Звярът

66.

Джо Ърли не бе в състояние да престане да го зяпа.

Не че беше единствената в заведението, чието лате изстиваше, забравено, докато се опитваше да не поглежда към онзи мъж. Беше дошъл сам, поглъщайки повечето, ако не и всичкия кислород в помещението, след което бе отишъл в дъното на кафенето и бе седнал на масата на една симпатична, макар и съвсем обикновена жена.

Би трябвало да бъде с някоя от типа „Мис Америка“. Той беше огромен, невероятно висок и невероятно едър, като професионален футболист. Косата му беше руса, естествено руса — не се виждаха корени с различен цвят, нямаше професионално направени кичури, тя си беше просто гъста, здрава и… руса.

Ала най-невероятното в него бяха очите му. Дори от другия край на претъпканото кафене, те грееха с наситеносин цвят, какъвто можеш да видиш в океана на Бахамите, толкова сияен, толкова бистър, толкова наситено син, че не можеше да не се зачудиш дали не бяха контактни лещи, защото как, по дяволите, би могъл да съществува подобен цвят в природата?

А между другото, дрехите също си ги биваше. И още как. Беше облечен изцяло в черно — копринена риза, прекрасно ушит панталон, който му пасваше съвършено, и връхна дреха с ревери като на сако, но падаща свободно като палто.

Обувките също бяха великолепни.

Сякаш в кафенето се беше появила филмова звезда и за миг Джо се зачуди дали не го бе виждала на големия екран…

Мобилният й телефон се обади и тя беше благодарна за това отвличане на вниманието. Ако продължеше в същия дух още малко, като нищо щеше да вижда това красиво лице всеки път, щом затвореше очи. Не че би било чак такава трагедия.

Когато видя кой звъни, направи физиономия, но все пак вдигна.

— Здрасти, Дъги. Не. Не, не можеш. Какво… не! Виж, вече ти казах, че напускам работа и известно време няма да мога да ти заемам пари… Ами помоли един от тях. Не. Не. Окей… добре, но само бисквитите със смокини. Ако се върна и открия, че си ми изял шоколадовите курабии, мисли му. И кога най-сетне ще си намериш работа, за бога?

Затвори и в същия миг се разнесе сух глас:

— Напълно съм съгласен за курабиите.

Джо подскочи и сложи ръка на сърцето си.

— По дяволите, Бил, изкара ми акъла.

— Какви са тези приказки, че ще напускаш Браянт? — попита той, докато се настаняваше с латето си и развиваше шала от врата си.

— Нищо важно. — Е, ако се изключеше това, че шефът й беше манипулатор и че тя бе допуснала да стане негова пионка. — Наистина.

О, и между другото, Браянт смята, че спя с теб, добави тя наум.

— Слушай. — Бил се наведе и побутна очилата си нагоре. — Преди всичко, съжалявам, че закъснях. И после… няма как да не те попитам. С родители като твоите, просто не мога да повярвам искам да кажа, това с парите…

Джо отвори уста, за да смени темата, но после си каза — майната му.

— След като си тръгнах и обърнах гръб на тях и на целия им… начин на живот… те ми спряха издръжката.

— Трябва да е било трудно… Да напуснеш семейството си, имам предвид. Е, това, както и парите.

Джо разклати капучиното в чашата си.

— Никога не сме си пасвали наистина. Татко… искам да кажа, баща ми, както той настояваше да го наричам, уредил осиновяването, защото майка ми преживявала фаза, в която искала дете. Предполагам си е мислела, че бебетата са като чантите или нещо такова. След като ме взели, бях отгледана от бавачки, някои от които бяха добри, други — лоши. А после ме изпратиха в пансион и в колеж… и докато завърша, вече ми беше писнало да се преструвам, че съм тази, която те искаха да бъда. Далеч от онази огромна къща можех да бъда себе си. В тяхно присъствие бях бегло копие на самата себе си, така, както и те бяха грижливо съградени свои версии. — Тя махна с ръка във въздуха. — Обичайната досадна история „Бедното малко богато момиче“.

— Освен когато лично я преживяваш.

— Както и да е, казах им, че няма да се върна и те казаха „добре“, и това беше всичко. Ежемесечните чекове се изпариха и честно казано, това е окей. Умна съм, не ме е страх да работя здравата и имам образование. Ще се справя и сама, като толкова много други хора преди мен.

Бил си свали палтото.

