Звярът

34.

Последното, което Мери направи за деня, преди да си тръгне, бе да отиде в кабинета си и да провери Фейсбук. Сякаш ако го отвореше на друго устройство, вместо на телефона си, щеше да получи различен резултат.

— Окей, да го направим — промърмори, докато влизаше в профила си.

Машината се събуди за живот и онова, което я посрещна, бе затворената група само за вампири… защото това бе последната страница, която бе гледала преди да слезе на долния етаж, за да чака Рейдж.

Опресни страницата и докато чакаше интернет връзката да й покаже новите коментари, отметна глава назад и прикова поглед в тавана. Бити крачеше из стаята на тавана и Мери потисна порива си да се качи и да опита да поговори с нея. Не, време бе да се прибира у дома, а момиченцето беше уморено. Освен това, като никога, тя изпитваше нещо много подобно на суеверие: бяха се разделили сравнително оптимистично — Бити беше готова да отидат за сладолед на следващата вечер и Мери се беше вкопчила в онази мимолетна усмивка на задната седалка на понтиака, сякаш беше спасително въже в океана.

— Окей, да видим какво имаме — прошепна, поглеждайки обратно към екрана.

Нищичко. Групата имаше не повече от петстотин членове, предимно жени. Бяха публикувани едва няколко коментара, които засягаха най-обикновени теми и които биха изглеждали съвсем нормални дори в човешките очи.

Никой не беше отговорил на въпроса й за чичото на Бити.

Почувства разочарование, ала това беше лудост. С разума си знаеше, че момичето си няма никого, но да чуеш Бити да говори с такова отчаяние за някакъв хипотетичен роднина, те изпълваше с желанието да стане чудо.

Мери изключи компютъра, взе си чантата и палтото и излезе, поспирайки в подножието на стълбището, водещо към тавана.

— Приятен ден, Бити, момичето ми.

След двадесетина минути вече изкачваше обгърнатия в мис хълм, карайки бавно, тъй като не искаше да излезе от пътя или да удари някоя сърна…

— Мамка му!

Мери натисна спирачките и рязко завъртя волана надясно, миг преди хамърът на Куин да се блъсне в нея.

Джипът се закова на място и цял куп воини изскочиха навън и се втурнаха към нея, сякаш волвото се беше запалило.

— Мери!

— Мееееери!

Бъч отвори рязко вратата й.

— Мери! Мамка му!

Нямаше как да не се разсмее на изражението върху лицето му. И това на Блей. На Джон Матю. На Куин.

Тя вдигна ръце и каза:

— Добре съм, добре съм. Честна дума.

— Ще се обадя на доктор Джейн…

— Бъч. Сериозно. — Тя разкопча предпазния колан и бутна бостънеца от пътя си. — Виждаш ли? Дори въздушната възглавница не се е задействала. Макар че тези разминавания на косъм започват да ме изнервят. Онази вечер за малко да блъсна един лесър.

Това затвори устите и на четиримата. Сега те стояха там и я гледаха така, сякаш всеки миг щяха да повърнат синхронно.

— Момчета, дори не ме докоснахте. Добре съм. — Тя кимна към черния път, по който бяха дошли. — Даже не знаех, че там има път… Откъде идвате?

— Отникъде. — Бъч я улови за лакътя и се опита да я поведе към мястото до шофьора. — Аз ще те откарам до вкъщи…

— Не. — Тя се запъна и впи поглед в него. — Бъч. Нищо ми няма. Искам и четиримата да си поемете дълбоко дъх… и може би да сложите глави между коленете си, за да не припаднете. Случват се такива неща, но и двамата реагирахме достатъчно бързо, така че, нека го забравим… или ще се обадя на Фриц и ще му кажа да боядиса спалните ви в розово. Веднага след като сложи сушени цветя върху писалищата ви и картинки от „Замръзналото кралство“ на стените ви.

— Говори сериозно — обади се Блей, с немалка доза респект в гласа.

— И още как — измърмори Куин. — Човече, нищо чудно, че издържаш да бъдеш обвързана с Рейдж. Излезе ли от правия път и ти го слагаш на мястото му, нали?

