Звярът

69.

На следващата вечер Мери не бе сигурна с кого да спори… И когато взе тринадесетгодишното момиче на задната седалка на понтиака, това беше адски красноречив коментар за двестагодишния мъж зад волана.

— Казвам само, че според мен бихме могли да изчакаме мъничко. Нали се сещаш… — Като например две-три години? — ще ти бъде трудно да достигнеш педалите.

Бити вдигна очи към огледалото за обратно виждане.

— Но той каза, че можем да нагласим седалката, нали?

— Моля те, Мери — мрънкаше и Рейдж. — Хайде де, какво е най-лошото, което би могло да се случи?

— Да не започвам изобщо…

— Моооооооооооооля те — обади се Бити. — Наистина ще карам внимателно.

— О, погледни. — Рейдж даде мигач и зави към един търговски център, с агенция за недвижими имоти на ъгъла и цял куп шикозни на вид магазини. — Ако минем там отзад, бас държа, че има предостатъчно място.

— Предостатъчно място! — повтори Бити. — Предостатъчно.

Мери улови главата си в ръце и се олюля напред-назад. Знаеше обаче кога е изгубила и това бе един от тези моменти: тези двамата нямаше да се откажат, така че спокойно можеше да се предаде още сега, вместо да си хаби думите.

— Ще караш бавно — каза, без да сваля ръце от лицето си.

— Много!

— Ще кара толкова бавно, че ти би могла да ходиш по-бързо, нали, Битс?

— Абсолютно.

Вечерта беше страхотна — отишли бяха на вечеря в „О’Чарлис“, преди да дойде време Рейдж да върви на работа. Очевидно беше решил, че е от жизненоважно значение за развитието на Бити да изпробва абсолютно всички ресторанти в града, така че беше съставил график за следващите петнадесет-двадесет нощи, който включваше най-различни заведения, и да, дори „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“.

Бити, за да не остане назад, бе извадила телефона му и бе създала система за класиране, след което двамата бяха прекарали поне половин час, доближили глави, руса и чернокоса, обсъждайки относителните достойнства на различните критерии в оценителната им система.

Задаваше се същински маратон от трансмазнини и огромни порции.

Добрата новина? Бити трябваше да качи килограми и това определено не бе най-лошият начин да го постигнат.

— Ето — обяви Рейдж, сякаш бе открил лек за синдрома на раздразненото черво. — Виждаш ли? Предостатъчно място.

Е, добре, поне за това беше прав: когато натисна спирачките и остави фаровете да говорят вместо него, светлината им разкри дълга и широка асфалтова отсечка, около която нямаше нищо, освен няколко контейнера за боклук. Да, зад търговския център имаше само хилава трева и дървета.

— Добре, но аз ще сляза от колата. — Мери отвори вратата. — Напоследък на два пъти едва ми се размина. Няма да рискувам трети път.

Докато държеше седалката си напред, та Бити да може да слезе, момиченцето я погледна сериозно.

— Няма да я нараня. Обещавам.

Мери сложи ръка на рамото й и я стисна.

— Не ме е грижа за колата…

— Какво? — ревна Рейдж, докато се измъкваше иззад волана. — Как можа да кажеш такова нещо?

Мери го отпъди с ръка и отново се съсредоточи върху Бити.

— Просто бъди внимателна. Карай бавно. Ще се справиш страхотно.

Бити я прегърна за секунда… и както ставаше всеки път, сърцето на Мери спря за миг. А после момиченцето и Рейдж бяха до седалката на шофьора и си приказваха по онзи свой скорострелен начин, от който на Мери й се завиваше свят.

Тя се отдръпна, далеч, далеееееееч назад, докато не се озова облегната на дългата, едноетажна постройка, до табела, на която пишеше САМО ЗА ДОСТАВКИ. Нощта беше необичайно топла, толкова, че тя си разкопча якето. Над главата й, небето беше облачно, сякаш Господ бе завил земята с вълнено одеяло, за да я предпази от студа на късния октомври.

— Да го направим! — каза Рейдж, докато минаваше откъм мястото до шофьора. — Приготви се!

Помаха й, сякаш беше на палубата на пътнически лайнер, който се кани да отплава, и докато му махаше в отговор, Мери си помисли: Гледайте само да не стане като с „Титаник ако нямате нищо против.

Задавен двигател. Стържене на скорости. Подскачане и поднасяне… а после Бити му намери цаката. Незнайно как момиченцето овладя мощния двигател под капака и ето че двамата с Рейдж се понесоха плавно напред. С десетина километра в час.

Мери заподскача на място, пляскайки възторжено, сякаш хлапето беше получило диплома от медицинския факултет и бе открило лекарство против рак.

