Звярът

5.

Водата, стичаща се по ръцете на Мери, беше студена. И въпреки това изгаряше кожата й… доказателство, че двата противоположни края на термометъра можеха да съществуват едновременно.

Умивалникът в дамската тоалетна, пред който беше застанала, беше от бял порцелан, с лъскав, сребърен отвор на канала. Пред нея, в огледалото, покриващо цялата стена, се отразяваха три кабинки. Прасковените им врати бяха затворени, ала само една от тях беше заета.

— Добре ли си? — попита тя.

Разнесе се звук от пускане на вода, макар че Бити не беше използвала тоалетната.

Мери се съсредоточи върху отражението си. Да. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото се чувстваше. Незнайно как, през последните трийсет минути очните й ябълки бяха хлътнали и под тях се бяха появили тъмни сенки; кожата й беше бледа като плочките под краката й.

Незнайно как? Глупости. Знаеше точно как.

Аз я убих!

Мери затвори очи и опита да се успокои. Когато отново ги отвори, се помъчи да си спомни какво правеше. А, да. Върху близката полица имаше купчинка хартиени кърпи и докато отиваше да си откъсне една, покапвайки вода върху останалите, тя си помисли колко странно бе, че Хавърс, който поддържаше клиниката си толкова грижливо, бе допуснал подобен безпорядък. А… ясно защо. Диспенсерът на стената край вратата беше счупен, долната му част се полюшваше.

Също като мен, помиеш си Мери. Заредена с образование и нужния опит, за да помага на хората, ала не си вършеше работата както трябва.

Аз я убих!

— Бити? — Когато от гърлото й се откъсна само грак, Мери се прокашля. — Бити?

Избърса си ръцете и се обърна към кабинките.

— Бити, ако не излезеш, влизам при теб.

Момиченцето отвори вратата и по някаква причина Мери знаеше, че никога няма да забрави гледката на малката ръчичка, вкопчена в бравата с всичка сила, отказваща да я пусне, докато то прекрачваше прага.

Беше плакало там вътре. Самичко. И сега, когато трябваше да покаже личицето си, отчаяно се опитваше да направи същото, което и Мери.

Понякога единственото, което ти остава, бе да успееш да се овладееш; достойнството — единствената ти утеха; илюзията, че „всичко е наред“ — единственият източник на облекчение.

— Нека аз… — Гласът на Мери пресекна. Тя взе нова хартиена кърпа и я намокри в умивалника. — Това ще помогне.

Приближи се бавно до момиченцето и поднесе хладната, мека кърпа към зачервеното му личице, притискайки я към пламналата кожа. Докато го правеше, в мислите си се извиняваше на порасналата Бити, такава, каквато се надяваше да бъде: Съжалявам, че те накарах да го сториш. Не, ти не я уби. Ще ми се да те бях оставила да го направиш така, както ти искаш. Съжалявам. Не, ти не я уби. Съжалявам.

Толкова съжалявам.

Мери повдигна брадичката на момиченцето.

— Бити…

— Какво ще направят сега с нея? Къде ще отиде?

Господи, погледът на бледокафявите очи не трепваше.

— Ще я отнесат в… ами, ще я кремират.

— Какво е това?

— Ще изгорят тялото й за церемонията по преминаването в Небитието.

— Ще я заболи ли?

Мери отново се прокашля.

— Не, милинка. Тя няма да усети нищо. Тя е свободна… в Небитието, и те чака.

Поне със сигурност знаеше, че това е вярно. Въпреки че самата тя бе възпитана като католичка, Мери с очите си беше видяла Скрайб Върджин, така че не залъгваше момиченцето с измислици, макар и добронамерени. За вампирите раят наистина съществуваше и те действително срещаха отново онези, които обичаха.

Вероятно същото важеше и за хората, но тъй като в техния свят имаше по-малко видима магия, беше далеч по-трудно да ги убедиш в съществуването на вечното спасение.

Мери направи хартиената кърпа на топка и отстъпи назад.

— Бих искала да се върнем в „Убежището“. Съгласна ли си? Няма какво повече да правим тук, а скоро ще съмне.

Това последното бе по-скоро навик, помисли си тя. Като претранс, Бити можеше да понесе и най-силните лъчи на слънцето. Истината бе, че просто искаше да я отведе от всичката тази смърт тук.

