Звярът

14.

— Ей-там е.

Джо Ърли вдигна крак от педала за газта на скапания си фолксваген.

— Знам къде е, Дъги.

— Точно тук…

— Знам.

Нямаше смисъл да дава мигач. В седем сутринта наоколо нямаше никакви коли, никой, когото да го е грижа, когато мина през килнатата желязна порта с люпеща се боя на старото подготвително училище, което майка й беше посещавала преди милион години.

Леле. Девическото училище „Браунсуик“ определено беше виждало и по-добри дни.

Майка й със сигурност не би одобрила подобно градинарство. И по-точно — липсата на такова.

Но разбира се, майка й като нищо можеше да получи аневризъм само заради едно-едничко глухарче в петте акра на моравата им.

Докато се носеше по осеяния с дупки асфалтов път, Джо заобикаляше ями, достатъчно големи, за да я погълнат заедно с малкия й „Голф“, и избягваше изпопадалите клони… някои от които бяха достатъчно стари, че да гният.

— Господи, боли ме главата.

Джо хвърли поглед към своя съквартирант. Дъги Кийфър беше като Шаги от „Скуби Ду“… без говорещия немски дог. И да, прякорът му неслучайно беше Рийфър[2].

— Казах ти да отидеш на лекар. Когато снощи си припаднал тук…

— Удариха ме по главата!

— … вероятно си получил сътресение на мозъка.

Макар че неврологичната консултация вероятно би била изгубена кауза, защото той обикновено си виждаше двойно. А изтръпването и схващането за него бяха начин на живот.

Дъги изпука кокалчетата си едно по едно.

— Ще се оправя.

— Тогава стига си се оплаквал. Освен това, половината от проблема е, че започваш да изтрезняваш. Нарича се махмурлук.

Докато навлизаха във вътрешността на кампуса, около тях започнаха да се появяват сгради и Джо си ги представи с чисти, здрави прозорци, наскоро боядисани первази и врати, които не бяха килнати под най-причудливи ъгли. Без проблем можеше да види майка си тук, с нейните елегантни жилетчици и перли, работеща над дипломата си, която щеше да й позволи да се омъжи изгодно, въпреки че това бе само подготвително училище, не колеж.

Оставяйки нравите на двайсет и първи век настрана, за майка й времето беше спряло в петдесетте години на миналия век. Както доказваха обувките и чантите, които си подхождаха.

А хората се чудеха защо Джо се беше изнесла от дома.

— Не си готова за това, Джо. Вярвай ми.

— Все тая. Трябва да отивам на работа.

— То ще те шашне.

— Аха.

Дъги се обърна към нея така, че предпазният колан се вряза в гърдите му.

— Нали видя видеото.

— Не знам какво видях. Беше тъмно… и преди да си продължил да спориш, забрави ли за първи април тази година?

— Да, ама сега е октомври. — Дъги се изкиска. — И да, онзи номер си го биваше.

— Не и според мен.

Дъги беше решил, че ще е забавно да вземе колата й назаем, след което да й изпрати изфабрикувана снимка на автомобила, разбит в дърво. Как бе успял да се съсредоточи достатъчно дълго, че да го направи, си бе истинска загадка, но снимката бе изглеждала толкова истинска, че Джо дори се бе обадила на застрахователната си компания.

И беше получила нервен срив в тоалетната в службата си, чудейки се, как по дяволите, ще покрие самоучастието.

Така беше, когато напуснеш богатите си родители. Непредвиден разход от петстотин долара можеше сериозно да ограничи способността ти да си купиш храна.

Джо се намръщи и се наведе над волана.

— Какво е то… о, мамка му.

Натисна спирачките и спря пред цяло дърво, което беше паднало на пътя. Погледна си часовника и изруга. Въпреки че времето напредваше, нямаше намерение да подкара направо през полето, рискувайки да се наложи да вика пътна помощ и да плати, за да я изтеглят.

— Ако ще го правим, ще се наложи да продължим пеша.

— Заобиколи го.

— И да заседна в калта? Снощи валя проливен дъжд. — Джо угаси двигателя и извади ключовете. — Хайде. Ако искаш да ми покажеш, най-добре се размърдай. В противен случай още сега обръщам.

Дъги все още мърмореше, когато двамата прескочиха падналия дънер, и продължиха по черния път. Утрото беше хапещо и изненадващо мразовито, от онези, които те карат да се благодариш, че ти е хрумнало да извадиш дебелото яке и да се ядосваш, че не си си взел шапка и ръкавици, защото в главата ти „все още е октомври“.

— Вече знам защо не ставам преди обяд — измърмори Дъги.

Джо вдигна поглед към голите клони над тях. Мразеше да бъде песимистка, ала не можеше да не се зачуди дали на някой от тях няма да му хрумне да падне и да я премаже.

— Защо те оставих да ме убедиш да дойда?

Дъги обви ръка около раменете й.

— Защото ме обииииииичаш.

— Не. — Тя го смушка в ребрата. — Определено не е това.

И все пак, в известен смисъл беше. Запознала се бе с Дъги и неговата тайфа чрез един свой познат и те я бяха взели при тях в момент, в който отчаяно бе имала нужда от място, където да се подслони. Първоначалната идея бе да спи временно на дивана им, но после в апартамента им се беше освободила стая и година по-късно тя живееше в нещо, което приличаше на колежанско мъжко общежитие. Заедно с тайфа непокорни непораснали мъже. За които май беше отговорна.