— Може ли да ти задам още един личен въпрос?

— Абсолютно. — Джо отпи глътка от капучиното и направи физиономия; доста беше поизстинало, докато тя бе зяпала онзи русокос мъж. — Всичко.

— Каза, че си била осиновена. Някога минавало ли ти е през ум да потърсиш биологичните си родители?

Джо поклати глава.

— Архивите за подобни неща са повече от поверителни… или поне така ми казаха. Предполагам, че баща ми е платил за това. Пък и ми се струва логично — доколкото знам, в началото майка ми се опитвала да ме представи за свое собствено дете, твърдейки, че е крила бременността си под широки дрехи, а след това прекарала последния месец в Неапол или някъде там. Ала когато косата ми започнала да почервенява, лъжата ставала все по-трудна за поддържане… особено при положение че тя не искаше хората да си помислят, че е изневерила на баща ми.

— Значи не знаеш нищо за истинските ти родители?

— Не и то е окей. Така де, скъпото ми образование е напълно изплатено. Ако това е най-лошото, което тези двамата ми причинят до края на дните ми, аз печеля.

— Ами… — Бил се прокашля. — Не е най-плавният преход, но… би ли искала да се кандидатираш за работа във вестника? Знам, че има едно-две свободни места и бих могъл да те препоръчам. Вече доказа, че страшно те бива в разследванията.

За миг Джо просто си седеше там и примигваше. А после се отърси.

— Наистина ли? Господи… да. Искам да кажа, благодаря ти. Ще ти пусна CV-то си.

— Считай го за направено. Знам, че в момента си търсят редактор за онлайн изданието. Заплатата трябва да е горе-долу колкото изкарваш като рецепционистка, но поне имаш възможност за развитие.

И определено звучи по-добре от това да се притеснявам за любовния живот на Браянт и прането му, помисли си.

— Благодаря ти. Наистина. — Тя му показа салфетката, върху която беше написала нещо. — И в тази връзка — направих списък на местата, които посетих. Остават ми още две-три. Иска ми се да проверя онзи затворен ресторант, където Хулио Мартинес твърди, че е бил нападнат от вампир. Както и една задна уличка, където… виждал ли си записа от стрелбата в онази уличка? Където един тип на покрива убива някого, докато един друг тип се хвърля сред дъжд от куршуми? Не се виждат вампирски зъби, но е качено в Ютюб от същия онзи, който качи цял куп клипове от клането във фермата.

Бил извади телефона си, готов за сериозно ровене в интернет.

— Не, още не съм го видял.

— Нека ти го извадя.

Никога не казвай това отново.

Асейл чакаше в покрайнините на имението на хелрена на Нааша, следейки движенията на персонала и господарката му през прозорците на първия и втория етаж. Един от плюсовете на ексхибиционистичната природа на Нааша бе това, че дръпнатите завеси бяха същинска анатема за нея, така че всички етапи от приготвянето на тоалета й бяха изложени на показ.

В момента тя беше в банята, седнала в стол за гримиране пред прозорец с изглед на запад. Прислужницата навиваше косата й на ролки, докато нейното внимание бе погълнато от нещо в скута й. Вероятно четеше имейл върху айпад. Или телефон.

Асейл извади собствения си телефон, изпрати й съобщение… и видя как тя вдигна глава и посочи нещо. Прислужницата остави ролката, която се канеше да използва, и изчезна, само за да се върне след секунда и да сложи нещо в ръката на господарката си.

Миг по-късно телефонът му звънна. Той прочете есемеса й и погледна братовчедите си.

— Знаете какво да правите.

— Да — потвърди Ерик. — Братът тук ли е?

— Зад теб.

И тримата се обърнаха, за да открият Зейдист точно там, където беше казал, че ще бъде, точно тогава, когато бе казал, че ще се появи. Също като тях, и той носеше голяма раница и цял куп оръжия.

— Е, ще го направим ли? — промълви Асейл.

При неговото кимване братовчедите му се дематериалиризаха в задната част на имението, там, където се беше погрижил да отвори място, през което да проникнат вътре.

Самият той остави раницата си под дървото, зад което се криеше, и пристъпи напред, изпъвайки сакото и подръпвайки ръкавелите си. Когато излезе на алеята, отвеждаща до входната врата, обувките му зачаткаха, ала Зейдист не издаваше нито звук, докато го следваше през тревата, извън обсега на светлината, хвърляна от ниските фенери край пътеката.