— Съгласна ли си? — попита отново.

— Не искам да я оставя.

При всички други обстоятелства, Мери би приклекнала пред нея и внимателно и нежно би й обяснила какво й предстои оттук нататък. Ужасяващата истина бе, че тя вече нямаше майка, която да остави, и да отведе детето от това клинично обкръжение, където лекуваха пациенти, някои от тях в изключително тежко състояние, бе напълно уместно.

Аз я убих.

Вместо това Мери каза:

— Добре, ще останем колкото поискаш.

Бити кимна и се приближи до вратата към коридора, а после спря. Износената й рокличка изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се свлече от слабичкото й телце, черното палто, което й беше твърде голямо, а материята му беше станала на бучки, приличаше на одеяло, което беше увила около себе си, а кестенявата й коса бе щръкнала като перушина от статичното електричество в него.

— Иска ми се…

— Какво? — прошепна Мери.

— Иска ми се да се върна назад. Към мига, когато се събудих тази вечер.

— И на мен ми се иска да можеше.

Бити погледна през рамо.

— Защо не можем да се върнем назад? Толкова е странно. Искам да кажа, спомням си всичко за нея. Сякаш… сякаш спомените ми са стая, в която би трябвало да мога да вляза. Или нещо такова.

Мери се намръщи, мислейки си, че това бе прекалено зрял коментар, за да излезе от устата на някой на нейната възраст.

Но преди да успее да каже каквото и да било, момиченцето излезе. Очевидно не се нуждаеше от отговор и така навярно беше по-добре. Какво, по дяволите, би могъл да отговориш на нещо такова?

Мери я последва в коридора. Искаше й се да сложи ръка върху слабичкото рамо, но не го направи. Момиченцето бе толкова затворено в себе си, като книга насред библиотеката или кукла в редица от колекционерска поредица, и беше трудно да намериш оправдание за нарушаването на тези граници.

Особено когато, като терапевт, и бездруго се чувстваш доста несигурен в професионално отношение.

— Къде отиваме? — попита Бити, докато две медицински сестри притичаха покрай тях.

Мери се огледа наоколо. Все още бяха в интензивната част на клиниката, но се намираха на известно разстояние от мястото, където беше починала майката на Бити.

— Бихме могли да помолим за стая, в която да поседнем.

Момиченцето спря.

— Не можем да я видим отново, нали?

— Не.

— Тогава вероятно ще е най-добре да се приберем.

— Каквото поискаш.

Пет минути по-късно вече бяха във волвото, на път към „Убежището“. Както на идване, Мери често поглеждаше към Бити в огледалото за обратно виждане. В тишината, през главата й отново се заредиха извинения: задето беше дала лош съвет, задето бе поставила момиченцето в положение да страда още повече. Но това бе егоистично упражнение, опит да получи опрощение, който бе напълно несправедлив към пациента, особено някой толкова млад.

Този кошмар бе нещо, с което Мери трябваше да открие начин да се справи сама.

Звукът на мигача отекна силно в притихналата кола, докато Мери се качваше на магистралата. Движеше се в рамките на позволената скорост и беше задмината от два джипа, носещи се със сто и трийсет километра в час в зона, където бяха разрешени едва сто. От време на време покрай тях прелитаха светлините на различни знаци, а и бездруго рехавият трафик оредяваше все повече, колкото по-далеч отиваха.

Когато се приберяха, реши Мери, щеше да се опита да накара момиченцето да хапне нещо. Бити не беше присъствала на Първото хранене и със сигурност умираше от глад. А после може би някой филм до зазоряване, в някоя по-тихичка стая. Травмата беше прекалено прясна и то не само от загубата на майка й. Случилото се в клиниката на Хавърс не може да не й бе напомнило за онова, което бе довело до него — домашното насилие, спасителната акция, в която Рейдж, Ви и Бъч бяха убили бащата, за да спасят Бити и майка й. Откритието, че майката е бременна, загубата на бебето, последвалите месеци, в които Аналай така и не бе успяла да се възстанови.

— Госпожице Лус?

— Да? — О, господи, моля те, нека да е нещо, на което да мога да дам свестен отговор. — Да, Бити?

— Къде отиваме?

Мери погледна към пътния знак, задаващ се срещу тях. На него пишеше ОТБИВКА 19 ГЛЕН ФОЛС.

