Звярът

20.

Бет Рандал, шелан на слепия крал рот, син на рот, баща на Рот, кралица на всички вампири, се отправи към вратата на Дупката, въпреки че доктор Джейн все още довършваше превръзката на току-що зашитата й ръка.

— Отлична работа! Благодаря…

Жената на Ви я следваше, подтичвайки. Двете заобиколиха един спортен сак, брезентова торба… надуваема кукла, която определено имаше нужда от дрехи.

— Ама наистина трябва да спреш!

— Всичко ще е наред…

— Бет! — Джейн се разсмя, докато въртеше безрезултатно ролката лейкопласт между пръстите си. — Не мога да намеря края…

— Дай на мен…

— Защо бързаш толкова?

Бет спря.

— Оставих М. Р. с Рейдж в кухнята.

Доктор Джейн примига.

— О, господи… Върви!

Бет беше безцеремонно изтикана от Дупката с лепенката в ръце — тя довърши работата, докато прекосяваше двора на бегом, откъсвайки края със зъби и приглаждайки лепкавата лента върху бялата марля, увита около долната част на дланта й. Взе наведнъж стъпалата, отвеждащи до внушителния вход на имението, отвори вратата към вестибюла и обърна лице към камерата.

— Хайде де… отвори се — измърмори, докато пристъпяше от крак на крак.

Рейдж нямаше да нарани детето. Поне не и нарочно. Само че тя не можеше да престане да си представя Ани Потс в „Ловци на духове 2“, тъпчеща детето с френска пица.

Когато ключалката най-сетне изщрака, Бет се втурна във фоайето, профучавайки покрай прислужницата, която й беше отворила.

— Кралице! — каза прислужницата с поклон.

— О, господи, съжалявам, наистина съжалявам! Благодаря ти!

Нямаше представа за какво точно се извинява, докато препускаше през трапезарията и нахлуваше в…

Бет се закова на място.

Рейдж седеше на масата с М. Р. на рамото си. Бебето се беше сгушило до врата му, а огромната ръка на воина го обгръщаше с цялата закрила, на която бе способен един родител. Братът се взираше право напред над полуизядената планина от въглехидрати и полупразната кана с кафе.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Рейдж? — повика го Бет тихо. — Какво има?

Тя остави лейкопласта и се приближи до двамата… а когато той с нищо не показа, че я е забелязал, го докосна по рамото с връхчетата на пръстите си. Отново никакъв отговор.

Бет го повика малко по-силно.

— Рейдж…

Той се сепна и я погледна изненадано.

— О, хей. Ръката ти добре ли е?

Май изобщо не си даваше сметка за чувствата си. И по някаква адски тъжна причина изглеждаше уместно, че бе заобиколен от хаоса на яденето си, отворени пакети с бейгъли и хляб, разпилени по грубата дървена маса, буци масло и парчета сирене, и изпоцапани салфетки навсякъде около него.

В този безмълвен миг той бе също толкова съсипан, колкото и всичко около него.

Бет коленичи и го докосна по ръката.

— Рейдж, миличък, какво има?

— Нищо. — Усмивката, появила се върху прекрасното лице, беше празна. — Успях да го накарам да престане да плаче.

— Да, така е. Благодаря ти.

Рейдж кимна. А после поклати глава.

— Май трябва да ти го върна.

— Няма проблем — прошепна Бет. — Задръж го колкото дълго искаш. Той наистина ти има доверие, никога не съм го виждала да приеме друг, освен Рот или мен.

— Аз, ъ… потупах го по гърба. Нали знаеш, както го правите вие. — Рейдж се прокашля. — Гледам ви, когато сте с него. Ти и Рот.

Погледът му отново се зарея из празната къща напред.

— Не по някакъв психарски начин — добави.

— Естествено.

— Аз… — Той преглътна мъчително. — Май съм плакал, а?

— Да. — Бет извади салфетка от поставката. — Ето.