Когато стигна до вратата, Асейл натисна бравата, ала този път не извади такъв късмет — беше заключено.

Натисна звънеца и се усмихна широко, когато икономът отвори.

— Добър вечер. Боя се, че подраних поне с двайсет минути. Не искам да притеснявам господарката ти обаче. Навярно бих могъл да изчакам в гостната?

Докато догенът се покланяше, Асейл се огледа, за да се увери, че в преддверието няма никой друг, и извади пистолета си.

Така че когато икономът се изправи, дулото бе насочено право в челото му.

— Да не си помръднал — прошепна Асейл. — И нито звук, освен за да отговориш на въпросите ми. Искаш ли да живееш? — Кимване. — От колко души се състои прислугата в къщата?

— С-с-с-седем.

— Троу тук ли е? — Кимване. — Къде е?

— Х-х-храни се в спалнята си на горния етаж.

Зейдист пристъпи в къщата и при вида на белязаното му лице и черните очи догенът едва не припадна.

— Не се тревожи за него — тихо каза Асейл. — Съсредоточи се върху мен.

— С-с-с-съжалявам.

— Чуй ме и ме слушай добре. Разполагаш със седем минути, за да изведеш прислугата от къщата. По една минута за всекиго. Не губи нито миг. Не им обяснявай защо трябва да излязат. Кажи им да се съберат в края на алеята. Недей да предупреждаваш господарката си. Ако й съобщиш за присъствието ми, ще реша, че ти също си имал пръст в пленничеството на кръвния роб, когото спасих предишната нощ, и ще те убия на място. Ясен ли съм? — Кимване. — Повтори това, което ти казах току-що.

— В-в-вие… разполагам със с-с-с-седем минути, за да изведа прислугата навън. В началото на алеята…

— Края. Казах в края на алеята. Ще мога да ви видя, защото там има улична лампа. А господарката ти?

Върху лицето на иконома се изписа сурово изражение, което вероятно му спаси живота.

— Няма да й кажа нито дума. Тя и любовникът й убиха моя господар.

— Как се казваш?

— Името ми е Тарем.

— Тарем, след като приключим тук, искам да отидеш в къщата за аудиенции на краля. Разкажи им всичко: какво имаше в мазето, какво му причини тя, какво правя аз тук. Разбираш ли ме?

— Направих снимки — прошепна икономът. — С телефона си. Не знаех на кого да ги покажа.

— Много добре. Ще ни ги покажеш. Ала сега върви. Седем минути.

Икономът се поклони ниско.

— Да, господарю. Веднага.

Той се втурна към кухнята и още преди Асейл да стигне до главното стълбище, трима догени в белите дрехи на готвачи изхвърчаха през трапезарията. Ръцете на единия бяха изцапани с брашно, другият стискаше тиган с нещо в него. Очите им бяха широко отворени и ужасени, подсказвайки, че икономът не бе удържал напълно на уговорката им.

Очевидно им беше казал, че в къщата има смъртоносни нашественици.

Това беше без значение. Мотивацията беше сработила и беше очевидно, че няма защо да се притеснява, че някой от тях е верен на Нааша. Тримата готвачи хвърлиха един поглед към него и пистолета му… Вместо да вдигнат олелия, затичаха още по-бързо.

А междувременно сладникавата миризма на газ вече се носеше във въздуха. И много скоро нямаше да бъде само тя.

Асейл пое по стъпалата, без да бърза. Докато се изкачваше, две прислужници минаха покрай него на бегом, прибраните им коси се развяваха, освободили се от шнолите си, бледосивите поли на униформите им плющяха. Те също му хвърлиха само един поглед и наведоха глави, удвоявайки скоростта си, без да проронят нито дума.

Когато стигна до площадката на втория етаж, Асейл свърна наляво и спря пред първата врата, в същия миг, в който икономът се появи тичешком откъм другия край на коридора.

— Аз ще се оправя с камериерката — каза Асейл и когато догенът пребледня, извъртя очи. — Нямах предвид това. Тя ще се присъедини към вас само след миг.

Икономът кимна и изчезна.

Асейл улови богато украсената месингова топка на вратата, завъртя я бавно и натисна. Вратата се отвори безшумно и той начаса усети миризмата на парфюма и шампоана на Нааша. Докато влизаше и затваряше след себе си, Асейл бе посрещнат от изобилие от коприна и тафта в розово и кремаво.