— Какво имаш предвид? Отиваме вкъщи. Би трябвало да стигнем до петнайсетина минути.

— Мислех, че „Убежището“ не е чак толкова далеч.

— Какв…?

О, господи!

Отиваше към проклетото имение.

— О, Бити, съжалявам. — Мери поклати глава. — Май съм се объркала при някоя от отбивките. Аз…

Какво си мислеше?

Е, всъщност знаеше отговора на този въпрос — всички хипотетични сценарии за това какво щяха да направят, когато слязат от колата, се развиваха в имението, където Мери живееше заедно с Рейдж, краля, братята, бойците и техните шелани.

Какво, наистина, си мислеше?

Свърна в следващата отбивка, мина под магистралата и пое обратно на юг. Човече, днес определено надминаваше себе си.

Поне нещата не можеха да станат по-лоши.

В двора на училището „Браунсуик“ Асейл, син на Асейл, чу рева дори през оглушителния шум на битката.

Въпреки хаоса на изстрелите и ругатните, и притичването от прикритие до прикритие, гръмовният звук, който отекна в изоставения училищен двор, бе от нещата, които няма как да не привлекат вниманието ти.

Без да сваля пръст от спусъка, той се огледа наоколо, все така изпращайки дъжд от куршуми към врага…

За частица от секундата престана да стреля.

Умът му просто не бе в състояние да осмисли онова, което очите му твърдяха, че се беше появило на петдесетина метра от него. Беше… някакво подобно на дракон създание, с лилави люспи, опашка с шипове и зейнала паст с динозавърски зъби. Праисторическото чудовище беше с височината на двуетажна сграда, дължината на трактор с ремарке и бързината на крокодил, докато гонеше всеки, опитал се да побегне.

Свободно падане.

Без предупреждение, тялото му политна напред и изгаряща болка прониза предната част на прасеца му, спускайки се до глезена. Асейл се извъртя във въздуха и се приземи по лице в отъпканата трева. Миг по-късно раненият убиец, който го бе пронизал с ножа си, се надвеси над него, вдигнал оръжие, с изкривени в гримаса устни, докато черната му кръв шуртеше върху Асейл.

Майната ти, приятелче.

Асейл сграбчи шепа все още кестенява коса, завря дулото на пистолета си в зейналата уста и натисна спусъка. Задната част на главата на лесъра отхвръкна и тялото рухна, гърчейки се, върху него. Асейл изрита живия труп от себе си и скочи на крака.

И попадна в полезрението на звяра.

Движението му бе това, което го направи — чудовището обърна очи към него и те се присвиха. А после изрева и се втурна към него, мачкайки лесъри под масивните си задни крака, предните му лапи с хищни нокти — вдигнати и готови за удар.

— Мамка му.

Асейл хукна да бяга, без да го е грижа накъде беше насочен пистолетът му, нито че тича право към настъпващите редици на врага. Добрата новина? Звярът се погрижи за този малък проблем. Един поглед към задаващото се насреща им страшилище бе достатъчен на убийците, за да ги накара да се пръснат като есенни листа на вятъра.

Естествено, отпред нямаше нищо, което би могло да му предложи каквото и да било прикритие, само ниски храсталаци. Най-близката сграда? На двеста метра оттам. Най-малко.

Асейл изруга и затича още по-бързо, изтръгвайки от мускулите на краката си цялата скорост, на която бяха способни.

Беше надбягване, което звярът щеше да спечели — неизбежна победа, когато единият от участниците вземаше по метър и половина на крачка, а другият — близо осем. С всяка секунда тътенът от думкащите по земята лапи на звяра ставаше все по-силен и по-близък, и ето че Асейл вече усещаше в гърба си огнен дъх, от който му стана горещо въпреки студа.

Страхът го прониза до мозъка на костите.

Нямаше обаче време да се опитва да овладее паниката, изпълнила ума му. Оглушителен рев се блъсна в него, звуковата вълна беше толкова силна, че го тласна напред, изпълвайки дробовете му със зловонен въздух. Мамка му, единственият му шанс беше…

А после, на сантиметри от тила му изщракаха челюсти, толкова близо, че Асейл потръпна, макар това да го забави. Прекалено късно бе, за да се спаси. Във въздуха… Полетя във въздуха, вдигнат от земята насред крачка… само че защо нямаше болка?