Изправи се и попи под красивите му синьо-зелени очи… и си спомни първия път, когато го беше срещнала. Беше в някогашната къща на баща й, Дариъс. Рейдж тъкмо си шиеше една рана над умивалника в банята, прокарвайки иглата и конеца през собствената си кожа, сякаш не беше нищо особено.

Това е нищо. Когато можеш да използваш дебелото си черво вместо колан, тогава вече наистина се налага да потърсиш помощ от професионалист.

Или нещо такова.

Спомни си и как по-късно, след посещението на звяра, той трябваше да легне в подземната спалня на баща й, за да се съвземе. Тя му беше дала алка зелцер и го беше успокоила в слепотата и дискомфорта му, доколкото й беше възможно.

Колко далеч бяха стигнали и двамата оттогава.

— Можеш ли да ми кажеш какво не е наред?

Загледа как дланта му започна да описва кръгове върху гръбчето на М. Р.

— Няма нищо. — Устните му се обтегнаха в нещо, което несъмнено би трябвало да бъде още една усмивка. — Просто се наслаждавам на малко спокойствие с невероятния ти син. Такива щастливци сте с Рот.

— Да, така е.

Едва не бе умряла при раждането на М. Р. и за да спасят живота й, се бе наложило да й махнат матката. Не можеше да има повече биологични деца… и да, това бе разочарование. Ала всеки път, щом се взреше в личицето на сина си, я изпълваше огромна благодарност, че той съществува… и знанието, че няма да има възможност отново да си пробва късмета в тази лотария, не й се струваше кой знае каква загуба.

Ала Рейдж и Мери нямаше да имат дори възможността да опитат. И Рейдж очевидно се измъчваше от тази мисъл.

— Трябва да ти го върна — повтори братът.

Бет преглътна мъчително.

— Подръж го толкова дълго, колкото искаш.

Обратно в „Убежището“ Мери тъкмо беше качила съобщение във Фейсбук относно хипотетичния чичо на Бити, когато на вратата се почука.

Може би беше момиченцето и биха могли да опитват това с говоренето за втори път. Или пък не…

— Влез — каза Мери. — О, здравей, Мариса! Как си?

Жената на Бъч изглеждаше точно толкова поразително красива, както винаги. Дългата й руса коса бе пусната и се къдреше съвършено върху раменете й, сякаш бе обучена на добри маниери и през ум не би й минало да щръкне непокорно. Облечена в черен кашмирен пуловер и черен спортно-елегантен панталон, в много отношения тя бе като женския вариант на Рейдж — физически прекалено прелестна, за да е истинска.

И също като Рейдж, външността й не беше и наполовина толкова прекрасна, колкото вътрешната й красота.

С усмивка, достойна за корицата на списание „Воуг“, Мариса се настани в скърцащия стол от другата страна на бюрото.

— Аз съм добре. По-важното е ти как си.

Мери се облегна назад и като скръсти ръце на гърдите си, си помисли: Аха, това определено не е случайно посещение.

— Предполагам, че си чула — промълви.

— Да.

— Кълна се, Мариса, нямах представа, че ще бъде толкова ужасно.

— Естествено, че не си. Кой би могъл да има?

— Е, държа да знаеш, че не исках да стане така…

Мариса се намръщи.

— Извинявай, какво?

— Когато с Бити отидохме да видим майка й…

— Чакай, чакай. — Мариса вдигна ръце с отворени длани. — Какво? Не, аз говоря за това, че Рейдж беше прострелян на бойното поле. А ти си спасила живота му пред братята.

Веждите на Мери подскочиха.

— О, това.

— Да… това. — В очите на Мариса се появи особен поглед. — Знаеш ли, честно казано не съм сигурна защо си тук тази нощ. Мислех, че ще си останеш вкъщи с него.

— Е, да. Но с всичко случващо се с Бити, как можех да не дойда? Освен това прекарах целия ден с Рейдж, за да се уверя, че е добре. Докато той спи в клиниката, реших да мина да я нагледам. Господи… от мисълта, че още повече влоших нещата за нея, се чувствам ужасно. Искам да кажа, сигурна съм, че знаеш какво стана.

