките телца и… о, Съдби… кабелите, тръбичките…

Това бе мигът, в който малко й се зави свят.

— Тъмните очила са страхотни, нали? — подхвърли Блей.

Неочаквано Лейла избухна в смях.

— Приличат на миниатюрни копия на Рот. — После стана сериозна. — Сигурни ли сте…

— Напълно — увери я Куин. — Предстои им дълъг път… но, по дяволите, те са бойци. Особено тя.

Лейла дойде малко по-близо до дъщеричката си.

— Кога ще мога да ги взема на ръце?

— Доктор Джейн иска да им дадем малко време. Може би утре? — каза Блей. — Или вдругиден?

— Ще чакам. — Макар че това щеше да е най-трудното нещо, което някога щеше да направи. — Ще чакам толкова дълго, колкото се налага.

Обърна се на другата страна и погледна сина си.

— Прескъпа Скрайб Върджин, одрал ти е кожата!

— Нали? — Куин поклати глава. — Щура работа. Искам да кажа…

— Как ще ги наречете? — попита Блей. — Време е да им измислите имена.

Наистина, съгласи се Лейла. Според вампирската традиция, преди раждане не се планираше абсолютно нищо. Нямаше партита, както при човеците, нямаше списъци с имена за момченца и за момиченца, нямаше планини от пелени, купчини биберони, нито дори ванички и терлички. При вампирите се смяташе за лоша поличба да избързаш и да решиш, че раждането ще мине добре.

— Да — заяви тя, поглеждайки отново към дъщеричката си. — Трябва да им дадем имена.

В този миг мъничкото момиченце раздвижи главичка и сякаш погледна нагоре, през тъмните очила и плексигласа, преодолявайки разстоянието между майка и дете.

— Ще порасне толкова красива — промълви Блей. — Истинска красавица.

— Лирика — избъбри Лейла. — Ще я наречем Лирика.

Блей се сепна.

— Лирика? Знаеш ли, това е… знаеш ли, че това е името на моята мамен?…

Той млъкна и Куин се усмихна. А после се наведе и целуна Лейла по бузата.

— Да. Абсолютно. Ще я наречем Лирика.

Блей примига няколко пъти.

— За моята мамен ще бъде… невероятна чест. Както и за мен.

Лейла стисна ръката му.

— Родителите ти ще бъдат единствените баба и дядо, които тези малки някога ще имат. Редно е поне едно от имената им да бъде уважено. А за сина ни… защо не помолим краля за име на брат? Струва ми се правилно, тъй като баща им е храбър и благороден член на Братството на черния кинжал.

— О, не съм толкова сигурен — взе да увърта Куин.

— Да — кимна Блей. — Това е добра идея.

Куин взе да клати глава.

— Не знам дали…

— Значи е решено — заяви Лейла.

Когато Блей кимна, Куин вдигна ръце, сякаш се предава.

— Ясно ми е кога съм победен.

Лейла намигна на Блей.

— Страшно е умен, ще знаеш.

Пред родилната стая Джейн прегледа медицинския картон, който Елена й беше дала току-що, прелиствайки страниците, описващи състоянието на кръвния роб.

— Добре, добре… жизнените му показатели наистина се подобряват. Ще продължим да му вливаме течности. Искам да го задържим на системи още малко, а после ще видим дали ще успеем да намерим някоя Избраница, която да го нахрани.

— Вече попитах Фюри. — Елена потръпна. — Честно казано, не съм сигурна как мина. Този мъж е в наистина лоша форма. Тук горе.

Елена посочи главата си и Джейн кимна.

— Обсъдих го с Мери. Каза, че е готова да говори с него веднага щом се стабилизира.

— Тя е страхотна.

— Така си е.

Джейн й върна папката и взе тази на Лейла. Да, нищо не й пречеше да премине към електронни архиви, но се беше обучавала по времето преди всичко да бъде компютъризирано и открай време предпочиташе добрата стара хартия.

Нямаше как да не се усмихне при мисълта за неодобрението на Вишъс. Той направо си умираше да инсталира що-годе сносна компютърна система тук долу, но уважаваше мнението й, макар и да се дразнеше. Пък и нали имаха база данни с кратки бележки, на чието въвеждане тя посвещаваше неделните си следобеди, когато всичко беше спокойно.

За нея то бе почти като медитация.

— Е, как са децата ни? — промърмори, докато преглеждаше бележките, които Елена беше направила по време на последния ежечасен преглед. — О, браво на теб, момиче. Виж само тези нива на кислорода. Точно такива, каквито ги искаме.

— Има нещо специално в това момиченце, казвам ти.

— Напълно съм съгласна. — Джейн отгърна на следващата страница. — А как се справяш ти, мамо… о, чудесно. Много стабилни жизнени показатели. Съвършена диуреза. Кръвните тестове са отлични. Бих искала да започне да се храни възможно най-скоро.

— Знам, че братята умират да помогнат. Наложи се да ги изритам навън. Кълна се, започнах да си мисля, че се канят да останат тук долу докато не дойде време малките да тръгнат на училище.

Джейн се засмя и затвори папката.

— Ще ги проверя набързо, докато ти се заемаш с физиотерапията на Лукас.

— Имаш го.

— Ти си най-добрата…

— Здравей, партньоре!

Джейн вдигна поглед. Мани се приближаваше по коридора; косата му беше мокра, хирургическите дрехи — чисти, погледът — буден.

— Мислех, че следващите шест часа си в почивка?

— Не мога да стоя далеч. Може да пропусна нещо. Натам ли си тръгнала?

— Искаш ли да ме придружиш на визитацията?

— Винаги.

Джейн поклати глава, докато отваряше стаята на Лейла. Всички медицински служители бяха еднакви. Просто не можеха да оставят нещата на мира…

Закова се на прага.

Насреща й новата майка стоеше до кувьозите, с Блей от едната страна и Куин от другата. Тримата съзерцаваха бебетата и си говореха тихичко.

Любовта беше осезаема. И за миг, тя бе цялата медицина, която беше нужна.

— Нещо не е наред ли? — попита Мани, когато Джейн се дръпна назад и затвори вратата.

Тя се усмихна.

— Семейно време. Да им дадем минутка, става ли?

Мани се усмихна в отговор.

— Поздравления, докторе. Страхотна хирургическа работа свършихте.

Двамата плеснаха тържествуващо длани и Джейн кимна.

— А ти спаси матката й.

— Нищо не може да се сравнява с добрата работа в екип.

— Всяка нощ и всеки ден — отвърна тя, докато се връщаха обратно по коридора, като никога без да бързат. — Хей, искаш ли нещо за хапване? Не си спомням кога за последно сложих нещо в уста.

— Мисля, че миналата сряда изядох един Сникърс — измърмори Мани. — Или беше в понеделник?

Джейн се засмя и го побутна с хълбок.

— Лъжец. Преди две нощи изсмука един млечен шейк.

— А, да. Хей, къде е мъжът ти? Би трябвало да хапне с нас.

Джейн се намръщи и се огледа из празния коридор.

— Знаеш ли… нямам представа. Мислех, че е отишъл да изпуши една… но досега би трябвало да се е върнал.

Къде се беше дянал Вишъс?