Несъмнено, ако звярът го беше докопал за раменете или горната половина на тялото, би трябвало да е разкъсван от… а, не, почакайте, беше го уловил за якето. Чудовището беше сграбчило коженото яке, не плътта му, и ето че той се издигаше във въздуха, размахал крака, стиснал ръце в юмруци, така че от оръжието му се разлетяха куршуми. Пейзажът под него се наклони, сякаш се намираше на люлка — бягащите лесъри, биещите се братя, храсталаците и дърветата се обърнаха с главата надолу, докато звярът го разтърсваше.

Шибаното нещо щеше да го подхвърли във въздуха и да го лапне. Това подмятане бе като да начукаш пържолата си, преди да я опечеш, за да стане по-крехка.

По дяволите, той беше вампирският еквивалент на пилешко крилце.

Нямаше време. Пусна пистолета си и посегна към ципа на якето си. От непрекъснатото тръскане, миниатюрната му цел беше бърза като мишка и гладка като мрамор — все едно се мъчеше да извади игла от копа сено с хлъзгащи се от пот пръсти.

Хватката на звяра бе това, което му помогна.

С острите зъби, впити в гърба на якето, кожената материя не можа да издържи теглото му и той се освободи, политайки стремглаво към коравата земя. Сви се на кълбо, за да не си счупи нищо, ала въпреки това се сгромоляса на купчинка.

Върху рамото си.

Силният пукот отекна из цялото му тяло, оставяйки го безпомощен като новородено, неспособен да си поеме дъх, със замъглено зрение. Нямаше обаче никакво време, ако искаше да живее. Изви сей…

Бум! Бум! Бум! Бум! Бум… БУУМ!

Братовчедите му изскочиха от мрака на нощта, носейки се, сякаш някой ги гонеше, макар че в действителност не беше така. Ерик беше вдигнал двата си пистолета и стреляше, Ивейл беше подпрял на рамото си огромна пушка за слонове.

Именно това беше дългото БУУМ!

Беше пушка, използвана за лов на слонове, останала от времето на раджите в Индия. Ивейл, агресивното му копеле, беше адски привързан към пушката и се грижеше за нея така, сякаш беше зеницата на окото му.

За което в момента Асейл можеше само да е благодарен.

Четиридесетмилиметровите куршуми изобщо не забавиха звяра, отскачайки от лилавите люспи сякаш бяха грахови зърна, посипали се върху автомобил. Карабината обаче накара чудовището да изреве от болка и да потръпне.

И това бе единственият шанс на Асейл да избяга.

Затвори очи и опита да се съсредоточи, съсредоточи, съсредоточи…

Никакво дематериализиране. Твърде много адреналин, твърде много кокаин и твърде много болка в рамото.

А звярът отново се хвърли в атака — очите му се впиха в Асейл и от гърлото му се изтръгна рев, който сякаш казваше „Да ти го начукам“…

Огромната карабина изгърмя отново, улучвайки чудовището в гърдите.

— Бягай! — изкрещя Ерик, докато презареждаше пистолетите си. — Стани!

Асейл използва здравата си ръка, за да се оттласне от земята, и краката му се втурнаха да бягат завидно послушно. Притискайки ранената си ръка към гърдите, той се понесе през полето; остатъците от якето му се развяваха зад него, стомахът му се бунтуваше, сърцето му думкаше в гърдите.

БУУМ!

Където и да е, където и да… трябваше да се добере където и да било, стига да е извън обсега на звяра… и то бързо. За съжаление, тялото му не се подчиняваше. Мозъкът му крещеше да бърза, ала единственото, на което то бе способно, бе да се тътри като зомби…

Някой го улови изотзад и го повдигна от земята, премятайки го като чувал през рамо. Асейл увисна с главата надолу и болката го накара да повърне, толкова яростно, че му излязоха свитки. Добрата новина бе, че не беше ял от повече от дванадесет часа, така че не успя да изцапа крачола на братовчед си твърде много.

Искаше да помогне. Искаше сам да се държи за него. Искаше…

Храсталаци го удариха през лицето и той присви очи, за да ги предпази. Шурна кръв и изпълни носа му. Болката в рамото се усилваше. Напрежението в главата му ставаше нетърпимо и го караше да си мисли за прекалено напомпани гуми, претъпкани торби, балони, пълни с вода, които се пукаха и разплискваха съдържанието си навсякъде.

