Двор от крила и разруха

Глава 8

Тамлин кръстосваше пред камината в кабинета си и всяко негово завъртане на пета беше остро като бръснач.

— Те са ни съюзници — изръмжа на двама ни с Люсиен, докато седяхме в креслата от срещуположните страни на камината.

— Те са чудовища — поправих го аз. — Разкъсаха на парчета три невинни човешки същества.

— И трябваше да оставите въпроса на мен. — Тамлин въздъхна пресекливо. — Не да отмъщавате като деца. — Той хвърли гневен поглед на Люсиен. — Очаквах повече от теб.

— Но не и от мен? — попитах тихо.

Зелените очи на Тамлин бяха като замръзнал нефрит.

— Ти имаш лична връзка с жертвите. За разлика от него.

— Точно този начин на мислене — озъбих му се аз, вкопчвайки пръсти в страничните облегалки на креслото си — е довел дотам, че стената да се превърне в единственото средство двата ни народа да съществуват в съседство и елфите да не се трогват от подобни убийства. — Знаех, че стражите отвън ни чуваха. Знаех, че всеки случаен минувач можеше да ни чуе. — Загубата на всеки живот и от двете страни на стената е лична връзка. Или теб те е грижа само за Върховните елфи?

Тамлин ме гледаше смаяно. След секунда изръмжа на Люсиен:

— Ти напусни. Ще се занимавам с теб по-късно.

— Не му говори така — изсъсках, скачайки на крака.

— С последното си изпълнение застрашихте съюза ни…

— Хубаво. Да горят в ада! — изкрещях.

Люсиен изтръпна.

— Изпратила си Боге след тях! — изрева Тамлин.

Дори не мигнах. И разбрах, че стражите са чули по стреснатото покашляне пред вратата и звуците на приглушен ужас.

Постарах се да чуят и следващите ми думи.

— Изтезавали са онези човешки деца, накарали са ги да страдат. Реших, че Боге е едно от малкото същества на света, способно да им върне услугата.

Люсиен го бе проследил, а сетне го примамихме внимателно в лагера ни след часове на старание. В лагера ни… където Дагдан и Брана още злорадстваха заради последното си зверство. В крайна сметка смогнаха да се измъкнат, но не и преди да се наслушаме на писъци и сериозна борба. Лицата им бледнееха дори часове по-късно и очите им преливаха от омраза всеки път, когато благоволяха да ни погледнат.

Люсиен се покашля. И също стана.

— Там, онези човеци бяха просто деца. Фейра забрани на принца и принцесата да ги преследват, а те пренебрегнаха заповедта й. Ако позволим на Хиберн да се качи на главите ни, със сигурност ще загубим повече от съюза си. Боге просто им напомни, че и ние имаме остри нокти.

Без да откъсва очи от мен, Тамлин повтори на Люсиен:

— Напусни.

В едничката му дума се таеше достатъчно злоба, че никой от двама ни с Люсиен да не му се опълчи в този момент. Приятелят ми просто излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Изпратих силата си в коридора и го усетих да сяда в дъното на стълбището. За да слуша. Също като шестимата стражи отпред.

С изправен като върлина гръб заявих на Тамлин:

— Нямаш право да ми говориш така. Обеща ми, че няма да се държиш по този начин.

— Не знаеш какво е заложено на карта…

— Не ми приказвай като на дете. Не и след всичко, което преживях, за да се върна тук, при теб. При народа ни. Да не смяташ, че на някого от нас му харесва да работи с Хиберн? Или че не виждам въпроса в очите им: заслужавам ли аз тази съмнителна чест?

Дишането му отново се учести. Хубаво. Исках да го изкарам извън релси. Хубаво.

— Предаде ни, само и само да си ме върнеш. — Хладнокръвен удар под кръста. — Превърна ни в държанки на Хиберн. Прощавай, че поне аз се опитвам да взема обратно малка част от загубеното.

Ноктите му изскочиха. От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене.

— Заловили са и са разкъсали на парчета онези хора просто за забавление — продължих. — Ти може и да нямаш нищо против да коленичиш пред Хиберн, но аз определено имам.

Той избухна.

Мебели полетяха из стаята, разхвърчавайки се на трески; стъклата на прозорците се пръснаха на малки парчета.

Този път обаче не се обгърнах с щит.

Бюрото се блъсна в мен и ме запрати към библиотеката. Всяко място от тялото ми, където плът и кост се срещнаха с дърво, зарева в агония.

Свлякох се на колене върху килима и Тамлин на секундата се появи пред мен с треперещи ръце…

Вратите се отвориха рязко.

— Какво си сторил?! — изуми се Люсиен и по лицето на Тамлин се изписа пълно крушение, като го избута настрана.

Той позволи на Люсиен да мине пред него и да ме изправи на крака.

