Звярът

43.

— Тук е толкова спокойно. Красиво — каза Бити и Мери я погледна. Двете се разхождаха по една от многобройните павирани алеи в гробището „Пайн Гроув“. Луната над тях им даваше предостатъчно светлина, за да виждат; сребристите й лъчи огряваха пухкавите иглички на боровете и елегантните оголели клони на дъбови и кленови дървета. Поляните и бреговете на изкуствените езерца наоколо бяха осеяни с надгробни плочи, статуи и мавзолеи, толкова много, че почти можеше да си помислиш, че крачиш по театрална сцена.

— Така е — промълви Мери. — Приятно е да си мислим, че всичко това е за душите на хората, погребани тук, но вярвам, че всъщност е за онези, които идват да ги посетят. Може да бъде много трудно, особено в началото, да посещаваш починал роднина или приятел. Искам да кажа, когато майка ми умря и аз погребах праха й, ми бяха нужни месеци, преди да се върна. Когато най-сетне го направих обаче, в някои отношения се оказа по-лесно, отколкото очаквах, най-вече заради това колко прелестно е тук… Отиваме ей там. Тя е ей там.

Мери прекрачи в тревата, внимавайки къде стъпва.

— Върви след мен. Мъртвите са пред надгробните камъни. И да, знам, че е странно, но ненавиждам идеята да настъпя когото и да било.

— О! — Бити сведе поглед към красив надгробен камък, върху който беше гравирана Давидова звезда и името Епщайн. — Моля да ми простите. Извинявам се.

Двете си запроправяха път между гробовете, докато Мери не спря пред камък от розов гранит, върху който беше издълбано името Сесилия Лус.

— Здравей, мамо — прошепна, прикляквайки, за да вдигне едно листо, паднало върху камъка. — Как си?

Докато тя прокарваше връхчетата на пръстите си по гравираното име и дати, Бити коленичи от другата страна.

— От какво е починала?

— Множествена склероза.

— Какво е това?

— Човешко заболяване, при което имунната система на тялото атакува обвивката, която предпазва фибрите на нервите ти. Без нея не можеш да кажеш на тялото си какво да прави, така че губиш способността да вървиш, да се храниш, да говориш. Или поне с мама стана така. При някои хора има дълги периоди на ремисия, в които заболяването не е активно. Тя не беше една от тях. — Мери разтърка средата на гърдите си. — Днес има повече възможности за лечение, отколкото преди петнадесет-двадесет години, когато тя се разболя. Навярно би живяла по-дълго в наши дни. Кой знае.

— Липсва ли ти?

— Всеки ден. Работата е там… не искам да те плаша, но не съм сигурна, че някога изобщо можеш да преживееш смъртта на майка си. Мисля, че по-скоро свикваш със загубата. Като да свикнеш със студена вода. В началото е ужасен шок за организма, но постепенно започваш да привикваш и с течение на годините вече не забелязваш студа чак толкова… а понякога дори успяваш да забравиш, че си във водата. Но винаги има спомени, които се връщат и ти напомнят за онзи, който ти липсва.

— Непрекъснато мисля за мама. Сънувам я. Тя идва в сънищата ми и си говорим.

— Какво ти казва?

Студен порив на вятъра накара Бити да прибере кичур коса зад ухото си.

— Че всичко ще бъде наред и че скоро ще си имам ново семейство. Именно това ме накара да си помисля за чичо.

— Е, според мен е прекрасно. — Мери седна в тревата, дългото й до бедрата палто бе като бариера срещу влажната земя. — Изглежда ли здрава в сънищата ти?

— О, да. Това най-много ми харесва. Тя е с братчето ми, онова, което също почина.

— Дадохме праха му на майка ти.

— Знам. Тя го прибра в куфара си. Каза, че иска да е сигурна, че ще дойде с нас, ако ни кажат да си вървим.

— В един момент навярно би било хубаво да ги сложим заедно.

