Двор от крила и разруха

Глава 44

Абсолютна тишина. Всичко сякаш застина.

Усетих как трепет на магия плъзва из залата — щит след щит се спускаха около всички Велики господари и свитите им. Онзи, с който Рис ни беше обгърнал още в началото, се подсили… Подплатен с ярост. Гняв и ярост. Макар и изражението му да остана отегчено, равнодушно.

Опитах да предам на своето студената предпазливост, с която Неста го наблюдаваше, или смътната неприязън на Мор. Но се провалих — напълно.

Познавах настроенията му, бурния му нрав.

Пред нас стоеше Великият господар, разкъсал нагите на кървави парчета; пронизал Амаранта с меча на Люсиен и изтръгнал гръкляна й със зъби.

И всичко това проблясваше в зелените му очи, когато се впиха в мен, в Рис. Тамлин се усмихна широко, разкривайки зъби, бели като изкълвани от гарвани кости.

Тесан се изправи, а капитанът му остана седнал до него, макар и с ръка на меча си.

— Не те очаквахме, Тамлин. — Тесан махна с тънка ръка към втрещените си прислужници. — Донесете стол на Великия господар!

Тамлин не откъсваше погледа си от мен. От нас.

Усмивката му поомекна, но това сякаш я направи по-плашеща. По-свирепа.

Облечен бе в обичайната си зелена туника — без корона, без украшения. Без нова презгръдна ножница на мястото на онази, която му бях откраднала.

Берон провлачи:

— Признавам, Тамлин, изненадан съм да те видя. — Тамлин и този път не понечи да оттегли очи от мен, следейки всяка моя глътка въздух. — Според слуховете вече си предан на противниковата страна.

Тамлин премести погледа си… надолу. Към пръстена ми. Към татуировката върху дясната ми ръка, сякаш изливаща се изпод бляскавия, бледосин ръкав на роклята ми. После го вдигна право към короната, която сама си бях избрала.

Не знаех какво да му кажа. Какво да сторя с тялото си, с дишането си.

Край на маските, на лъжите и измамите. Сега истината се разкриваше съвършено гола пред него. Гневното ми отмъщение, заблудите. Народът и земите му, които заради мен бяха станали толкова уязвими пред Хиберн. А аз се бях върнала при семейството си, при другаря си…

Жаждата ми за мъст се бе видоизменила от разтопен метал в нещо с остър връх. Нещо крехко.

Прислужниците донесоха стол и го сложиха между един от синовете на Берон и антуража на Хелион. Никой не изглеждаше доволен от този факт, но и никой не посмя да се отдръпне, когато Тамлин седна.

Той не продумваше и дума.

Хелион махна с белязана ръка.

— Да продължаваме.

Тесан се покашля. Никой не го погледна.

Не и докато Тамлин се взираше в ръката, с която Рис бе обгърнал блестящото ми коляно.

Омразата в очите му почти кипеше.

Никой — дори Амаранта — не ме беше удостоявал с подобна ненавист.

Не, Амаранта не ме познаваше истински, нейната омраза беше повърхностна, подбудена от лична история, която отравяше възприятията й. Тамлин обаче… Тамлин ме познаваше. И вече мразеше всяка частица от същността ми.

Той отвори уста и аз призовах силите си докрай.

— Май е редно да ви поздравя.

Тонът му беше равен — равен и все пак пронизващ като ноктите му, в момента скрити под златистата му кожа.

Аз не отвърнах.

Рис просто задържа погледа му. Задържа го с ледено лице, под което бушуваше огнен гняв. Бедствен гняв, вилнеещ по връзката ни.

Въпреки това другарят ми се обърна към Тесан, който седна на мястото си, нищо че далеч не изглеждаше особено спокоен.

— Ще продължим разговора си по-късно.

— Не спирайте заради мен — обади се кротко Тамлин.

Светлината в очите на Рисанд угасна, като че тъмен плащ затули звездите в тях. Той обаче се облегна в стола си и ръката му, която допреди малко бе положена върху коляното ми, зарисува лениви кръгове по дървената странична облегалка.

— Нямам навика да обсъждам плановете си с врага.

Хелион се ухили като хищник от мястото си отвъд басейна.

— Не — отвърна със същото хладнокръвие Тамлин, — имаш единствено навика да ги чукаш.