— Имаш предвид при Хавърс? Да, знам. И разбирам защо си разстроена. Но наистина смятам, че би трябвало да останеш при Рейдж.

Мери махна небрежно с ръка.

— Добре съм. Той е добре…

— И мисля, че трябва да си отидеш вкъщи.

Мери се приведе напред, обзета от внезапен ужас.

— Я чакай. Нали не ме уволняваш заради станалото с Бити?

— Господи, не! Шегуваш ли се? Ти си най-добрият терапевт, когото имаме! — Мариса поклати глава. — И през ум не би ми минало да ти казвам как да си вършиш работата тук. Но е очевидно, че последните двайсет и четири часа са били дълги и колкото и да искаш да помогнеш на момичето, ще бъдеш далеч по-полезна, ако си си отпочинала както трябва.

— Е, това е облекчение за мен. — Мери се облегна назад. — Че няма да ме уволниш, имам предвид.

— Не искаш ли да бъдеш с Рейдж?

— Естествено, че искам. Просто наистина се тревожа за Бити. Тя преживява невероятно труден момент. Загубата на майка й не е просто трагедия, която я остави сираче; тя е моментът, който ще задейства още много неща. Просто… искам да съм сигурна, че действително е добре.

— Ти си наистина отдаден терапевт, нали го знаеш?

— Непрекъснато говори за някакъв чичо. — Мариса отново се намръщи и Мери отвори случая на Аналай и запрелиства страниците. — Нали? И аз не бях чувала за него досега. Прегледах всичко, с което разполагаме за тях, и никъде не се споменава каквото и да било семейство. Току-що писах за това в онази затворена група във Фейсбук. Да видим дали ще го открием по този начин. — Мери поклати глава, взирайки се в бележка, написана от Рим. — Чудя се дали бих могла да получа разпечатка на всички телефонни разговори през последния месец, за да видя какви номера са били набирани? Може да открием нещо там. Не сме получили нищо по пощата. И доколкото знам, майката на Бити никога не е използвала имейл.

Когато думите й бяха последвани от мълчание, Мери вдигна глава и видя, че шефката й се взира в нея с неразгадаемо изражение.

— Какво?

Мариса се прокашля.

— Възхищавам се на отдадеността ти. Но смятам, че е най-добре да си вземеш почивка до сутринта. Малко дистанциране ще ти помогне да се концентрираш по-добре. Бити ще бъде тук и утре и ти ще продължиш да бъдеш главният служител по случая й.

— Просто искам да оправя нещата.

— Знам и не те виня. Ала все си мисля, че ако аз се появях на работа в нощта, след като Бъч едва не е загинал в ръцете ми, ти би ме накарала да се прибера у дома. Независимо какво се случва под този покрив.

Мери отвори уста, за да го отрече. А после отново я затвори, видяла веждите на Мариса да подскачат.

Сякаш знаейки, че е спечелила спора, шефката й се изправи и й се усмихна леко.

— Винаги си била отдадена на работата си. Ала е важно „Убежището“ да не завладее изцяло живота ти.

— Да. Разбира се. Имаш право.

— Ще се видим по-късно вкъщи.

— Абсолютно.

Когато Мариса си тръгна, Мери наистина възнамеряваше да я послуша… само че беше толкова трудно да си тръгне. Дори след като си взе палтото и чантата и изпрати съобщение на Рим, молейки я да се върне, ако няма нищо против (а тя нямаше), продължи да си намира поводи да не отиде при колата на Рейдж. Първо трябваше да възложи още няколко задачи на друга служителка; след това застана в подножието на стълбите, отвеждащи към тавана, спорейки със себе си дали да каже на Бити.

В крайна сметка реши да не притеснява момиченцето и се отправи към първия етаж. Пред входната врата отново поспря, но този път не беше задълго.

Когато най-сетне излезе навън, си пое дълбоко дъх и усети миризмата на есен.

Преди да се качи в понтиака, поспря и погледна нагоре. Стаята на Бити и майка й светеше и беше невъзможно да не си представи как момиченцето седи, приготвило куфарите си, и чака един чичо, който не съществува, да дойде и да я отведе далеч от една действителност, която щеше да я следва до края на живота й.

