Звярът

61.

Докато прекосяваше забързано подземния тунел, отвеждащ в тренировъчния център, кънтящият звук на стъпките й отекваше пред нея, звукова сянка, която сякаш бързаше точно толкова, колкото и тя, да стигне до целта си. Когато стигна до вратата към складовото помещение, Мери въведе кода и профуча покрай рафтовете с химикалки и тефтери, резервни флашки и купчини хартия за принтер.

Когато влезе в офиса, се закова на място. Тор седеше зад бюрото и се взираше в компютърен екран, върху който балончета с цветовете на дъгата покриваха страницата на DailyMail.co.uk.

Той подскочи, когато я забеляза, а после потърка лице.

— Здрасти.

— Как са те?

— Не знам. Вътре са от цяла вечност.

— Къде е Есен?

— В ловджийската хижа на Хекс. Днес е свободната ми нощ и тя се приготвя да… е, сещаш се. — Той си погледна часовника. — Чудех се дали да й се обадя. Надявах се първо да получа някаква новина, та тя да не се тревожи. Е, добра новина, разбира се.

— Трябва да й съобщиш какво се случва.

— Знам. — Очите му се върнаха към монитора. — Аз, ъ… не се справям с това много добре.

Мери заобиколи бюрото и сложи ръка върху огромното му рамо. Напрежението в това масивно тяло бе толкова огромно, че тя сякаш сложи длан върху възел. От гранит.

— Тор, не мисля, че трябва да си сам. И на нейно място, аз наистина бих се разстроила, че не си ми позволил да те подкрепя.

— Аз просто… — Той погледна към телефона на бюрото. — Върнах се в миналото, нали разбираш.

— Разбирам. Тя също ще го разбере. Есен е една от най-разбиращите личности, които някога съм срещала.

Братът вдигна поглед към нея и тъмносините му очи я пронизаха.

— Мери, ще се оправя ли някога?

В миг Мери се пренесе обратно на задната седалка на понтиака, заедно с Бити, и си помисли: Да, всички искат да знаят това, нали? Добре ли съм? Обичат ли ме? В безопасност ли съм? Ще се справя ли с това?

Каквото и да беше „това“ — смърт или загуба, объркване или ужас, депресия или гняв.

— Ти вече си добре, Тор. И наистина мисля, че би трябвало да се обадиш на своята шелан. Не е нужно да я предпазваш от болката си. Тя знае точно какъв товар носиш… и те избра заедно с него. Тук няма нищо, което ще я шокира или накара да мисли, че си слаб. Гарантирам ти обаче, че да се опиташ да скриеш това от нея ще я накара да се почувства така, сякаш й нямаш доверие или не смяташ, че тя е достатъчно силна, за да се справи.

— Ами ако малките не оживеят? Ами ако…

В този миг вик, ужасяващ мъжки вик, разтърси целия тренировъчен център, толкова силен, че стъклената врата се разтресе — звукова вълна от скръб.

Тор скочи от стола, а Мери се хвърли към вратата и я отвори.

Не бе изненада да види цялото Братство, събрано в просторния коридор. Не бе изненада и че всеки един от тях и техните шелани се взираха в затворената врата на главната операционна. Напълно правилно бе и това, че всички Избраници, както и диретрикс Амалия, стояха сред тях и изглеждаха обзети от същата паника.

Никой не проговори. Викът на Куин казваше всичко.

Мери се приближи до Рейдж и обви ръка около кръста му. Той я погледна и я притегли към себе си.

Когато не последва нищо друго, всички отново закрачиха напред-назад. Приглушени разговори нарушиха тишината. Тор извади телефона си с разтреперани ръце, докато се отпускаше на циментовия под, сякаш краката му бяха поддали под него.

— О, господи — каза Рейдж. — Това е…

Непоносимо, помисли си Мери.

Да изгубиш дете, независимо колко недоносено, независимо при какви обстоятелства, бе агония, която не можеше да се сравни с нищо друго.

За първи път в живота си като възрастен Вишъс се вкамени насред спешен медицински случай. Беше само за частица от секундата, ала имаше нещо в малкото, безжизнено телце в шепите му, което накара всичко около него да спре.

Никога нямаше да забрави тази гледка.

Нямаше да забрави и вика, изтръгнал се от Куин.

Отърсвайки се, за да се съсредоточи, той направи единственото, което би могло да помогне. Със сигурни ръце пъхна малка тръбичка в гърлото на новороденото, надяна маска на личицето му и включи апарата за дишане към медицинско оборудване, което не беше човешко, а предназначено специално за вампири. Когато пусна струята, в дробовете на новороденото се вля подсилен, наситен с кислород физиологичен разтвор, който ги продуха, отвори ги… а после изсмука обратно течността и я изпрати във филтрираща система, която щеше да я прочисти, да я насити отново с кислород и да я върне обратно.