Всяка мисъл, всеки звук отлетя от главата ми.

Касиан, Азриел и Мор седяха съвършено неподвижни, излъчвайки гнева си на тихи вълни. Но ако Тамлин изобщо забелязваше или го интересуваше, че трима от най-смъртоносните воини в залата крояха гибелта му, не го показваше.

Рис сви рамене с бледа усмивка.

— Струва ми се по-градивно решение пред войната.

— Но ето че точно ти я започна.

Рисанд примигна — едничък признак на недоумение.

От кокалчето на Тамлин се показа кръвожаден нокът.

Калиас се напрегна и плъзна ръка към стола на Вивиан, сякаш беше готов да скочи пред нея. Тамлин обаче просто провлачи нокътя по резбованата облегалка на собствения си стол, както някога го бе провлачвал по кожата ми. Усмихна се, все едно отлично знаеше какъв спомен е извикал в съзнанието ми, но каза на другаря ми:

— Ако не беше отвлякъл булката ми посред нощ, Рисанд, нямаше да се наложи да предприемам толкова драстични мерки, за да си я върна.

— Напуснах те посред бял ден — изрекох тихо аз.

Зелените му очи се стрелнаха към мен, някак стъклени и чужди. Той изсумтя и пак ги извърна.

Игнорираше ме.

— Защо си дошъл, Тамлин? — попита го Калиас.

Тамлин заби нокът надълбоко в дървото, макар и гласът му да остана кротък. Несъмнено и този жест беше предвиден за мен.

— Осигурих достъп до земите си, за да си взема обратно жената, която обичам, да я изтръгна от лапите на онзи садист, който си играе с умовете на хората, сякаш са играчки. Имах намерение, след като я измъкна, да се бия с Хиберн, да намеря начин да заобиколя сделката си с краля. Само че Рисанд и кликата му бяха съумели да я превърнат в една от тях. И тя на драго сърце отвори земите ми за инвазията на Хиберн. Само заради някаква си дребнава злоба. Нейната собствена или тази на… господаря й.

— Нямаш право да пренаписваш историята — процедих. — Да извърташ нещата в своя полза.

Тамлин килна глава към Рис.

— Като я оправяш, забелязал ли си онзи тъничък звук, който издава точно преди да свърши?

Бузите ми пламнаха. Това не беше открита битка, а бавна, надлежна атака срещу достойнството ми, срещу морала ми. Берон се ухили доволно, а Ерис продължаваше да следи внимателно разговора ни.

Рис обърна глава към мен и ме огледа от глава до пети. Сетне върна очи към Тамлин. Затишие пред буря.

Азриел проговори вместо него с глас, студен като смъртта:

— Мери си приказките по адрес на Великата ми господарка.

В очите на Тамлин пробяга изненада, която мигновено изчезна. Погълната от чист гняв. Чак сега проумяваше смисъла зад татуировката ми.

— Не ти беше достатъчно да стоиш до мен, така ли? — Омразна усмивка изви устните му. — Веднъж ме попита дали ще станеш Велика господарка, а когато ти отказах… — Гърлен смях. — Май съм те подценявал. Защо да служиш в моя двор, когато можеш да управляваш в неговия?

Тамлин най-накрая впери взор в останалите Велики господари и антуражите им.

— Пробутват ви истории как защитавали земите ни и мира. А точно тя предаде моите в ръцете на Хиберн. Тя изкриви съзнанието на Върховната ми жрица… след като изпотроши костите й от женска злоба. И ако се питате какво се случи с онова човешко момиче, което влезе В недрата на Планината, за да ни спаси… Погледнете елфа до нея. Попитайте какво ще спечели той… какво ще спечелят те от тази война. Или от липсата й. Дали няма да се борим срещу Хиберн, само и само да въздигнем крал и кралица на Притиан? Тя е доказала амбицията си. А сами видяхте с каква готовност служи той на Амаранта, за да спаси кожата си.

Едва се удържах да не изръмжа, да не вкопча ръце в стола си, изревавайки насреща му.

Рис се изсмя мрачно.

— Добър ход, Тамлин. Бързо се учиш.

Бяс изкриви лицето на Тамлин от снизходителния му тон. Но той се обърна към Калиас.

