Звярът

33.

Асейл се дематериализира в задната част на имението си, до гаража. Един след друг братовчедите му се присъединиха към него.

— О, Съдби, радвам се, че все още се държите на крака. — Приближи се до входа през кухнята и въведе кода. Докато механизмът се освобождаваше, той хвърли поглед през рамо. — Подозирам, че имате сериозна нужда от течности.

Единственото, което получи в отговор, бе нещо измърморено от Ивейл… което беше изненада, тъй като обикновено той беше по-мълчаливият от двамата. Вечерта, изпълнена със секс, очевидно беше разменила характерите им, изцеждайки всякаква приказливост от Ерик и оставяйки Ивейл да говори и за двамата.

Доста забавно.

Когато влязоха в къщата, Асейл свали палтото и сакото на смокинга си. Братовчедите нямаше нужда да го правят — очевидно да се облекат напълно бе изисквало повече енергия, отколкото им беше останала. Връхните им дрехи бяха преметнати през лакът, ризите им — едва закопчани до гърдите, белите вратовръзки — натъпкани в джобовете на елегантните им панталони.

— Храна — каза Ивейл. — Нуждаем се от нещо питателно след онова неутешимо нищожно хранене.

— Ивейл, притежаваш най-странния речник на света.

— Седни, Ерик. Ще поостарея да те обслужа, преди да се оттеглим.

Асейл извъртя очи.

— Искаш да кажеш „ще се постарая“.

Оставайки двамата да правят каквото решат, калорично погледнато, Асейл се отправи към кабинета си на горния етаж. Настани се зад бюрото, погрижи се за нивата на кокаин в организма си, след което включи компютъра, докато набираше един номер на телефона.

Братът Вишъс отговори с думите:

— Вече е факт. Действително разговарям с теб по-често, отколкото с майка си. Недей обаче да се възгордяваш, не мога да я понасям.

— Със сърдечен характер и приятни обноски като твоите просто не мога да си обясня как е възможно в живота ти да има каквото и да било отчуждаване.

— Не е нужно да ме четкаш толкова.

— И като стана дума, позволи ми да отбележа, че Нааша е доста пневматична женичка, със склонност към ексхибиционизъм и политика на свободен достъп, която няма нищо общо с впечатляващите имоти на нейния хелрен. — Когато бе опитал да си тръгне от подземието и да поразгледа наоколо, тя бе изпратила гола жена след него… след броени секунди. — Братовчедите ми са щастливи, макар и изтощени мъже.

— Е, освен чукането, какво научи?

— Троу се е установил там. Сдобил се е със стая и нейната привързаност. Заяви ми, че е сложил край на отношенията си с Кор и шайката копелета и никога няма да се върне в съмнителното им лоно. — Асейл подсмръкна, защото носът му заплашваше да потече. — Нещо у този мъж ме тревожи. Нямам му доверие.

— Кога ще отидеш отново?

— Поканен съм на грандиозното честване на рождения ден на нейния хелрен. Рот получи ли своята покана? — Отново подсмръкна и избърса основата на носа си. — Вярвам, че тя възнамерява да му изпрати покана, ако вече не го е сторила.

От другата страна на линията се разнесе съскащ звук и издишване, сякаш братът бе запалил цигара.

— Все още не. Но ще чакаме. Той няма никакво намерение да отиде, но членовете на Братството със сигурност ще бъдат там.

— Както и аз и моите братовчеди. — Асейл се намръщи, сетил се внезапно за нещо. — Прости ми, че ще се отклоня малко от темата, но ще ми позволиш ли да се поинтересувам от въоръженията ви?

Последва дълга пауза, а после ниският глас на брата стана още по-нисък:

— Какво искаш да знаеш?

— Нуждаете ли се от такива?

— Защо?

— Имам връзки на черния пазар, които биха могли да са в помощ при подобни покупки.

— Сега пък искаш да се заловиш с търговия на оръжие? Амбициите ти винаги ли са били насочени към подобни възвишени поприща?

— В гробовете няма нищо възвишено. Така или иначе, считай предложението ми за валидно. Свързаха се с мен, за да развиваме бизнес, но аз отклоних щедрото им предложение, касаещо някои прахчета и отвари. Това обаче ме накара да се замисля, че може би все още съществува размяна на пари срещу стоки, която Рот би ми разрешил да извършвам.