— Наближаваме. — Дъги сложи ръце на главата си, сякаш беше на път да експлодира. Което беше напълно възможно. — Искам да кажа, парчета от тела навсякъде и тази миризма. По-зле и от нашия хладилник. Говоря ти за мъртви тела, Джо. Мъртви! Само дето се движеха! А после онзи…

— Халюцинация на дракон. Вече ми каза.

— Нали видя видеото!

— И мислиш, че ти вярвам? — Тя поклати глава. — Не се хващам два пъти на една и съща…

— Джо. Беше истински. Беше съвсем истински… видях чудовище и…

Докато Дъги отново се впускаше в невероятната си история, Джо се съсредоточи върху възвишението пред тях.

— Да, да, вече ми каза. И за разлика от твоята, моята краткосрочна памет все още си е съвсем добре.

— Чуч, Ти Джей и Соз също го видяха.

— Сигурен ли си? Защото когато им пуснах съобщение тази сутрин, те ми казаха, че е било просто кофти халюцинация от дрогата. Нищо повече.

— Те са идиоти.

Докато поемаха по възвишението, Джо се усмихна и реши, че май беше отишла прекалено далеч в обратната посока. Не беше пасвала сред претенциозните типове, по които си падаха родителите й, но тайфа безделници, чиято единствена цел в живота бе да се надрусат хубаво, също не беше нейната среда.

Все пак, бяха страшно забавни. През по-голямата част от времето.

Пък и истината бе, че нямаше представа къде е мястото й.

— Ще видиш — оповести Дъги, докато изкачваше възвишението тичешком. — Виж само!

Джо се присъедини към него… и поклати глава при вида на онова, което не се разкри пред очите й.

— Какво точно се очаква да видя? Дърветата, сградите или тревата?

Дъги отпусна ръце.

— Не, не, нещо тук не е наред. Не…

— Според мен най-после окончателно си прецакал мозъка си, Дъги. Така става, когато вземаш дванайсет дози ЛСД в рамките на шест часа. Поне този път си мислил, че е вярно, за разлика от онзи номер с колата, който ми погоди.

Да, в мястото под тях, което несъмнено беше центърът на кампуса, нямаше нищо необичайно. Никакви трупове. Никакви парчета от тела. И никаква миризма. Нищо, освен още изоставени сгради, студен вятър и нищо странно.

— Не, не, не…

Докато Дъги се втурваше надолу по хълма, Джо опита да си представи как ли бе изглеждало мястото, когато все още е функционирало. Трудно й бе да си представи как майка й посещава часове в тези сгради. Как спи в тях. Как за първи път танцува с баща й в една от тях.

Интересно, миналото й се струваше точно толкова недостъпно, колкото бе и настоящето с тези двама души, които я бяха осиновили. Между тях тримата така и не се беше получило и макар че да бъде сама невинаги беше лесно, бе истинско облекчение да се откаже от всички онези изтощаващи опити да симулира връзка, която никога не бе съществувала наистина.

— Джо! Ела тук!

Когато тя сложи ръка до ухото си, преструвайки се, че не го чува, Дъги се затича към нея с разпалеността на проповедник. Улови я за ръка и я затегли надолу, зад развяващото му се войнишко яке.

— Виждаш ли колко е изпотъпкано всичко ей там? Виждаш ли?

Джо се остави да бъде издърпана до едно място, където тревата действителното беше здравата изпотъпкана. Което едва ли приличаше на сцена от филм на ужасите. И определено не беше онова, каквото и да беше то, от видеото, което Дъги беше настоял тя да изгледа отново и отново.

Не беше сигурна как да обясни всичко. За едно обаче беше сигурна — нямаше да си тормози мозъка, мъчейки се да навърже всичко заедно.

— Видя какво качих в интернет! — каза Дъги. — А някой ми взе телефона, защото не искат никой друг да го види!

— Вероятно просто си го изгубил…

— Бях там горе. — Той посочи най-високата от тухлените постройки. — Ей там! Оттам го снимах!

— Хей, Дъги, не се засягай, но аз трябва да отивам на работа…

— Джо, говоря ти сериозно. — Той се завъртя в кръг. — Е, добре, как ще обясниш тогава това, че всичко наоколо е така изпомачкано? А?

— Откъде да знам. Ти и тримата ти съквартиранти като нищо сте тичали в кръг голи. Макар че определено предпочитам да не задълбаваме в тази възможност.

Дъги я изгледа.

— Тогава откъде съм взел онова видео? А?

— Не знам, Дъги. Честно казано, картината е толкова размазана, че нямам представа какво виждам.

Тя го остави да се пощура още малко насам-натам, излизайки й с нова доза „Как ще обясниш това?“ и „Какво ще кажеш за това?“, преди да реши, че й стига толкова.

— Виж, наистина съжалявам, но аз си тръгвам. Можеш да се върнеш с мен или да си повикаш такси. Ти решаваш. О, чакай. Нямаш телефон. Май ще се наложи да се поразходиш.

Когато тя се обърна, той каза с неочаквано зрял глас:

— Говоря сериозно, Джо. То наистина се случи. Не ме е грижа какво казват онези тримата. Знам кога съм друсан и кога не съм.

Когато Джо спря и го погледна през рамо, лицето му придоби обнадеждено изражение.

— Имаш ли нещо против да те оставя на спирката на „Джеферсън“? Не мисля, че ще имам време да те откарам до вкъщи.

Дъги разпери отчаяно ръце.

— Хайде де, Джо… нека само ти покажа ей тук…

— Автобусната спирка, значи. И ми напомни за това следващия път, когато решиш да вземеш ЛСД. Искам да съм подготвена.