Никаква болка.
Не усещаше никаква болка от прострелната рана в гърдите. И това беше първият признак, че тя е фатална. Подобни рани обикновено не бяха от онези, които водят до шок. Да не изпитва нищо? Това, заедно с факта, че беше изхвръкнал от тежките си обувки и бе улучен право в гърдите, вероятно бе почти сигурен признак, че се намира в смъртна опасност.
Той мигна. Опита се да диша. Мигна отново.
Кръв в устата му, гъста кръв в гърлото му… тя се надигаше като вълна и му пречеше да напълни дробовете си с кислород. Слухът му беше притъпен, заглъхнал, сякаш беше легнал във вана и водата стигаше над ушите му. Зрението му идваше и си отиваше, нощното небе ту се скриваше, ту отново изплуваше над него. Все по-трудно му беше да си поема дъх, тежестта върху гърдите му ставаше все по-голяма — първо бе като спортен сак, после като лайнбекър… а сега се доближаваше до джип.
Бързо, случваше се толкова бързо.
Мери, помисли си той. Мери?
Мозъкът му извика името на неговата шелан — може би дори го изричаше на глас? — сякаш тя би могла да го чуе.
Мери!
Паника се разля във вените му и изпълни гърдите му… заедно с кръвта, която вероятно също се изливаше там. Единствената му мисъл, повече от тази за собствената му смърт, за битката и дори за безопасността на братята му, беше… господи, нека Скрайб Върджин да удържи на думата си.
Нека да не се озовеше в Небитието сам.
Мери би трябвало да може да напусне света заедно с него. Би трябвало да й бъде позволено да го последва в Небитието. Това беше част от уговорката му със Скрайб Върджин: той щеше да задържи проклятието си, неговата Мери щеше да се излекува от левкемията и тъй като заради проведеното й лечение не можеше да има деца, щеше да остане с него толкова дълго, колкото поискаше.
Тази нощ ще умреш.
В мига, в който гласът на Вишъс отекна в главата му, лицето му изникна пред очите на Рейдж, измествайки небесата. Устните му мърдаха и козята му брадичка се движеше, докато изричаше думите. Рейдж се опита да го пропъди, ала ръцете не му се подчиняваха.
Последното, от което се нуждаеше, бе още някой да умре. Макар че като син на Скрайб Върджин, Ви вероятно най-малко би трябвало да се притеснява, че ще умре от нещо толкова обикновено като куршум. Ала когато към тях се присъедини и Бъч и също започна да плещи нещо… Е, това вече бе някой, когото никой Мрачен жетвар не би подминал…
Изстрели. И двамата започнаха да стрелят.
Не!, нареди им Рейдж. Кажете на Мери, че я обичам, и ме оставете тук, преди и вие…
Ви потръпна, сякаш беше прострелян.
И именно тогава то се случи.
Предизвика го миризмата от кръвта на неговия брат. В мига, в който металическият дъх стигна до ноздрите на Рейдж, звярът се събуди в клетката на плътта му и си запроправя път навън; промяната задейства поредица от вътрешни земетръси, които натрошиха костите му и разкъсаха вътрешните му органи, превръщайки го в нещо напълно различно.
Сега вече имаше болка.
Както и усещането, че това усилие бе загуба на шибано време. Ако наистина умираше, драконът го очакваше същото.
— Кажете на Мери да дойде с мен — изкрещя Рейдж, преди да ослепее окончателно. — Кажете й…
Имаше обаче чувството, че братята му вече бяха побягнали и слава богу; вече не усещаше кръвта на Ви във въздуха, не получи и отговор.
Докато живителна сила се отцеждаше от тялото му, Рейдж положи истинско усилие да се остави на течението на случващото се, докато трансформацията разкъсваше умиращото му тяло. Дори да притежаваше нужната енергия, за да се съпротивлява, беше безсмислено и само влошаваше нещата. И все пак, докато умът и душата му, чувствата и съзнанието му се оттегляха, беше адски странно да не знае дали смъртта или трансформацията ги принуждаваха да минат на заден план.
Когато нервната система на звяра го измести напълно и болката изчезна, Рейдж се пренесе в обичайната метафизична зона, сякаш онзи, който беше, бе затворен в стъклено снежно кълбо, сложено върху полицата на времевия континуум.