От Вишъс се откъсна смях, подобен на гърлено мъркане.

— Винаги се оглеждаш дали няма да изскочи нещо, а? И ще престанеш ли с кокаина? Откакто се обади, подсмърчаш като някой от човеците със сенна хрема.

— Оставам верен на теб и твоя крал — приключи разговора Асейл. — Свържете се с мен, ако пожелаете. Ако науча още нещо или се чуя с нея преди следващата седмица, ще ти се обадя незабавно.

— Гледай да го направиш.

Асейл прекъсна връзката и… се сепна, когато сведе поглед към опакото на дланта си. Върху кожата му имаше ивица яркочервена кръв… и капки върху снежнобялата риза.

Стана, отиде в най-близката баня в коридора и запали лампата.

— Проклятие…

От носа му течеше кръв.

Пусна чешмата, взе кърпата за ръце, която беше изпрал и сгънал предишния ден, и я пъхна под студената струя. След това избърса кръвта, която капеше от ноздрите му, преди да стисне носа си със студения компрес и да отметне глава назад.

Доста дълго остана така, бършейки петната върху фината си памучна риза. „Оксиклийн“, реши. Щеше да започне с него, защото в кръвта имаше белтъчини. А после щеше да продължи с белина, преди да изхвърли проклетото нещо, ако се наложеше.

Когато кървенето най-сетне спря, той взе кърпата със себе си и отиде в кухнята. Където обутите му в лачени обувки крака едва не се подкосиха.

Беше миризмата във въздуха. Питателна и пикантна, и все пак деликатна, смесицата от подправки, екзотична за небцето му, свикнало с храната на Древната страна, накара корема му да изръмжи от глад.

Португалска храна. Приготвена от автентична, любяща, макар и малко войнствена ръка.

Той затвори очи. Бабата на Марисол беше готвила много ястия за него и братовчедите му, преди да си замине, и двамата очевидно бяха извадили едно от тези ястия, грижливо опаковани и замразени във фризера.

— Искаш ли да се присъединиш към нас? — попита Ивейл, докато чакаше край микровълновата. — Или само ще си стоиш там и ще се плещиш.

Асейл се отърси.

— Вярвам, че думата, за която си мислиш, е „блещиш“.

— Поглеждал ли си се наскоро в огледалото? — попита другият мъж в същия миг, в който откъм печката се разнесе звън. Той отвори вратичката и отнесе препълнената си чиния до масата. — Изражението ти не би могло да се нарече дружелюбно.

— Което е дефиницията на „блещая“. И не бива да ядеш това.

— Защо не? — попита Ерик, докато лапваше първата хапка. — Аааах, майсторски приготвено.

— Действително — съгласи се близнакът му. — Безмилостно майсторски.

— И отново това не е думата, която търсиш. — Асейл се въздържа да обясни, че не бива да ядат от тази храна, защото тя щеше да свърши и тогава единственото, което щеше да му остане от Марисол, щеше да бъде… — Аз ще се оттегля за през деня.

— Adieu — каза Ерик.

— Наскоро — добави Ивейл.

— Искаш да кажеш „доскоро“, скъпи ми братовчеде.

Асейл отиде в пералното помещение, където пусна окървавената кърпа в машината, свали сакото си и съблече изцапаната риза.

И двамата му братовчеди погледнаха петната, но не казаха нищо.

Нямаше смисъл от думи.

Докато прекосяваше кухнята с голи гърди, наметнал сакото на раменете си, Асейл каза, без да се обръща към никого специално:

— Смятам да наема доген. Някой, който има опит в грижите за едно домакинство. Започвам да се уморявам от пране и бърсане на прах.

— Сигурен ли си, че това няма нещо общо с намаляването на запасите от замразена храна?

Асейл погледна към Ерик.

— Мисля възможно най-скоро отново да те изпратя в подземието на Нааша. Предпочитам те мълчалив, дори ако брат ти се отнася с езика като касапин с прасе в кланица.

Асейл се отправи към стълбите и изчака да завие зад ъгъла, преди да разтърка болката в гърдите си.

Щеше ли някога липсата на онази човешка жена да престане да боли толкова?

Докато чакаше своята Мери да се върне от работа, Рейдж обикаляше около масите в билярдната с щека в ръка, а умът му отново бе в онзи празен парцел. При малкото момиченце.

Човече, съдбата може да бъде истинска кучка, помисли си.