— Просто се притесняваме — включи се и Джон Матю на езика на знаците. — И наистина не искаме да се наложи да казваме на благоверния ти, че сме те наранили. Това е всичко.

Мери отиде до него и го прегърна.

— Знам. И съжалявам, че съм малко кисела. Последните няколко нощи бяха дълги. Хайде, да вървим да хапнем.

Тя се върна зад волана на волвото и подкара нагоре със същата бавна скорост. Хамърът остана на почтително разстояние зад нея… и тя съвсем ясно усещаше как бойците следят всяко нейно движение.

Защото и четиримата се бяха лепнали за предното стъкло на джипа — група майки квачки, разтревожени за заблудено пиленце.

Ала наистина изпълваха огледалото й за обратно виждане с любов. Което никога не можеше да бъде нещо лошо.

След като всички паркираха пред имението, всеки на обичайното си място (тя — до поршето на Мани, те — до новата играчка на Ви, каквато и да беше точно), Мери слезе от колата с чантата си в ръка, готова да отблъсне цял куп какво-ще-кажеш-за-един-бърз-преглед предложения.

И да не повярва човек — четиримата се насочиха към нея в боен строй.

Тя вдигна ръце и заяви, спокойно и разумно:

— Аз не мога да умра, забравихте ли? Освен това, в случай че не сте забелязали, съм на крака, говоря с пълни изречения… дори се усмихвам. Виждате ли? — Тя посочи устата си. — Така че какво ще кажете да отидем на Последното хранене, докато все още се държите на крака?

Разнесе се баритонов хор от „добре“ и „все тая“, а после Джон Матю сложи ръка около раменете й и я прегърна за миг, преди всички да се отправят към вестибюла.

Фриц им отвори вътрешната врата.

— Добре дошли! Как сте всички?

Докато икономът се покланяше, а останалите влизаха, Мери спря. Беше прекосявала преддверието безброй пъти, ала от доста време не бе поглеждала истински високия таван, изрисуван с величествени воини, възседнали бойни коне… нито пък бе поспирала, за да се възхити на изящно украсените колони от мрамор и малахит… или пък за да послуша разговорите, докато членовете на домакинството се събираха в трапезарията.

Всичко беше прекалено разкошно и лъскаво, и прекрасно, като се започнеше от Зи и Бела, които тъкмо слизаха по голямото стълбище с Нала; Рот и Джордж, които прекосяваха мозаечния под заедно с Тор; Джон Матю и Хекс, които се прегръщаха.

Докато отиваше на Последното хранене, Мери си мислеше за това как Рейдж бе разказал на Бити за всички в къщата, неговите прекрасни, преднамерено смешни, словесни карикатури на всичко, с което бе благословено това семейство.

След това отново го видя как се навежда над двигателя на колата заедно с Бити и й обяснява най-различни неща, без изобщо да се държи така, сякаш това бе само за момчета, с открито лице и мили очи.

Беше невероятен с момиченцето…

— Моя Мери — разнесе се шепот в ухото й.

Тя подскочи и докато се обръщаше към Рейдж, не се замисли дори за секунда.

Обви ръце около него, притегли го към себе си…

… и го целуна с всичка сила.

ЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕ.

Докато Мери си проправяше път в устата му с език, всяка мисъл в главата на Рейдж се изпари, мозъкът му се изпразни по най-прекрасния възможен начин… особено когато протегна ръце и притегли тялото й към себе си, обвивайки по-големия си ръст и тегло около нея. Устните й бяха меки и топли, докато езикът й се плъзгаше до неговия, а гърдите й, макар да носеше палто, сякаш се притискаха голи в неговите.

— Да вървим в спалнята — каза тя в устата му.

Без да престава да я целува, той погледна към стълбището. Толкова стръмно, толкова високо… а спалнята им? Мамка му, тя сякаш беше на петстотин километра оттам. Или по-скоро — пет хиляди.

— Ела тук — простена.

В крайна сметка я отдръпна леко, ръцете му — копнеещи отчаяно да се пъхнат под дрехите й… ала не можеше да рискува с такъв контакт. Докоснеше ли голата й кожа, като нищо щеше да я обладае още тук, насред мозаечния под.