Пътуването до вкъщи трая цяла вечност, ала най-сетне тя паркира спортната кола между хамъра на Куин и поршето на Мани.

Докато се взираше в сивото каменно имение, извисяващо се пред нея със своите гардгойли, както ги наричаше Ласитър, безбройните си прозорци и полегати покриви, покрити с шистови плочи, се зачуди какво ли би си помислила Бити за това място. Вероятно в началото щеше да й се стори плашещо. Но колкото и страшно да изглеждаше отвън, онези, които живееха в него, го правеха уютно и топло като малка къщурка.

Прекоси калдъръмения двор, минавайки покрай фонтана, вече спрян за зимата. Изкачи каменните стъпала. Влезе във вестибюла, обърна лице към охранителната камера и зачака.

Бет бе тази, която й отвори, подпряла М. Р. на хълбока си.

— О, здравей… тъкмо се канех да ти се обадя.

— Здравей, голямо момченце. — Мери погали М. Р. по бузката и му се усмихна, защото — как можеше да не го направи? — бебето беше истински чаровник, направо да го схрускаш. — Имате ли нужда от нещо?

Пристъпи във фоайето, така че М. Р. да не настине, но се закова на място, видяла изражението на Бет.

— Всичко наред ли е?

— Ами, ъ… Рейдж току-що се качи горе.

— О? Явно се чувства по-добре.

— Мисля, че трябва да говориш с него.

Нещо в гласа на кралицата не беше както трябва.

— Какво не е наред?

Бет се съсредоточи върху детето си, приглаждайки черната му косица.

— Просто мисля, че трябва да бъдеш с него.

— Какво стана? — Когато Бет просто повтори версия на онова, което вече беше казала, Мери се намръщи. — Защо не ме поглеждаш?

Очите на Бет най-сетне срещнаха нейните.

— Просто изглежда… разстроен. И мисля, че се нуждае от теб. Нищо повече.

— Добре. Благодаря.

Мери прекоси мозаечния под и взе стъпалата на бегом. Когато стигна до спалнята им, отвори вратата… и бе посрещната от полъх вледеняващ въздух.

— Рейдж? — Тя потрепери и обви ръце около тялото си. — Защо прозорците са отворени?

Опитвайки се да не се притеснява, тя отиде да затвори прозореца до огромното им легло.

— Рейдж?

— Тук съм.

Слава богу, поне отговаряше.

Следвайки гласа му, тя отиде в банята… и го завари, седнал насред мраморния под, вдигнал колене към гърдите си, обвил ръце около глезените си, наклонил глава настрани. Носеше спортни дрехи и макар да бе все така едър както винаги, всичко у него сякаш се беше свило.

— Рейдж! — Втурна се и коленичи до него. — Какво не е наред? Искаш ли да повикам доктор Джейн?

— Не.

Мери изруга и отметна косата му назад.

— Боли ли те нещо?

Когато той не отговори, нито вдигна очи, тя мина от другата му страна, за да види лицето му. Клепачите му бяха притворени, погледът му — разфокусиран.

Изглеждаше така, сякаш беше получил наистина лоша новина.

— Някой пострадал ли е? — Някой от братята? Лейла? Само че Бет би й казала, нали? — Рейдж, говори с мен. Плашиш ме.

Той повдигна глава и потърка лице; изглеждаше така, сякаш едва сега бе забелязал присъствието й.

— Здравей. Мислех, че си на работа.

— Прибрах се. — И слава богу. Ами ако беше останала там и той… господи, Мариса беше толкова права. — Рейдж, какво става… я чакай, някой да не те е ударил?

Челюстта му изглеждаше подута и имаше синини, които личаха дори през загорялата му кожа.

— Рейдж — повтори тя по-настойчиво. — Какво, по дяволите, е станало с теб? Кой те удари?

— Вишъс. Два пъти — по един от всяка страна.

Мери изруга, потръпвайки.

— Господи, защо?