Използвайки само палеца си, Ви натисна плашещо малките гърдички, масажирайки ритмично сърчицето.

Лош цвят. Наистина лош цвят. Сивото на надгробен камък.

А малкото беше отпуснато, не помръдваше, ръце и крака, кльощави и сбръчкани като на новоизлюпено, се полюшваха безжизнено от раменете и таза му.

Очите бяха отворени, съвършено бели, без следа от зеници и ириси, защото момиченцето бе толкова недоносено.

— Хайде, събуди се… хайде…

Нищо. Нищичко.

Без да се замисли, Вишъс изкрещя през рамо:

— Пейн! Доведете ми Пейн… ВЕДНАГА!

Не видя кой реагира на заповедта, нито го беше грижа. Единственото, което имаше значение, бе, че една милисекунда по-късно сестра му беше до него.

— Събуди я, Пейн — извика той. — Събуди това дете… това няма да тежи на съвестта ми до края на проклетия ми живот. Събуди това шибано дете още в този шибан момент!

Е, добре де, едва ли го каза по най-добрия начин. Но не го беше грижа… нито пък сестра му, очевидно.

Сестра му, която знаеше точно какво да направи.

Протегна отворената си длан над детето и затвори очи.

— Някой да ме държи. Имам нужда…

Куин и Блей вече бяха до нея — всеки от тях улови един от лактите й. И, мамка му, Ви искаше да им каже нещо, да им предложи… каквото и да било… ала думите бяха безсилни пред това, което се случваше тук.

— Пейн, трябва да го направиш.

Когато пропитите с болка срички се разнесоха във въздуха, бе същински шок да осъзнае, че ги беше изрекъл именно той, че неговият глас пресекваше, че той, единственият мъж на планетата, който никога не се молеше, за каквото и да било, изричаше накъсаната…

Топлина.

Почувства топлина.

А после видя светлината, сиянието, което, за разлика от унищожителната мощ, която се криеше в неговата ръка, съдържаше нежна, целителна сила, съживителна, чудотворна благословия.

— Куин? — дрезгаво каза сестра му. — Куин, дай ми ръката си.

Вишъс побърза да се отдръпне, макар че продължи да държи кислородната маска на мястото й, защото детето бе твърде недоносено дори за най-малката маска, с която Хавърс разполагаше.

Куин протегна ръка и, господи, трепереше толкова силно, сякаш беше стъпил върху въртящ се мотор. Пейн я улови и я сложи под грейналата си длан, така че енергията й да премине през неговата плът, преди да стигне до тази на малкото.

Братът ахна и потръпна, зъбите му затракаха; пламналото му лице в миг пребледня.

— Имаме нужда от още един чифт ръце — викна Вишъс. — Трябва да задържим таткото да не падне!

В следващия миг Мани стоеше до Куин, стиснал го здраво през кръста.

Докато енергията го напускаше и се вливаше в малкото, Куин започна да диша тежко, гърдите му се издуваха яростно, устата му се отвори, дробовете му очевидно горяха…

Детето промени цвета си за частица от секундата, ужасната сивота на смъртта отстъпи място на червено и розово.

А после малките ръчички, невъзможно малките, но съвършено оформени ръчички помръднаха. Също като крачетата, които ритнаха веднъж, два пъти. Също като коремчето — хлътнало досега, то се изду и отново се сви в ритъма на машината.

Пейн не спря. Краката на Куин му изневериха и единствено силните ръце на Блей и допълнителната подкрепа на Мани го удържаха да не се свлече на пода.

Още, помисли си Ви. Още. Нека те изцедят до последната капка, ако се налага…

И именно това стори неговата прекрасна сестра. Продължи да прелива енергията си в Куин, където тя бе усилена и фокусирана, преди да премине в малкото.

Не спря, докато не изгуби съзнание.

Куин я последва почти веднага.

Ала Вишъс не бе в състояние да се тревожи за тях. Очите му не се откъсваха от малкото, търсейки признаци, че жизнената сила няма да издържи… че сивотата ще се завърне, оповестявайки, че смъртта няма да се откаже толкова лесно от малката си жертвата… че чудото ще се окаже само мимолетно, жестоко поемане на едничка глътка въздух…

Не го прави, майко, помисли си. Не го причинявай на тези добри хора. Не им отнемай този живот.