Килимът беше дебел и мек и обувките му не вдигнаха никакъв шум, докато прекосяваше разстоянието до свода на мраморната баня, която беше по-просторна от дневните на някои хора.

Нещата едва ли биха могли да се наредят по-добре. Нааша бе с гръб към него, седнала в професионален фризьорски стол; дългите й къдрици падаха по облегалката му, отстрани имаше масичка с четки и маши за къдрене. Беше пълно с огледала, но те до едно бяха обърнати към нея, така че присъствието му не се отразяваше в никое от тях.

— … казах ти, че не харесвам косата си така — сопна се Нааша. — Направи я отново! Той ще дойде съвсем скоро… Телефонът ми звъни, дай ми го преди това.

Камериерката се отдръпна, обърна се право към Асейл… и се вкамени. Той се прицели в главата й и сложи пръст на устните си, оформяйки едно безмълвно шшшшшшт.

Прислужницата пребледня.

— Донеси ми телефона! Какво правиш?

Асейл кимна към айфона, който вибрираше върху мраморния плот, достатъчно близо, та Нааша да го вдигне сама.

Камериерката отиде да го вземе, не можа да го задържи с разтрепераните си пръсти и получи жестоко мъмрене, докато се навеждаше, за да го вдигне от пода.

— Най-сетне! Ало? О, здравей, скъпа, много мило от твоя страна да се обадиш. Аз съм съсипана, просто съсипана…

Асейл повика камериерката с пръст. Горкото момиче се беше вкаменило от ужас… поне докато Асейл не оформи беззвучно ти и безопасност.

Камериерката се приближи несигурно. Докато Нааша продължаваше да играе ролята на опечалена вдовица, Асейл прошепна:

— Излез през входната врата. Тичай, докато не видиш останалите в края на алеята. Не се връщай в къщата по никаква причина. Ясен ли съм?

Камериерката кимна и след един разтреперан реверанс изхвърча от стаята.

Асейл се приближи с тиха стъпка и зачака търпеливо, докато Нааша приказваше, прокарвайки лениво пръст по екрана на айпада си. Извисявайки се зад нея, той беше Мрачен жетвар, който я беше оправял… и бе на път да го направи отново.

Когато най-сетне затвори, тя промълви:

— Къде си? Къде си, по дяволите…

Асейл я улови за косата и дръпна рязко главата й назад. Телефонът се изплъзна от пръстите й, а таблетът падна на земята, докато тя се съпротивляваше, този път — наистина… поне докато Асейл не напъха дулото на пистолета в устата й и се дръпна настрани.

Ужасени очи срещнаха неговите.

— Това е за Маркъс — изръмжа той.

— Е, как се справихме? — попита Мери в мига, в който Рим прекрачи прага на кабинета й в „Убежището“.

— Хелренът ти е голяма работа… и се справи прекрасно. — Рим се настани с усмивка, подръпвайки палтото си. — Наистина. Има огромно сърце.

— Най-голямото на света. — За миг се възцари пауза, а после Мери се приведе напред, над документите върху бюрото си. — Можеш да го кажеш… няма да го приема погрешно. Нали живея с него.

— Не знам за какво… — Рим разпери ръце. — Е, добре де. Искам да кажа, той е просто абсурдно красив. Никога не съм виждала нещо подобно.

Мери се разсмя.

— Знам, знам. А добрата новина е, че него не го е грижа особено. Естествено, дава си сметка за това, но ако го вземаше на сериозно, така щеше да се надуе, че нямаше да се побира в къщата.

Рим кимна.

— Напълно си права. Е, готова ли си?

— Винаги. — Мери се изправи и отиде да затвори вратата. — Всичко, което искаш да знаеш.

— Извинявай. Аз трябваше да затворя.

Мери махна с ръка.

— Не се притеснявай.

Докато се връщаше зад бюрото, трябваше да признае, поне пред себе си, че е нервна.

Рим сложи палтото си настрани. И се взря в урната до лампата.

— Това да не е…

— Да. — Мери си пое дълбоко дъх. — Това е Аналай. В началото Бити твърдеше, че иска да запази праха й, докато чичо й пристигне, но сега…

— И като стана дума за чичото, успя ли да научиш нещо за него? Каквото и да е?

— Нищичко. Рейдж дори помоли един от братята си да се опита да го издири. Не открихме абсолютно нищо.

Рим сви рамене.