— Интересуваш се защо съм дошъл? И аз бих могъл да те попитам същото. — Той кимна към Великия господар на Зимата, към Вивиан, към другите членове на свитата им, които запазваха мълчание. — След онова, което видя В недрата на Планината, наистина ли си готов да се съюзиш с него?

Той посочи Рисанд с пръст.

Идеше ми да го изтръгна от ръката му. И да го дам на червея Миденгард.

Сребристото сияние около Калиас поугасна.

Дори Вивиан като че ли помръкна.

— Идваме, за да решим сами за себе си.

Мор се взираше въпросително в приятелката си. Ала Вивиан за пръв път, откакто бяхме пристигнали, не отвръщаше на погледа й. Сякаш изведнъж имаше очи само за другаря си.

Рис заяви овладяно на тях и на всички присъстващи в залата:

— Нямах намеса в това. Никаква.

Очите на Калиас като че лумнаха със син пламък.

— Стоеше до трона й, когато издаде онази заповед.

Коремът ми се свиваше, докато наблюдавах как златистата кожа на Рис пребледнява.

— Помъчих се да я спра.

— Кажи го на родителите на двайсетте млади елфи, които изби — процеди Калиас. — Кажи им, че си се помъчил.

Бях забравила тази част от невъобразимата история на Амаранта. Случило се беше, докато още живеех в Двора на Пролетта — един от приятелите на Люсиен в Двора на Зимата беше успял да му изпрати информация. За двайсет деца, покосени от „напастта“. От Амаранта.

Рис стисна устни.

— Не минава нито ден, без да си го спомня — каза на Калиас, на Вивиан. На спътниците им. — Нито ден.

Дори не бях подозирала.

Някога, още преди месеци, ми беше признал, че имал спомени, които нямал сили да сподели с мен — дори с мен. Предполагах, че са свързани с изстъпленията на Амаранта срещу него. Но… не с нещата, на които е бил принуден да става свидетел. Да търпи, окован и приклещен в капана й.

С чувството да стои вързан до Амаранта, докато тя нарежда убийството на онези деца…

— Ала няма как да ги върнеш с горест по миналото, нали? — рече Калиас.

— Не — отговори просто Рис. — Няма. И сега се боря да не се разиграва никога повече.

Погледът на Вивиан запрескача между съпруга й и Рис.

— Не бях В недрата на Планината, но чух, Велики господарю, как си се мъчил… да я спреш.

Лицето й се скова от болка. И тя не бе смогнала да възпре злото, бранейки малкото късче от територията им.

Рис не каза нищо.

Берон изсумтя:

— Най-сетне остана без думи, а, Рисанд?

Допрях пръсти до мускулестата ръка на Рис. Не се и съмнявах, че Тамлин ще забележи. И не ме интересуваше. После казах на другаря си, без да понижавам глас:

— Вярвам ти.

— И това от жената — обади се ненавистно Берон, — която даде името на невинно момиче вместо своето, за да убие и него Амаранта.

Не допуснах в съзнанието си думите му, спомена за Клер.

Рис преглътна. Аз стиснах ръката му по-здраво.

Той промълви дрезгаво на Калиас:

— Когато народът ти се вдигна на бунт… — Сега си спомнях. Дворът на Зимата се бе опълчил на Амаранта. А децата… жестоката им смърт беше отговорът й. Наказанието за непокорството им. — Тя побесня. Искаше те мъртъв, Калиас.

Лицето на Вивиан пребледня.

Рис продължи:

— Аз… убедих я, че би било безсмислено.

— Кой би предположил — обади се Берон, — че един мъжки член може да е толкова убедителен…

— Татко — намеси се с нисък, предупредителен глас Ерис.

Защото и четиримата с Касиан, Азриел и Мор впивахме погледи в Берон. И никой от нас не се усмихваше.

Може би Ерис щеше да стане Велик господар по-скоро, отколкото планираше.

Рис обаче не спираше да говори на Калиас:

— Тя се отказа да те убива. Бунтовниците от двора ти бяха мъртви, убедих я, че това е достатъчно. И смятах, че се е свършило. — Дъхът му секна за миг. — Разбрах не по-рано от теб. Сигурно е приела уговорките ми в твоя защита като знак за тревога; затова и не ми е казала нищо. Освен това ме държеше… затворен. Опитах да проникна в съзнанията на войниците, които изпрати, но беше заприщила силите ми и… не успях. С тях… с тях имаше и един даемат. За да… — Гласът му го предаде. Амаранта беше разбила съзнанията на децата. Рис преглътна. — Мисля, че е искала да заподозреш мен. За да се погрижи никога да не сключим съюз срещу нея.