Килерът се намираше точно до кухнята и беше горе-долу толкова разкошен и удобен, колкото перално помещение… с трагичната липса на пералня или сушилня, върху които би могъл да сложиш жената, в която си влюбен, така че тя да е на нивото на хълбоците ти, и да я накараш да разтвори широко бедра. Килерът обаче притежаваше два плюса: първо, от вътрешната страна на вратата имаше резе, сякаш Дариъс се бе досещал какви други пикантерии може да намерят място между консервите с праскови и бурканите с кисели краставички; и второ, на около четири стъпки над пода, по протежение на цялото помещение минаваше плот с ширина около метър.

Привидно, предназначението му бе да вмести чекмеджетата, ала в момента Рейдж смяташе да го използва за съвсем различна цел.

— О, господи, нуждая се от теб — каза Мери, докато той затваряше вратата с трясък, преди да пусне резето и да я вдигне от пода.

Тя сграбчи впития му потник и го издърпа през главата му с всичка сила, така че проклетото нещо се закачи за носа му и едва не го отнесе. Сякаш някой го беше грижа! А после разтрепераните й ръце задърпаха ципа на кожения му панталон.

— Имам нужда да бъдеш в мен, побързай… нуждая се от теб.

— Мамка му, Мери, имаш ме… — В мига, в който ръката й докосна пениса му, гърбът му се изви в дъга и той изкрещя. Името й? Нещо за Скрайб Върджин? Ругатня? Отново, сякаш някой го беше грижа. — Нека те…

В следващия миг тя вече беше слязла от полицата и бе до хълбоците му, изтласквайки го назад, докато той не се блъсна в нещо толкова силно, че консерви със супа се търкулнаха по пода така, сякаш се бояха за живота си.

— Мееееееееееееееееери…

Устата й пое дълбоко ерекцията му и въпреки че топлото, влажно обгръщане бе невъобразимо чувствено, още по-еротична бе мисълта, че тя го желае толкова отчаяно, че не бе в състояние дори да изчака да си свалят панталоните.

Беше толкова гладна за него, че не искаше да губи нито миг.

Просто трябваше да го има.

Обвързаният мъж в Рейдж изръмжа от задоволство, звярът се размърда под кожата му по един хубав начин… и, о, да, той свърши.

Господи, свърши и още как. Мери продължаваше да го изцежда, докато той не се отпусна безсилно, след което седна назад и облиза устните си, и Рейдж почувства как част от него се завръща част, която от известно време му беше липсвала, а той дори не бе забелязал. Тя все още го желаеше. Все още имаше нужда от него. И имаше нещо в тази връзка, което го изпълваше.

Време бе да й върне услугата. Изръмжа и се хвърли отгоре й, поваляйки я върху дървения под, целувайки я и вкусвайки себе си. Смъкна панталона й, свали своя до средата на бедрата си и като се отпусна по гръб, я сложи върху себе си.

Мери се отпусна тежко върху възбудата му и двамата изкрещяха едновременно. А после тя се приведе напред, подпря ръце до главата му и започна да движи таза си, ерекцията му влизаше и излизаше от женствеността й, телата им се блъскаха едно в друго; очите на Рейдж не се откъсваха от нейните, които го гледаха със смесица от яростна решителност и пълно обожание.

Все още не беше свалила палтото си и то се развяваше около нея, и макар че Рейдж копнееше да види гърдите, шията, корема, женствеността й, беше прекалено погълнат от мига, за да е в състояние да контролира ръцете или мислите си.

Беше невероятно да те желаят по този начин. Да те яздят по този начин. Да те имат по този начин.

Свършиха едновременно, хълбоците им се блъскаха, докато незнайно как той я претърколи и я възседна. Слава богу за палтото й, послужило й в този миг като възглавница. Рейдж я сграбчи за глезените, вдигна крака й до раменете и като потъна дълбоко в нея, започна да я чука, изтласквайки я по гладкия под, докато не се озоваха в ъгъла. Ръмжейки, той се изви и се улови за ръба на плота, използвайки го за опора.

А сексът продължи.

И продължи.

И продължи…