— Проблемът, за мен, е колко дълго трае периодът за известяване. С Мариса сме съгласни, че това трябва да започне като настойничество, та Бити да се приспособи, а роднините й, ако такива съществуват, да имат възможност да се свържат с нея. Ала това не може да продължи до безкрай. Един месец? Шест месеца? Година? И как ще направим известяването? Какво е справедливо?

Сърцето на Мери подскочи в гърдите й, направи салто и се приземи лошо в корема й, мятайки се наоколо. Господи, цяла година. В която да не знае със сигурност. В която всяка нощ да се чуди дали ще я изгубят.

Дори един месец й се струваше мъчение.

— Както сметнеш, че ще бъде най-добре — каза тя, опитвайки се да скрие потръпването си. — Трябва да те предупредя обаче, че не съм най-добрият човек, до когото да се допиташ за това. Колкото и да се опитвам да бъда обективна, истината е, че… Искам я за нас.

— Старите закони не са особено полезни в това отношение, но пък проверих как постъпват човеците. Когато става дума за отнемане на родителски права, изискванията са наистина високи. Ала за останалите роднини? Зависи и от местните закони и законите на щата. Така че ще оставя кралят да реши — това е точно въпросът, по който имаме нужда да се произнесе. Пък и заради положението на Рейдж, така или иначе ще трябва да получите разрешението му.

— Струва ми се справедливо. И наистина искам да го направим както трябва. Прекалено е важно, за да го претупаме.

— Радвам се, че си съгласна… и не се учудвам. — Рим се облегна назад. — Е, разкажи ми за отношенията си с Бити. Виждала съм това-онова, но ми се иска да чуя повече от теб не толкова от професионална, а от лична гледна точка.

Мери взе една химикалка и започна да я провира между пръстите си, както правеше, когато беше в колежа.

— Познавам я, откакто дойде в къщата. През цялото време аз отговарях за нейния случай, както знаеш, и честно казано, тя бе толкова сдържана и затворена в себе си, че се боях, че никога няма да стига до нея. Давам си сметка, че въпросът с осиновяването изникна едва наскоро, след смъртта на майка й, ала истината е, че през последните две години Бити е неотменно в мислите и сърцето ми. Просто отказвах да се замисля по-сериозно за това. Аз… както знаеш, аз не мога да имам деца, и когато това е твоята действителност, не искаш дори да докосваш тази затворена врата. Защото от другата страна има единствено пламъци, които ще изгорят дома ти до основи.

— Готова ли си да пуснеш момиченцето да си отиде, ако се появи роднина? В състояние ли си да го направиш?

Този път Мери не бе в състояние да прикрие изражението си. В крайна сметка, когато някой доближи босия ти крак до устата на алигатор, няма как да не потръпнеш.

— Както е най-добре за Бити. — Тя поклати глава. — И наистина го мисля. Ако се наложи да я оставим да си върви, ще го направим.

— Е, истината е, че аз също се опитах да издиря онзи неин чичо. Опитах се да издиря който и да било, свързан с нея. Никой не отговаря на информацията. Изгубихме толкова много от нас по време на нападенията, че е възможно да е загинал, заедно с останалите й близки. Или да е умрял по някакъв друг начин.

— Може ли просто да кажа… Наистина не си падам по смъртта.

За миг Мери си спомни как танцува с Рейдж в спортната зала.

Нуждаеха се да бъдат наистина близо един до друг, след като бяха взели онова решение, след като онази бъдеща раздяла, за която дотогава не трябваше да се тревожат, изведнъж бе хвърлила сянката си над тях, така, както над всички останали двойки.

— Нито пък аз — отвърна Рим, а после се прокашля. — И като стана дума, може ли да поговорим за твоята ситуация?

— Имаш предвид със Скрайб Върджин?

— Да, ако обичаш. — Възцари се неловка пауза. — Не разбирам напълно това квази безсмъртие, както предполагам бихме могли да го наречем… Не че не е възможно. Със Скрайб Върджин всичко би могло да се случи. А после трябва да ти задам някои въпроси за звяра. Признавам си, че това е единственото ми истинско притеснение.

Мери се изкиска.

— Звярът е просто голямо, лилаво плюшено мече. Кълна ти се, той не е в състояние да нарани и муха, не и ако е женска, и със сигурност не и мен. Но да не се отклонявам. Историята ми започна преди няколко години, когато ми откриха…