Нещо мокро и топло шурна по бузата ми — кръв… веднага познах мириса й.

— Хайде, да те почистим — рече Люсиен и преметна ръка през раменете ми, извеждайки ме от кабинета.

Едва го чувах от дрънченето в ушите си. Светът се въртеше леко.

Стражите, сред които зърнах Брон и Харт, двама от най-приближените господари воини на Тамлин, ме зяпаха смаяно, раздвоявайки вниманието си между съсипаната стая и лицето ми.

Съвсем оправдано. Докато Люсиен ме водеше покрай едно позлатено огледало в коридора, разбрах какво бе предизвикало ужаса им. Очите ми бяха премрежени, кожата ми — пребледняла, а точно под едната ми скула се виеше дълбока драскотина, дълга поне четири сантиметра и обилно кървяща.

Други по-дребни драскотини обсипваха шията ми, ръцете ми. Но аз наредих на пречистващата си лечебна сила — наследена от Великия господар на Двора на Зората — да не ги изцерява. Да не ги заличава.

— Фейра — пророни Тамлин зад нас.

Спрях, съзнавайки колко очи ни наблюдаваха.

— Добре съм — прошепнах. — Съжалявам. — Избърсах кръвта, стичаща се по бузата ми. — Добре съм. — Повторих.

Никой, дори Тамлин не ми повярва.

Ако можех да нарисувам нещо в този момент, щях да кръстя платното „Да примамиш господар в клопката си“.

Рисанд ме намери по връзката веднага щом влязох във ваната.

Ранена ли си?

Въпросът му беше смътен, връзката ни — още по-тиха и обтегната, отколкото преди няколко дни.

Пострадах малко, но съм добре. Не е нищо страшно.

Макар че раните ми още си стояха. И далеч не се затваряха с обичайната бързина. Явно прекалено успешно бях възпрепятствала лечебните си сили.

Отговорът му се забави. А накрая се изля в гъст низ от думи, сякаш Рис се опитваше да ги изпрати наведнъж, преди разстоянието да ги е заглушило.

Познавам те и знам, че няма смисъл да ти казвам да внимаваш или да се прибереш. Но те искам дома. Скоро. И искам да го видя мъртъв, задето ти е посегнал.

Колкото и земя да ни разделяше, гневът му разтърси връзката ни.

Отвърнах му със сух, успокоителен тон:

Всъщност магията му ми посегна, не той.

Водата във ваната ми вече изстиваше, когато получих отговора му.

Радвам се, че гледаш на нещата с чувство за хумор. Аз не мога.

Изпратих му оплезения си образ.

Вече се бях облякла, когато отговорът му дойде.

И той като моя беше безсловесен, само образ. И той като моя включваше езика на Рисанд.

Но неговият правеше друго.

На следващия ден умишлено излязох да пояздя. И то точно когато Брон и Харт бяха на смяна, за да ги помоля да ме придружат.

Двамата не говореха много, но долавях погледите им при всяка моя болезнена гримаса, докато яздехме по отъпканите пътеки на пролетната гора. Усещах как оглеждат драскотината по лицето ми, синините под дрехите ми, заради които стенех през зъби от време на време. Все още неизлекувани за моя изненада, но пък и в полза на плана ми.

На вчерашната вечеря Тамлин ми поиска прошка — и аз му я дадох. Люсиен обаче не му продума цяла вечер.

Юриан и хибернските командири не останаха особено доволни, като им обясних тихо, че ще трябва да отложим пътуването до стената заради нараняванията ми. Тамлин не посмя да ги изпрати без мен, да ми отнеме този дълг. Не и взирайки се в лилавите петна по тялото ми, съзнавайки, че ако бях човек, нямаше да съм сред живите.

А след като запратихме невидимата кръвожадност на Боге след тях, принцът и принцесата биха отбой. Засега. Въпреки това държах щитовете си вдигнати — около себе си и около другите, само че този напън ми причиняваше постоянно главоболие, заради което всичките ми останали магически сили слабееха. Отлагането на работата ми по границата не ме облекчаваше особено, напротив, увеличаваше напрежението, защото бях изпратила силата си към стената.

Поканих Ианта в къщата с дискретната молба за утешителното й присъствие. Тя пристигна осведомена за подробностите около случката в кабинета, макар че пропусна да спомене, че Тамлин й е признал вината си, искайки опрощение от Майката, Котела и незнайно кого още. Същата вечер се разбъбрих за своята собствена прошка към нея и най-показно се престорих, че оценявам добронамерените й съвети, разправяйки на придворните и всички останали около пълната ни маса какъв късмет е, че именно Тамлин и Ианта бранят земите ни.

Откровен казано, не знам как никой не разкри намеренията ми.

Как никой от тях не прозря в думите ми не странно съвпадение, а предизвикателство. Заплаха.