— Ти успя! Давай, Бити!

Господи, прекрасно беше да я аплодира. Да я гледа как се научава пред очите й, как обръща в далечния край на алеята и поема обратно, махайки й като обезумяла иззад волана на мощната кола, докато до нея Рейдж ръкопляскаше и подсвиркваше възторжено, сякаш Бити довършваше тъчдаун по време на Супербоул, вкарваше топката в коша в последната секунда на финала на Националната колежанска спортна асоциация и пресичаше финалната линия на Бостънския маратон едновременно.

Ето ги отново, ускоряващи, докато Бити не мина на трета скорост на правата отсечка.

Беше… магия.

Беше… семейство.

Беше… абсолютно, категорично всичко, което имаше значение и беше важно.

А после нещата взеха отвратителен обрат.

Бити и Рейдж тъкмо бяха завили отново и се носеха към далечния край, когато звукът от бутилка, хвърлена на паважа, накара Мери да обърне глава.

Иззад ъгъла се появиха четирима-петима хлапаци… и се заковаха на място, сякаш бяха точно толкова изненадани да попаднат на някого тук, колкото бе и Мери от това прекъсване на семейната й идилия.

— Какво, по дяволите? — измърмори един.

— Я гледай ти.

Мери скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в тях, без да каже нито дума. Бяха типични петнадесет-шестнадесетгодишни идиоти, мислещи си, че са истински гангстери, с провисналите си панталони и обърнатите на една страна бейзболни шапки… когато в действителност спокойно можеше да са излезли да обиколят магазините. Проблемът? Заедно, те бяха като глутница койоти. Опасни, макар и мършави.

— Как я караш? — провлече трети.

За кого точно се имаш, малко лекенце, за Тони Сопрано, помисли си Мери, докато те се приближаваха до нея. А после видя, че единият държи нож, и застина.

Най-лошото бе, че хлапакът с ножа потръпваше така, сякаш беше друсан.

Рейдж и Бити вече бяха обърнали и идваха към тях, и единствената мисъл в главата на Мери беше: Моля те, просто карай напред. Изведи Бити оттук.

Но не. Понтиакът спря на двадесетина крачки оттам и светлината на фаровете му обля Мери и глутницата животни.

— Оооооо, мамка му, виж само тази количка — каза един от тях.

— Мисля да си я закарам вкъщи…

Хорът от подсвирквания и ругатни поутихна, когато Рейдж отвори вратата и се изправи в цял ръст.

— Мери, ела тук.

Мери тръгна към колата, но не стигна далеч. Хлапакът с ножа я сграбчи и я издърпа до себе си, допирайки острието до гърлото й.

— А сега какво? — изрепчи се той. — А? А сега какво?

Мери потрепери, но не защото се боеше за живота си. Какво можеха да й направят? Вместо това, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе: Не, не, не и пред Бити…

— Не спирай! — извика тя на Рейдж. — Просто карай…

— Ще те накълцам — разнесе се глас в ухото й.

— Прави каквото искаш — рече тя тихо. — Но не пред тях. Остави ги да си отидат и можеш да ме накълцаш на парчета.

— Какво? — изломоти хлапакът.

— Махай се оттук, Рейдж.

Как ли пък не!

В миг светлината, която ги обливаше и блестеше в очите й, стана няколко хиляди пъти по-ярка.

Мамка му. Знаеше какво означава това.

— Вече сме близо — каза Асейл, докато завиваше надясно по пътя, водещ до полуострова, където се издигаше къщата му.

Седнал до него, Маркъс мълчеше, приковал очи в прозорците. Изглеждаше запленен от онова, което ги заобикаляше… и като че ли объркан.

— Мостът е различен — каза дрезгаво. — Този, по който минахме току-що. Различен е от когато аз…

— Предполагам, че доста неща са се променили.

— В центъра има повече високи сгради. Повече коли. Повече… от всичко.

— Само почакай да се запознаеш с интернет, приятелю. Тогава ще видиш едно наистина съмнително подобрение.

Много скоро стигнаха до къщата и Маркъс ахна.

— Толкова е… красива.

— Цял куп стъкло. Което е истинска ирония.

Асейл се приближи до основния гараж, отвори с дистанционното и влезе вътре. Когато Маркъс понечи да слезе, той сложи ръка над лакътя му.

— Не и докато вратата не се затвори напълно. Трябва да съблюдаваме предпазните мерки.

— Извинявам се.