Какво ли беше видял в умовете на онези войници…

— Къде те държеше? — попита Вивиан, прегърнала собственото си тяло.

Не бях напълно готова да го чуя, когато Рис отвърна:

— В спалнята си.

Приятелите ми не потиснаха гнева си, състраданието си, слушайки тези подробности, които бе спестил дори на тях.

— Истории и приказки — провлачи Тамлин, отпуснат в стола си. — Имаш ли доказателства?

— Доказателства… — озъби му се Касиан и почти стана от стола си, разгърнал леко крила.

— Не — намеси се Рис, а Мор блокира Касиан с ръка, принуждавайки го да седне обратно в стола си. Рис пак се обърна към Калиас. — Но мога да се закълна… в живота на другарката си.

Той най-сетне положи ръка върху моята.

За пръв път, откакто го познавах, усещах кожата му студена и потна.

Потърсих го по връзката ни, докато той продължаваше да се взира в очите на Калиас. Думите ми бяха изчезнали… Затова просто сгуших душата си до високия му щит от черен диамант.

Още от самото начало знаеше какво ще му коства тази среща. Какво означава да дойде с истинския си облик, какво друго ще трябва да разкрие, освен обичните си крила.

Тамлин врътна очи. С огромно усилие се овладях да не му налетя, да не издера тези ужасни очи.

Калиас обаче бе прочел нещо в лицето на Рис, в думите му… И прикова непоколебим поглед в Тамлин, питайки отново:

— Защо си дошъл, Тамлин?

Нервен мускул потрепна по челюстта на Тамлин.

— Дошъл съм, за да ви помогна в борбата срещу Хиберн.

— Глупости — измърмори Касиан.

Тамлин го стрелна гневно. Касиан прибра крилата си, облегна се наново в стола си и му прати крива усмивка.

— Предполагам, че разбираш — намеси се деликатно Тесан — защо подхождаме така подозрително. И защо не смеем да споделим плановете си с теб.

— Въпреки че имам сведения за следващите ходове на Хиберн?

Мълчание. Таркуин, настанил се от отсрещната страна на басейна, само наблюдаваше и слушаше — или защото беше най-младият господар, или защото очакваше да извлече някаква полза от свадите помежду ни.

Тамлин ми се усмихна.

— Защо според теб ги поканих в дома си? В земите си? — Той изръмжа тихо и долових как Рис се напряга до мен. — Някога ти казах, че ще се боря срещу тиранията, срещу зло като това. Да не смяташ, че заради теб ще се откажа от идеалите си? — Зъбите му проблеснаха, бели като кост. — Колко лесно ме нарече чудовище въпреки всичко, което направих за теб, за семейството ти. — Той хвърли презрителен поглед към Неста, която го следеше смръщено. — И също толкова лесно отвори краката си за него, нищо че видя какво стори В недрата на Планината. Но май е логично. Той беше курвата на Амаранта десетилетия наред. Защо ти да не бъдеш негова курва?

— Мери си думите! — озъби му се Мор.

А на мен ми беше трудно да преглътна — да дишам.

Тамлин я игнорира напълно и махна към крилата на Рисанд.

— Понякога забравям кой си всъщност. Свалихте ли маските наистина, или това е поредният замисъл?

— Започваш да ме отегчаваш, Тамлин — намеси се Хелион, облягайки глава на ръката си. — Остави любовните кавги за друг път и ни дай възможност да обсъдим войната.

— Сигурно много се надяваш да има такава; все пак последната ти се отрази доста добре.

— Кой е казал, че войната не може да бъде доходоносна — парира го Хелион.

Тамлин сбърчи устни в злобна гримаса, която ме подтикна да се замисля дали не беше поискал от Хелион да развали сделката ми с Рис, както и дали Хелион не бе отказал.

— Достатъчно — обади се Калиас. — Всички имаме свое мнение за това как трябва да подходим към конфликта с Хиберн. — Ледниковите му очи се вкопчваха все по-свирепо в Тамлин. — Като съюзник на Хиберн ли идваш, или на Притиан?

Подигравателният, ядовит блясък в погледа му отстъпи място на гранитна решимост.