Само дето този път подозираше, че никога вече няма да го свалят оттам. И колко интересно. Всяко същество, надарено с мисъл и знание за собствената си смърт, неизбежно се чудеше, поне от време на време, кога и къде, как и защо ще умре. Мислите на Рейдж също понякога поемаха в тази мрачна посока, особено във времето преди да срещне Мери, когато бе сам, без нищо, освен списъка със своите слабости и провали, който да му прави компания през дългите, самотни часове на деня.
За него тези въпроси най-неочаквано получиха отговор тази вечер: „къде“ — насред битката, в едно изоставено девическо училище; „как“ — докато кръвта изтичаше от сърцето му; „защо“ — защото изпълняваше дълга си; „кога“ — вероятно през следващите десет минути, може би по-малко.
Като се имаше предвид естеството на работата му, нищо от това не го учудваше. Е, може би само девическото училище, но нищо повече.
Братята му щяха да му липсват. Исусе, това му причиняваше по-голяма болка, отколкото звярът. Щеше да се тревожи за тях и за бъдещето на кралската власт на Рот. Мамка му, нямаше да види как Нала и Малкия Рот порастват. Нито как близнаците на Куин се раждат, живи и здрави, както можеше само да се надява. Дали щеше да е в състояние да ги зърне от Небитието?
О, неговата Мери. Неговата красива, скъпоценна Мери.
Връхлетя го ужас, ала му беше трудно да задържи чувството, защото то още повече отслабваше силите му. За да се успокои, той си каза, че Скрайб Върджин не би излъгала. Тя бе всемогъща. Тя бе определила баланса, необходим, за да спаси живота на Мери, и им беше дала огромен дар, за да компенсира това, че неговата шелан не можеше да има деца.
Никакви деца, помисли си той с болка. С неговата Мери никога нямаше да имат деца.
Това бе толкова тъжно.
Странно… не беше мислил, че иска деца, не и съзнателно. Ала сега, когато то никога нямаше да се случи, усещането за загуба бе неописуемо.
Поне неговата Мери никога нямаше да го напусне.
Просто трябваше да вярва, когато прекрачеше прага на Небитието и пристъпеше в онова, което го очакваше от другата страна, каквото и да беше то, че тя ще бъде в състояние да го намери.
В противен случай смъртта би била нетърпима. Мисълта, че може би умира и никога вече няма да види своята възлюбена? Никога вече няма да вдъхне аромата на косата й? Да почувства допира й? Да каже своята истина, макар че тя вече знаеше колко много я обича?
Това бяха причините смъртта да бъде такава трагедия, помисли си Рейдж. Тя бе онази която разделяше завинаги и — нерядко — без предупреждение, жесток крадец, отнемащ емоционалните съкровища на хората, оставяйки ги да прекарат остатъка от живота си като просяци.
Мамка му, ами ако Скрайб Върджин грешеше? Или ако беше излъгала? Ако не беше толкова всемогъща?
Паниката се завърна и мисли задръстиха главата му, неспособни да се откъснат от дистанцираността, появила се напоследък между него и неговата шелан, дистанцираност, за която бе вярвал, че ще има време да стопи.
О, господи… Мери, каза в главата си. Мери! Обичам те!
Мамка му. Трябваше да говори с нея, да изясни нещата, да открие какъв е проблемът и да го разреши, така че душите им отново да бъдат свързани както преди.
Проблемът бе, осъзна с ужас, че когато сърцето ти най-сетне спре да бие, всичко, което ти се ще да си казал, ала не си, всички липсващи късчета от теб, които не си дал на другия, всички грешки, които си опитал да погребеш под оправданието, че си зает… всичко това също свършваше. Стъпката, прекъсната по средата, която никога няма да бъде довършена, това бе най-ужасното съжаление, което би могъл да изпиташ.
Навярно не го разбираш, докато всички онези въпроси за смъртта не получат отговор. И да, тези въпроси — как и защо, къде и кога — те се оказваха безсмислени, когато дойдеше време да си тръгнеш от планетата.
Губеха почва под краката си, той и Мери. Напоследък губеха връзка помежду си.
Не искаше да си отиде по този начин…
Бяла светлина изличи всичко, поглъщайки го жив, лишавайки го от съзнание.
Небитието бе дошло за него. И той можеше само да се моли, че неговата Мери Мадона ще успее да го открие от другата страна.