Когато панелите се спуснаха напълно, двамата слязоха, всеки от своята страна, и Асейл изчака другия мъж да заобиколи колата. Маркъс се движеше бавно, подпирайки се на рейндж роувъра, ала ясно беше дал да се разбере, че няма да приеме ничия помощ, нито ще използва бастун.

Асейл отиде до вратата от подсилена стомана и я отвори. Посрещна ги божествена миризма — бекон и яйца, кафе, палачинки… не, кифлички?

Маркъс прекрачи прага и се олюля.

— О… това е…

— Действително. Кой да предположи, че копелетата могат да готвят.

Асейл се отправи към кухнята, без да бърза, сякаш винаги се движеше из къщата с подобна ленива стъпка.

Когато стигнаха в кухнята, стана очевидно, че Ерик и Ивейл бяха сторили всичко по силите си, за да накарат госта им да се почувства добре дошъл: бяха подредили масата (макар и накриво и с вилиците от неправилната страна на чиниите); сготвили бяха най-различни неща (с което се бяха справили далеч по-добре); сварили бяха кафе… не, чакай, май беше разтворимо, но ако се съдеше по миризмата му, все пак си го биваше.

— Седни — каза Ерик на Маркъс, след като бяха представени един на друг. — Ние ще ти сервираме… не, не приемам никакъв спор, сядай.

Маркъс се дотътри до един от столовете, простенвайки с облекчение, когато свали незначителния си товар от мършавите си крака. Отметна дългата си коса назад, и тъй като по някаква аномалия нямаше брада, лицето му се разкри пред любопитните очи на братовчедите.

Лице, което си го биваше, помисли си Асейл.

— Тогава аз ще ви приготвя Последното хранене — заяви Маркъс.

— Ще я видим тази, приятелче — отвърна Ерик, докато поставяше препълнена чиния пред госта им.

Асейл бръкна по навик в джоба на сакото си и обви пръсти около шишенцето… но преди да го извади, спря и погледна часовника на микровълновата. След което погледна този на печката и ръчния си часовник на „Пиаже“.

— Присъедини се към нас, братовчеде — подкани го Ерик, докато двамата с Ивейл съща се настаняваха на масата с храна пред себе си.

Ивейл грабна вилицата и посочи с нея към чинията на Маркъс.

— Западай.

— Казва се „нападай“ — поправи го Асейл разсеяно.

— Ти няма ли да хапнеш, братовчеде? — попита Ерик.

Със стъпки толкова несигурни, колкото и тези на Маркъс преди малко, Асейл се приближи до умивалника, разви капачката на шишенцето и изсипа кокаина в канала.

— На долния етаж — каза дрезгаво, докато пускаше водата. — Знаете къде го държа.

Кокаина, имаше предвид.

— Да — прошепна Ерик. — Знаем.

— Ще го изхвърлите от къщата. — Братовчедите му понечиха да скочат на крака, но той им даде знак да не стават. — След като приключите с яденето. Искам да останете и да се погрижите той да се нахрани. След това го заведете в свободната спалня на долния етаж.

— Не се нуждая от никакъв разкош — каза Маркъс. — Просто място, където да полагам глава през деня.

— Напълно си си заслужил отдиха, приятелю.

На вратата се почука и Асейл погледна над тримата на масата.

— Ще установите, че през следващите вечери ще бъда неразположен на друго място. Самият аз не съм сигурен колко дълго. Погрижете се за него. Ще бъда истински недоволен, ако Маркъс не се е поналял и укрепнал поне малко, когато се върна.

Когато вдигна ръце, забеляза, че треперят.

Предстояха му тежки дни.

Отиде до задната врата, отвори я широко и бе обзет от странния порив да се поклони. Както и направи.

В отговор, доктор Манело посочи черния мерцедес с потъмнени стъкла зад себе си.

— Готов ли си?

— Да.

— Много ли е зле? Трепериш.

— Опасявам се, че тепърва ще става все по-зле.

Последното, което направи, преди да излезе от стъклената си къща, бе да хвърли един последен поглед на Маркъс. Той се хранеше бавно, а мършавите му, скелетоподобни ръце държаха сребърните прибори непохватно, сякаш отдавна не бе използвал каквито и да било прибори.

Предстоеше му дълго пътуване обратно.

Но ако след всичко, което беше изтърпял, Маркъс бе намерил куража да се вкопчи в спасителния пояс на живота… значи и Асейл можеше да стори същото.

Асейл?

Гласът на Марисол отекна в главата му такъв, какъвто го беше чул по телефона, докато стоеше насред обръча от огън, който сам бе запалил. Опасяваше се, че детоксикацията доста щеше да прилича на онзи пожар.

— Асейл?

— Действително — каза той на добрия доктор. — Да вървим.