— Ще се боря срещу Хиберн.

— Докажи го! — подкани го Хелион.

Тамлин вдигна ръка и на масичката до стола му се появи купчина листове.

— Информация за армии, муниции, хранилища за гибелф… Внимателно събирана през последните месеци.

Каза го на мен, а аз не благоволих дори да сведа брадичка. Гръбнакът ме болеше от напъна да го държа изопнат като струна; и от двете му страни усещах остри бодежи.

— Колкото и великодушно да звучи — продължи Хелион, — как да сме сигурни, че информацията ти е вярна? И че Хиберн не те изпраща да ни заблудиш?

— А как да сте сигурни, че Рисанд и приятел четата му не са пратеници на Хиберн, дошли да ви склонят към отстъпление?

— Сигурно се шегуваш — рече Неста.

Мор увери сестра ми с поглед, че изобщо не се шегува.

— Ако е нужно да се съюзим срещу Хиберн — обади се Тесан, — ти, Тамлин, доста ревностно агитираш да не сключваме подобен съюз.

— Просто ви предупреждавам, че колкото и убедително да носят маската на искреността и приятелството, това не променя факта, че Рисанд топлеше леглото на Амаранта цели петдесет години и се настрои срещу нея чак когато времето за преврат назря. Колкото и да твърди той, че Хиберн е нападнал собствения му град, всъщност се отбраняваха доста добре, сякаш са очаквали удара. Не мислете, че не би пожертвал няколко сгради и шепа нисши елфи, за да ви привлече в съюз и да ви убеди, че имате общ враг. Защо според вас само Дворът на Нощта е получил вест за нападението над Адриата и само те се появиха навреме, за да се направят на спасители?

— Получиха вест — намеси се студено Вариан, — защото аз реших да ги предупредя.

Таркуин завъртя глава към братовчед си, извил изненадано вежди.

— Нищо чудно да съзаклятничите с тях — обвини Тамлин принца на Адриата. — Все пак ти, Вариан, би наследил титлата на Велик господар.

— Ти си умопомрачен — процедих на Тамлин, а Вариан му се озъби. — Чуй се само. — Посочих към Неста. — Хиберн превърна сестра ми в елф. След като твоята жрица, долната кучка, ги предаде!

— Нищо чудно Рисанд вече да е владеел съзнанието на Ианта. Пък и колко ли е трагично да си останеш млад и красив. Ти си добра актриса. Сигурен съм, че е семейна черта.

Неста се изсмя гърлено.

— Ако търсиш кого да обвиниш за всичко това — заяви тя на Тамлин, — май просто трябва да погледнеш в огледалото.

Той оголи зъби насреща й.

Касиан му върна жеста.

— Внимавай!

Тамлин прехвърли поглед между сестра ми и Касиан и го задържа върху крилата на Касиан, прибрани зад гърба му. Сетне изсумтя.

— Май и някои предпочитания са семейна черта на Арчерън.

Силата ми затътна като пробуждащ се титан.

— Какво искаш? — изсъсках му. — Извинение ли? Да се върна в леглото ти и да се преструвам на добричка съпруга?

— Защо да искам обратно развалена стока?

Бузите ми пламнаха.

Тамлин изръмжа:

— В мига, в който му позволи да те изчука като…

Отровните думи се лееха от устата му, оттам, където зъбите му полека се удължаваха…

И после всичко секна внезапно.

Устата на Тамлин спря да изпуска звуци. Той я затвори, отвори я — и пак.

Но от нея не излизаше нито стон, дори ръмжене.

По лицето на Рисанд нямаше усмивка, нямаше го дори онова обидно злорадство, когато отпусна глава на облегалката си.

— Добре се превъплъщаваш в риба на сухо, Тамлин.

Останалите, които досега наблюдаваха свадата с пренебрежение, присмех и тягост, надзърнаха към другаря ми. В очите им вече тъмнееше сянка на страх, чак сега осъзнаваха кой стои сред тях.

Братя, но не съвсем. Тамлин беше Велик господар, по-могъщ от всички тях.

С изключение на този до мен. Рис се отличаваше от другите, както човеците се отличаваха от елфите.

Околните понякога забравяха колко дълбок беше кладенецът на силата му. Какво могъщество таеше в себе си.

Но когато Рисанд отне говора на Тамлин, бързо си припомниха.