Той плъзна очи по лицето й, а после вдигна ръка и я докосна нежно.

— Не му се сърди. Заслужавах си го… пък и така зрението ми се върна по-бързо от обикновено.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. — Опитваше се да овладее гласа си. — Скарахте ли се?

Рейдж погали долната й устна с палец.

— Обичам начина, по който ме целуваш.

— За какво се скарахте?

— Обичам и тялото ти. — Ръцете му се спуснаха към раменете й и спряха върху ключицата й. — Толкова си красива, Мери.

— Виж, оценявам комплиментите, но трябва да знам какво става. — Тя сложи длани върху неговите. — Очевидно си разстроен от нещо.

— Ще ми позволиш ли да те целуна?

Докато се взираше в нея, изглеждаше отчаян по начин, който Мери не разбираше. И именно заради болката, която усети в него, тя се приведе напред.

— Да — прошепна. — Винаги.

Рейдж наклони глава настрани и за разлика от обичайната му страст сега устните му бяха меки до нейните и я докосваха бавно и нежно. Пулсът й се ускори… и почти й се прииска да не беше така, не искаше да бъде разсейвана от секса. Ала докато устните му продължаваха да милват нейните, целият хаос в главата й се превърна в наелектризиращо очакване; миризмата му, прекрасното му тяло, мъжката му сила изместиха всичко, което я тревожеше.

— Моята Мери — простена той, докато проникваше в нея с език. — Всеки път с теб… е ново. Никога не е същото и винаги е по-хубаво от последната целувка… последното докосване.

Пръстите му се спуснаха надолу и тя почувства тежестта им върху гърдите си. А после, с едно бавно движение, той свали якето й, плъзвайки го по ръцете й, карайки я да почувства копринената си риза и дантеления сутиен, и кожата под дрехите си с болезнена яснота.

Само че една част от нея се обади. Съвестта й, може би? Защото определено чувстваше, че го беше разочаровала, тръгвайки си, когато той се нуждаеше от нея.

— Защо беше отворил прозорците? — попита отново.

Ала той сякаш изобщо не я чу.

— Обичам… — Гласът му пресекна и той трябваше да се прокашля. — Обичам тялото ти, Мери.

И сякаш тя не тежеше и грам, той я вдигна от коравия мраморен под, полагайки я върху пухкавата кожена постелка пред джакузито. Отпускайки се върху мекотата й, Мери видя как очите му се спускат от гърлото към гърдите й… и надолу, към хълбоците и краката й.

— Моя Мери.

— Защо звучиш толкова тъжно? — тихо попита тя.

Когато Рейдж не й отговори, Мери изпита миг на истински страх. Но после той се залови да разкопчава блузата й, без да бърза, задържайки двете половини притворени, дори когато извади краищата им от панталона й. След това седна назад и уловил коприната между пръстите си, разкри тялото й пред жарта в очите си и топлината на банята.

Премести се и коленичи пред бедрата й.

— Обожавам гърдите ти.

Наведе се и целуна ключицата й. Над ръба на сутиена. Връхчето на зърното й. Лекият натиск на чашките изчезна и Мери разбра, че го беше разкопчал… а после въздухът помилва голата й кожа, когато той отмести крехката преграда настрани.

Прекара цяла вечност, милвайки гърдите й, галейки ги, играейки си с щръкналите връхчета. Докато на Мери не й се стори, че ще полудее. А после ги засмука, първо едното, а после другото. Мери не помнеше кога за последен път го беше правил толкова бавно… не че някога е бил небрежен с нея. Нейният хелрен просто караше на друга предавка, хвърляше се във всичко изцяло, с главата напред.

Но не и тази вечер, очевидно.

Прокара пътечка от целувки по корема й и разкопча тънкия колан, копчето и ципа на панталона й. Мери повдигна хълбоци и той го свали, оставяйки единствено бельото й от кремава коприна.

После разпери ръце, така че дланите му обхванаха таза й.

Остана така, прокарвайки палци напред-назад по долната част на корема й.

— Рейдж? — Гласът й беше пресеклив. — Какво не ми казваш?