— … говорих с него току-що. — Вишъс се наведе над масата и подреди топките за следващата игра — Искаше да знае дали се нуждаем от оръжия.

Рейдж се намръщи, опитвайки да се съсредоточи.

— Мислех, че Асейл е наркодилър?

— Очевидно разширява дейността си. — Вишъс взе парче креда и натри върха на щеката си. — Какво мислиш?

— Новият клас ученици скоро ще пристигне, нали?

— Да.

— Навярно не би било лоша идея да пробваме с поръчка на известно количество автоматични пистолети.

— И аз това си мислех.

Рейдж подпря хълбок на масата, докато Ви се наведе и вдигна металния триъгълник. Разноцветните топки се търкулнаха във всички посоки, а той поклати глава.

— Видя ли пушката за слонове, която Ивейл носеше в „Браунсуик“?

Диамантените очи на брат му се повдигнаха.

— И още как. Трябва и ние да се докопаме до една такава.

— Заради принципа. Само си помисли за упражненията с нея.

— Аха. Бихме могли да закачим една малка кола за гърба на Ласитър и да го накараме да обикаля около басейна…

— Хей — обади се падналият ангел от един от диваните. — Аз съм тук, задници такива.

Рейдж му хвърли един поглед.

— Буден си, а?

Русо чернокосото копеле седна и се прозя, протягайки ръце над главата си.

— Време е за смяната ми. Мамка му! Закъснял съм. Трябва да бягам.

Докато гледаха как ангелът се изнася на бегом, Рейдж и Ви изругаха.

— Знаеш ли — измърмори Рейдж, — започва да става адски трудно да го мразя.

— Помисли си за „Пънки Брюстър“ и всичко ще си дойде на мястото. — Вишъс тръгна около масата, масивното му тяло се движеше като пантера в кожения панталон и впития потник. — Майната му, не съм и подозирал, че някога ще науча за този сериал.

Ви се залови с топките и джобовете бързо започнаха да се пълнят… ала три удара по-късно се издъни.

— Холивуд? Ти си наред.

Рейдж опита да се съсредоточи, но просто не бе в състояние да си изкара Бити от ума. След миг погледна над зеления филц и изпита истинско облекчение, че всички догени бяха в кухнята и трапезарията… а повечето от братята все още не се бяха прибрали.

А винаги се радваше, когато Ласитър си тръгнеше от стаята.

— Какво? — каза Ви. — И ще трябва ли да запаля една за това?

— Някога… — Рейдж се прокашля. — Някога мислил ли си да си имаш дете, Ви?

— Не. Защо?

Брат му гледаше така, сякаш Рейдж току-що го беше попитал дали има нужда от нов тостер. Или да пусне една пералня. Или да смени маслото на колата си.

— Някога питал ли си се какво би било да си баща?

— Не.

— Никога?

— Не. — Вишъс сви рамене. — Не съм сигурен защо питаш.

— Напоследък в къщата се появиха няколко деца.

— Е, и?

— Това никакъв ефект ли няма върху теб? — Когато Ви поклати глава, Рейдж се намръщи. — Ами доктор Джейн? Тя не иска ли деца?

— Първо, тя не може да има деца. И второ, никога не го е споменавала. Нито веднъж. Отдадена е на работата си… по дяволите, нейната идея за романтичен подарък за рождения ден е нов автоклав[3]. И аз обожавам това у нея.

— Но ако един ден си промени мнението?

— Няма.

— Откъде можеш да си сигурен? — Ви примига няколко пъти и Рейдж махна с ръка. — Извинявай. Не ми влиза в работата.

— Затова ли имаш проблеми с твоята Мери? И недей да увърташ. То е очевидно… Тя иска деца?

— Не. Не, не е това. — Рейдж потърка върха на щеката с палец, прехвърляйки част от синята креда върху възглавничката на пръста си. — Просто се чудех. Нали се сещаш, хипотетично. За другите.

— Виж, не искам да омаловажавам нещата, но я стига… имам ужасни отношения с майка ми, а баща ми беше садист. Това с родителите открай време ми навява единствено неприятни асоциации. Освен това съм горе-долу толкова грижовен, колкото и някоя двуцевка.

— Както казах, извинявай, че изобщо го споменах.

— Е, ще играем ли най-после?

Рейдж прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Всъщност, преди това трябва да те попитам още нещо.