Последният кротък тласък.

Особено след като седем наги проникнаха в двора на имението малко след полунощ.

Избиха ги още преди да достигнат къщата — нападение, възпрепятствано от предупредително видение, което Котелът изпрати не в чия да е глава, а точно в тази на Ианта.

Суматохата и писъците събудиха цялото имение. Аз останах в стаята си, охранявана от стражи под прозорците и пред вратата ми. Тамлин, оплискан в кръв и задъхан, дойде лично да ме успокои, че врагът е преборен. Намерили ключовете за портата у нагите, а стражът, който ги бил загубил, щял да получи наказанието си още на сутринта. Цялата атака била едно недоразумение, последна демонстрация на сила от племе, отказало да слезе от сцената след управлението на Амаранта.

Ианта беше избавила всички ни.

На сутринта се събрахме пред казармата. Лицето на Люсиен беше пребледняло и изпито, под изцъклените му очи тъмнееха петна. Снощи не се беше прибрал в стаята си.

Хибернските командири и Юриан стояха мълчаливо до мен, докато Тамлин крачеше пред стража, вързан между два стълба.

— Поверих ти отбраната на имението си и хората в него — рече Тамлин на треперещия войник, гол от кръста нагоре. — И сякаш не е достатъчно, че снощи те намериха заспал на поста ти, но и точно твоите ключове изчезнаха преди време. — Той изръмжа тихо: — Отричаш ли обвиненията ми?

— Аз… аз никога не спя на поста си. За пръв път ми се случва. Сигурно съм задрямал само за минута-две — запелтечи стражът и въжетата простенаха под напъна му.

— Застраши живота на всички в имението.

А това нямаше как да остане безнаказано. Не и в присъствието на хибернските командири, които непрестанно се озъртаха за слабости.

Тамлин вдигна ръка. Брон дойде с каменно лице и му подаде камшик.

Всички стражи, най-доверените му воини, запристъпваха от крак на крак. Някои гледаха Тамлин с неприкрит гняв, а други криеха очи от предстоящото наказание.

Сграбчих Люсиен за ръката от не дотам престорен ужас.

Ианта стори крачка напред, скръстила ръце пред корема си.

— Двайсет удара. И още един за прошка от Котела.

Стражите обърнаха гибелни погледи към нея.

Тамлин пусна края на камшика върху земята.

Аз се включих. Изпратих силата си в съзнанието на вързания страж и освободих спомена, който бях навила на стегнато кълбо в главата му — освободих и езика му.

— Тя беше — пророни задъхано той, посочвайки с брадичка към Ианта. — Тя взе ключовете.

Тамлин примигна и всички в двора впериха взор във Върховната жрица.

Лицето й дори не трепна от обвинението му — истината, която беше хвърлил насреща й.

След празника по случай слънцестоенето я следях, за да видя как ще опита да потъпче демонстрацията ми на сила, наблюдавах я през цялото денонощие. Само секунди, след като си тръгнах от хълма, тя отиде при казармите и приспа с искрица сила стража, прибирайки ключовете му. После предупреди стратегически за неизбежната атака на нагите… след като им беше дала ключовете за портата.

Така че тя да може да вдигне тревога миналата нощ. Тя да ни избави от заплахата.

Хитро хрумване, само дето я вкара право в моята клопка.

— Защо ми е да взимам ключовете ти? — попита спокойно Ианта. — Та нали аз ви предупредих за нападението.

— Ти дойде в казармата. Видях те онази нощ — настоя стражът, а после обърна умолителен поглед към Тамлин.

И осъзнах, че не го прави заради страх от болката. Не, бичуването щеше да е заслужено и понесено с достойнство. Тласкаше го страхът от позор.

— А аз си мислех, Тамлин, че никой от стражите ти не би паднал толкова ниско да разпространява лъжи, за да се спаси от някаква си мимолетна болка.

Лицето й си оставаше все така невъзмутимо.

Тамлин обаче проучи стража, взирайки се в него изпитателно.

Аз пристъпих напред.

— Държа да го изслушаме докрай.

Някои от стражите въздъхнаха. Други ме изгледаха със състрадание и благодарност.

Ианта вирна брадичка.

— Моите уважения, милейди, но решението не е ваше.

Ето го… опита и да ме постави на мястото ми.

Само за да я вбеся още повече, се престорих, че не съм я чула, и се обърнах към стража.

— Ще изслушам разказа ти докрай.

Задържах очите си върху него, въпреки че следях дишането си и се молех Ианта да захапе стръвта…

— Ще изберете да повярвате на страж вместо на Върховна жрица?

Възмущението ми от ядните й думи не беше изцяло фалшиво, колкото и усилия да ми костваше да сдържа усмивката си. Стражите се размърдаха нервно, засегнати от обидата й, от тона й. Дори ако още не вярваха на колегата си, последният й въпрос им показа чия е вината.