Имаше неща, които отчаяно изпитваше нужда да й каже.
Вишъс прие очертанията си във вътрешен двор от бял мрамор, над който се разстилаше млечно небе, толкова необятно и ярко, че нито фонтанът в средата, нито дърветата, в чиито корони чуруликаха пъстри сипки, хвърляха сенки.
Сипки, които притихнаха, сякаш доловили настроението му.
— Майко! — Гласът му отекна, отскачайки между стените. — Къде си, по дяволите!
Пристъпи напред, оставяйки след себе си яркочервена диря кръв, алени капки падаха меко от лакътя и от крака му, когато спря пред покоите на Скрайб Върджин. Заблъска по вратата, викайки отново името й, и те опръскаха белия мрамор като шишенце лак, изпуснато на пода.
— Майната му.
Блъсна вратата с рамо и нахлу в покоите на майка си… само за да се закове на място. Над леглото, поставено върху платформа, под чаршафи от бял сатен, онази, която бе създала расата на вампирите, но освен това физически беше дала живот на него и сестра му, лежеше, напълно неподвижна и притихнала. Нямаше обаче тяло от плът и кръв. Единствено триизмерно езерце от светлина, която някога бе ярка като светлинна бомба, а сега бе като старовремска газена лампа, покрита с абажур.
— Трябва да го спасиш. — Докато прекосяваше голия мраморен под, Вишъс смътно си даде сметка, че с изключение на леглото, стаята беше празна, но кой го беше грижа. — Събуди се, по дяволите! Някой, на когото държа, умира и ти ще спреш това, дяволите да го вземат.
Ако тя имаше тяло, щеше да я сграбчи и да я принуди да му обърне внимание. Само че нямаше ръце, за които да я изтегли от леглото, нито рамене, които да разтърси.
Тъкмо се канеше отново да се разкрещи, когато в стаята отекнаха думи, дошли сякаш от стереоуредба.
Онова, което ще бъде, ще бъде.
Сякаш това обясняваше всичко. Сякаш той беше задник, задето беше дошъл да й досажда. Сякаш й губеше времето.
— Защо ни създаде, ако изобщо не те е грижа?
За какво точно си загрижен? За неговото бъдеще или за своето?
— За какво говориш, по дяволите? — О, и да, знаеше, че не му е разрешено да й задава въпроси, ала майната му на това правило. — Какво означава това?
Действително ли имаш нужда от превод?
Ви стисна челюст, напомняйки си, че в този миг Рейдж се превръща в звяр и умира в тази си форма. Да се разправя с милата си мамичка не беше най-важното сега.
— Просто го спаси. Изведи го от бойното поле, за да можем да го оперираме и ще те оставя да гниеш в мир.
И как точно това ще разреши съдбата му?
Е, добре, вече разбираше, защото човеците, които имаха проблеми с майките си, ходеха в онези токшоута, които Ласитър непрекъснато гледаше. Всеки път, щом се срещнеше с нея, Ви получаваше пристъп на предизвикана от утробата психоза.
— Той ще продължи да диша, ето какво ще бъде разрешено.
Съдбата просто ще бъде удовлетворена по друг начин.
Ви си представи как Холивуд се подхлъзва в банята и умира вкъщи. Или се задавя с пуешка кълка. Или пък бог знае какво друго, което би могло да отнесе един брат.
— Ами тогава я промени. Нали си толкова могъща. Промени съдбата му.
Възцари се тишина и Ви се почуди дали тя не беше заспала или нещо такова… Човече, толкова я мразеше. Беше такава шибана кръшкачка, просто си беше тръгнала от света, затваряйки се тук като някаква отшелница, която се цупи, защото никой не й целуваше задника така, както тя искаше.
А междувременно един от най-добрите бойци във войната, който беше от критично значение за личната охрана на краля, бе на път да се изпари от планетата. Ви бе последният, който би искал някой да му бърше сълзите, но трябваше да даде всичко от себе си, за да спаси Рейдж, защото кой друг беше в позиция като неговата?
— Той е важен — сопна се. — Животът му има значение.
За теб.
— Дяволите да го вземат, не става дума за мен. Той е важен за краля, за Братството, за войната. Изгубим ли го, имаме проблем.
Хрумвало ли ти е някога да бъдеш откровен?