— Мисля, че е наистина добра идея.

Възцари се дълго мълчание.

— Бити?

— Ммм?

Мери вдигна една съчка от земята и се заигра с нея.

— Аз, ъ… иска ми се да бях знаела колко се притеснява майка ти дали ще може да остане в „Убежището“. Бих положила огромно усилие да я успокоя. — Тя погледна към момиченцето. — Ти тревожиш ли се за това?

Бити напъха ръце в джобовете на палтото си и се огледа наоколо.

— Не знам. Всички са наистина мили. Особено ти. Само че е страшничко, нали разбираш.

— Разбирам. Просто говори с мен, ако се почувстваш уплашена. Ще ти дам номера на мобилния си телефон. Можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Не искам да бъда в тежест.

— Да, предполагам, че именно това ме тревожи. Майка ти също не искаше да бъде в тежест и аз уважавам това, но истината е, че животът е бил много по-тежък за нея — и за теб — отколкото би трябвало. Разбираш ли какво имам предвид?

Бити кимна и се умълча.

А после, след известно време, каза:

— Баща ми ме биеше.

Дълбоко в мръсното, западнало сърце на града, Рейдж тичаше по една задна уличка; тежките му ботуши тътнеха като гръмотевици по асфалта, стискаше пистолет в ръката си, яростта му беше овладяна, така че да бъде двигател, който го тласка напред, а не катастрофа, която да го препъне.

Обектът му сви по една друга улица, ала той не се откъсваше от копелето, отвратително сладникавата лесърска миризма бе лесно проследима като дирята на самолет в нощното небе.

Беше нововъведен в Обществото. Вероятно от онази изоставена фабрика.

Усещаше го, защото съществото се беше паникьосало — препъваше се и падаше, размахало ръце и крака, без оръжия, без никой, който да му се притече на помощ.

Беше самотен плъх, откъснат от другарите си.

Убиецът отново падна, препънат от нещо, което приличаше на карбуратор, и този път остана да лежи на земята, притиснал крак до гърдите си, стенейки, докато се обръщаше по гръб.

— Не, м-м-м-моля те, не!

Рейдж спря пред жертвата си и за първи път в живота си се поколеба преди да я довърши. Само че трябваше да го направи. Ако оставеше проклетото нещо на свобода, то щеше да се оправи и да намери други като себе си, заедно с които да се бие… или пък щеше да бъде открито от някой човек и щеше да се появи във видео в шибания Ютюб.

— Неееееее…

Рейдж отмести ръцете му настрани и заби черния си кинжал в центъра на сега празните гърди.

Лумна светлина, разнесе се пукот и лесърът се изпари, оставяйки след себе си единствено мазно петно от кръвта на Омега върху паважа и парливата миризма на изгоряло…

Рейдж се обърна рязко, сменяйки кинжала с пистолета си. Подуши въздуха и изръмжа.

— Знам, че си тук. Покажи се.

Когато нищо не помръдна в сенките в другия край на уличката, той направи три крачки назад, така че да използва входа на една изоставена сграда като прикритие.

Някъде в далечината сирени виеха като бездомни кучета, а на една пресечка оттам някакви човеци си крещяха. Зад него, от противопожарната стълба капеше вода, а по-нависоко се носеше дрънчене, сякаш поривите на вятъра, долитащи откъм реката, заплашваха да я изтръгнат.

— Шибан женчо — извика той. — Покажи се.

Вродената му арогантност му казваше, че е в състояние да се справи сам с това, каквото и да беше то, ала някакво смътно, неопределено безпокойство, го накара да повика подкрепление, задействайки устройството от вътрешната страна на яката си.

Не че се боеше… как ли пък не. И се почувства глупаво в мига, в който го направи.

Само че там някъде се спотайваше друг вампир и единственото, което той знаеше със сигурност, бе, че не е Кор.

Защото знаеха къде се намира това копеле, нали?

За разлика от останалите от шайката.