В този миг обърнах очи към Тамлин и забелязах и неговият поглед да се изостря. От прозрение. Възраженията на Ианта бяха станали твърде много.

О, да, съзнаваше, че Върховната жрица навярно е планирала атаката на нагите, за да си възвърне поне част от властта, от влиянието в двора му — спасителката на народа.

Тамлин стисна устни в неодобрителна гримаса.

Бях им дала въже. Май съвсем скоро щях да разбера дали ще се обесят на него.

Дръзнах да направя последна крачка напред, вдигайки обърнати нагоре длани към Тамлин.

— Може да е станала грешка. Нека не плаща с кръвта си. Нито с честта си. Да го изслушаме.

Очите на Тамлин поомекнаха. Той се замисли безмълвно.

Зад мен Брана изсумтя.

— Жалка гледка — прошепна, макар и да знаеше, че всички я чуват.

Слаби. Уязвими. Лесна плячка за армиите им. Видях как думите се забиват в лицето на Тамлин, като че затваряха врати една след друга.

Нямаше друго тълкувание — не и за Тамлин.

Ала Ианта се бе вторачила в мен — в момичето, изправено пред тълпата, момичето, доказало, че може да открадне влиянието й. Признаеше ли вината си… колкото и малко власт да й беше останала, щеше да рухне.

Тамлин отвори уста, но Ианта взе думата:

— Тук съществуват закони — каза с толкова нежен гласец, че ми идеше да раздера лицето й с нокти. — Традиции. Той загуби доверието ни, проляхме кръв заради неговата безотговорност. А сега иска да прехвърли вината за собствените си грешки върху Върховна жрица. Подобно нахалство трябва да бъде наказано. — Тя кимна на Тамлин. — Двайсет и един удара с камшика, Велики господарю.

Погледът ми запрескача между двама им. Устата ми пресъхна.

— Моля те. Просто го изслушай.

Очите на стража, увиснал между стълбовете, преливаха от надежда и благодарност.

Тук… тук отмъщението ми се превръщаше в нещо мазно. В нещо чуждо и гнусно. Той щеше да забрави болката, но ударът срещу достойнството му… И моето щеше да загуби мъничка част от себе си.

Тамлин впери очи в мен, после и в Ианта. А накрая ги насочи към подсмихващите се хибернски командири — към Юриан, който само скръсти ръце с неразгадаемо изражение.

И както бях предвидила в плана си, нуждата на Тамлин за контрол, за демонстрация на сила надви.

Ианта му беше твърде важен съюзник, за да я отритне. Думата на един най-обикновен войник… не, не тежеше колкото нейната.

Тамлин се обърна към стража, вързан между стълбовете.

— Дай му да захапе дървената летва — нареди тихо на Брон.

Брон се поколеба за миг, като че заповедта на Тамлин го беше вцепенила. Заедно с останалите стражи. Обединяваше се с Ианта срещу тях. Собствените му войници.

… които неведнъж бяха минавали отвъд стената, за да разбият онова проклятие. И го правеха на драго сърце за него, умираха на драго сърце, излавяни в кожата си на вълци. Онзи вълк, който аз бях убила, Андрас… И той беше дал живота си с готовност. Тамлин бе изпращал всички тях, но не всички се завръщаха. Те се жертваха в името на господаря си, а той… той така им се отблагодаряваше. Толкова доверие им имаше.

Въпреки това Брон изпълни заповедта му и пъхна малкото парче дърво в разтрепераната уста на стража.

Ако съдех по неприкритото презрение върху лицата на стражите, поне съзнаваха какво се е случило — или предполагаха: Върховната жрица беше уредила цялото нападение, за да се изтъкне като спасителка на народа, заплащайки с доброто име на един от техните. Само дето нямаха представа… никаква представа, че аз я бях тласнала натам, тайно я бях пришпорвала да покаже що за змия е всъщност. Колко незначителен беше за нея всеки без титла.

Как Тамлин я слушаше безпрекословно — безропотно.

Не се преструвах, когато сложих ръка на гърлото си и отстъпих крачка назад, после още една, докато не долових топлината на Люсиен и не се облегнах на него.

Стражите впиваха погледи в Ианта, в хибернците. Някога бяха приемали Тамлин за един от тях — борил се беше за тях.

Досега. До появата на Хиберн. Докато не предпочете тези чужди зверове пред тях.

Докато не предпочете подмолната Върховна жрица пред тях.

Отмятайки камшика назад, Тамлин се взираше в нас, в ръката, която Люсиен бе поставил върху моята, за да ми даде опора.

Когато разсече въздуха, грохотното плющене отекна в казармата, в цялото имение.

В основите на двора.