Добре, че бяха братовчедите му. Те никога не го изоставяха.

Не биваше да забравя да ги възнагради по някакъв начин.

Постройката като че ли се носеше към тях, вместо обратното. От гледната точка на Асейл, надолу с главата, тя като че ли висеше от земята, вместо да се издига от нея. Тухли. Дори с цялото друсане и тъмнината, и сменящите се стъпки, успя да види, че е тухлена.

Можеше само да се надява, че ще се окаже достатъчно здрава.

Братовчед му изкърти вратата; въздухът вътре беше застоял и влажен.

Без никакво предупреждение Асейл бе метнат върху прашния под като торба с боклук, какъвто си беше; от сблъсъка отново повърна. Вратата се затвори и ето че единственото, което чуваше, бе тежкото дишане на братовчед си. Както и своето.

И приглушените звуци на битката.

Лумна ярка оранжева светлина.

През мъглата на болката Асейл се намръщи, а после потръпна. Лицето, осветено от пламъчето на ръчно свитата цигара, не беше на никой от братовчедите му.

— Колко лошо си ранен? — попита братът Вишъс, издишвайки невероятно уханен дим.

— Ти ли си бил?

— Да ти приличам на Дядо Коледа?

— Не очаквах спасител като теб. — Асейл направи гримаса и избърса уста в ръкава на якето си. — Извинявай за панталона ти.

Ви сведе поглед към краката си.

— Имаш нещо против черни кожени дрехи?

— Повърнах върху тях…

— Мамка му!

— Е, предполагам, че ще се изпере…

— Не, задник такъв, то идва насам. — Ви кимна към един мътен прозорец. — По дяволите!

И действително, отвън долетя тропотът от тежките стъпки на дракона, надигаща се буря, която идваше към тях.

Асейл запълзя по пода, търсейки място, където да се скрият. Дрешник. Баня. Изба. Нищо. Вътрешността на постройката беше празна, ако не се брояха двете подпорни колони и гредите, гниещи от години насам. Слава на Скрайб Върджин, че самата постройка беше тухлена и изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи…

Покривът се вдигна и се пръсна на трески, които се посипаха като дъжд, циментови покривни плочи се сгромолясаха на пода, сякаш заслонът оповестяваше собствената си гибел с аплодисменти. Свеж нощен въздух измести миризмата на застояло, ала това едва ли можеше да се нарече облекчение, като се имаше предвид на какво се дължеше.

Звярът по всяка вероятност не беше вегетарианец. Но очевидно не се тревожеше и за приема си на фибри: изплю стария дървен покрив, наведе се и пастта му зейна, отприщвайки рев, който ги връхлетя като вълна.

Нямаше къде да бягат. Чудовището се извисяваше над сградата, готово да нанесе удар на онова, което очевидно бе на път да се превърне в неговия обяд. Нямаше къде да се скрият. Нямаше как да се защитят.

— Върви — каза Асейл на брата, докато огромните влечугови очи се присвиваха, а муцуната избълва дъх, горещ и зловонен като контейнер за боклук през лятото. — Дай ми оръжието си. Аз ще му отвлека вниманието.

— Няма да те изоставя.

— Аз не съм един от братята ти.

— Ти ни даде адреса на това място. Донесе ни главата на главния лесър. Няма да те изоставя, задник такъв.

— Каква галантност. И какви комплименти. Караш ме да се изчервявам.

Звярът отново изрева и отметна глава назад, сякаш се готвеше да си поиграе с тях, преди да ги изяде. Асейл си помисли за търговията си с наркотици… за пристрастеността си към кокаина…

За човешката жена, в която се беше влюбил и която бе оставил да си отиде. Защото тя не би могла да преглътне начина му на живот, а той бе прекалено оплетен в него, за да престане, дори заради нея.

Той поклати глава срещу брата.

— Не, не заслужавам да бъда спасен. Бягай.

Застанала до печката в старата кухня в „Убежището“, Мери отново и отново разбъркваше супата с лъжица от неръждаема стомана и гледаше как набъбналото фиде с формата на звездички се върти заедно с парченцата бяло месо и кубчетата моркови. Тенджерката беше най-малката, която имаха в къщата. Бульонът беше жълт и сладката миризма й напомняше за обикновените заболявания, които беше имала като дете — настинки, грипове, ангини.