— Мислиш, че се тревожа за него и Мери? Е, добре, ще добавя и това, защото точно в този момент не ми изглеждаш достатъчно силна дори да станеш, камо ли да придружиш някого, когото извади от континуума на смъртните, до Небитието.
Мамка му. Сега, когато го изрече на глас, нямаше как да не се зачуди дали отпуснатото нещо върху леглото действително бе в състояние да извърши онова, което беше обещала сякаш много отдавна, макар оттогава да бяха минали едва три години.
Толкова много се беше променило.
Освен това, че той все още мразеше слабостта във всяка нейна форма. И все така предпочиташе да бъде където и да е, освен в присъствието на майка си.
Върви си. Уморяваш ме.
— Уморявам те? Да, защото имаш толкова неща за вършене тук горе. Исусе Христе.
Е, добре, майната й. Щеше да измисли нещо друго. Някакво друго… нещо.
Мамка му, какво друго оставаше?
Вишъс се отправи към вратата, която беше изкъртил. При всяка стъпка очакваше тя да го повика обратно, да го жегне с нещо почти толкова смъртоносно, колкото и куршума, повалил Рейдж. Когато тя не го направи и вратата се затвори зад гърба му, като едва не го удари по задника, си помисли, че би трябвало да се досети.
Не я беше грижа за него дори толкова, че да го направи на нищо.
След като се озова обратно в двора, осъзна, че кървавата диря, която беше оставил върху мраморните плочки, бе като съдбата, която беше следвал цял живот — криволичеща и объркана, издаваща болка, чието съществуване той отказваше да признае. И да, искаше кървавите петна да се просмучат в камъните, сякаш това щеше да привлече вниманието й.
И като стана дума, защо просто не се хвърлеше на земята и не замахаше с ръце и зариташе с крака, като някое дете насред магазин, защото не му бяха купили играчката, която искаше?
Стоеше там и тишината изпълни слуха му, сякаш самата тя беше звук. Което беше едновременно нелогично и самата истина, докато осъзнаваше точно колко тихо бе тук горе. Всички Избраници бяха долу на земята, опознаваха самите себе си, учеха се да бъдат самостоятелни личности, загърбваха традиционните си роли в служба на майка му. С расата бе същото — те живееха в модерните времена, където старите фестивали и обичаи бяха почти изцяло пренебрегвани, а някога строго почитаните традиции бяха на път да потънат в забвение.
Отлично, помисли си Ви. Можеше само да се надява, че тя се чувства самотна и отхвърлена. Искаше да бъде изолирана, изоставена дори от най-верните си.
Искаше тя да страда.
Искаше тя да умре.
Погледът му се спря върху птичките, които самият той й беше донесъл, и те се свиха уплашено, дръпвайки се назад, към най-далечните клони на бялото дърво, сгушени една в друга, сякаш щеше да им прекърши вратовете.
Тези сипки бяха маслинена клонка от един син, който никога не бе наистина желан, но и никога не се бе държал особено добре. Майка му едва ли ги и поглеждаше, той също бе оставил зад гърба си този рядък порив към сдобряване и се бе върнал към обичайната си враждебност. Как би могло да бъде другояче?
Скрайб Върджин не бе дошла при тях, когато Рот за малко не беше убит. Не беше помогнала на краля да запази короната си. Бет едва не бе умряла при раждането и бе принудена да се откаже от възможността да има още деца в бъдеще, просто за да оцелее. За бога. Селена, една от собствените Избраници на Скрайб Върджин, току-що беше умряла, разбивайки сърцето на един адски достоен мъж… А какво бе сторила тя? Нищичко.
Ами преди това? Смъртта на Уелси. Нападенията.
А след това? Куин само дето не се насираше в гащите от притеснение, че Лейла ще умре, докато ражда неговите близнаци. А сега Рейдж издъхваше насред битката.
Нужно ли бе да продължава?
Ви изви глава и впери яростен поглед във вратата, затворена със силата на волята й. Радваше се, че тя страда. И не, нямаше й доверие.
Докато се дематериализираше обратно на бойното поле, нямаше абсолютно никаква вяра, че тя ще удържи на думата си към Рейдж и Мери. Беше рискувал, отивайки при майка си, и бе изгубил, но с нея това си беше в реда на нещата.
Чудо. Нуждаеше се от шибано чудо.