Двор от крила и разруха

Глава 26

Ето за кого е бил празният стол.

А Рис…

Той остана отпуснат в своя, отпивайки от виното.

— Добре дошъл отново, Ерис — провлачи той. — Минаха… колко… пет века, откакто последно си стъпвал тук?

Мор плъзна очи към Рис. Разочарование и — болка. Да, в дълбините им просветна болка.

Задето не ни беше предупредил. Заради тази… изненада.

Докато се чудех дали успявам да имитирам хладнокръвие по-добре от приятелката си, Ерис зае свободното място на масата, без дори да кимне на Кеир, който го наблюдаваше предпазливо.

— Наистина мина доста време.

Беше се възстановил след онзи ден на леда — от раната в корема, която Касиан му беше причинил, нямаше и следа. Разпуснатата му червеникава коса се разстилаше като завеса по изискания му кобалтовосин жакет.

Каква работа има той тук? — изстрелях по връзката, без да крия яростта си.

Да подсигури съгласието на Кеир — беше единственият отговор на Рис.

Стегнати, насечени думи. Сдържани.

Като че още обуздаваше пълната мощ на гнева си.

Около раменете на Азриел се виеха сенки и шепнеха в ухото му, докато се взираше презрително в Ерис.

— Някога искаше да изградиш връзки с Есента, Кеир — продължи Рис, слагайки бокала си с вино на масата. — Е, това е шансът ти. Ерис е готов да ти предложи официален съюз. В замяна на помощта ти във войната.

Как, по дяволите, съумя да го склониш?

Рис не отговори.

Рисанд.

Кеир се облегна назад в стола си.

— Не е достатъчно.

Ерис изсумтя, наливайки си чаша вино от гарафата в средата на масата.

— Бях забравил защо с такова облекчение приех разпада на последната ни спогодба.

Рис му стрелна предупредителен поглед. Ерис просто отпи голяма глътка.

— Какво искаш тогава, Кеир? — попита с престорена вежливост Рис.

Имах усещането, че ако Кеир отново намекнеше, че иска мен, щеше да се превърне в петно на стената.

И той явно имаше същото предчувствие. Затова рече просто:

— Искам да се отцепим. Да имаме наша собствена територия. Искам народът ми да се освободи от тази планина.

— Тук разполагате с всички удобства — обадих се най-сетне и аз. — А не са ви достатъчни?

Кеир също ме игнорира. Както несъмнено постъпваше с повечето жени в живота си.

— Пазиш тайни от нас, Велики господарю — продължи той с ненавистна усмивка, сключи ръце и ги отпусна върху съсипаната маса. Точно върху най-близката дълбока резка. — Винаги съм се питал къде отивате всички, когато не сте тук. Хиберн най-сетне отговори на въпроса ми, като нападна… как се казваше? Веларис. Да. Като нападна Веларис. Града на Звездната светлина.

Мор застина.

— Искам достъп до града — обяви Кеир. — За мен и двора ми.

— Не! — отсече Мор.

Думата отекна в колоните, стъклото, камъка.

Съгласна бях с нея. Мисълта Кеир и народът му да попаднат във Веларис… Да го опорочат с присъствието си, с омразата и тесногръдието си, с презрението и жестокостта си…

Рис не му отказа. Не потъпка желанието му.

Сигурно се шегуваш.

Рис не сваляше очи от Кеир, отговаряйки ми по връзката:

Очаквах го. Взел съм предпазни мерки.

Замислих се.

Срещата с губернаторите на Двореца… Имаше ли нещо общо с всичко това?

Да.

Рисанд заяви на Кеир:

— Ще поставя условия.

Мор отвори уста, но Азриел сложи белязаната си ръка върху нейната.

Тя я издърпа като опарена, сякаш обгорената му кожа подпали и нейната.

Студеното изражение на Азриел дори не потрепна от реакцията й. Ерис обаче се изкикоти тихо. И сенкопоецът впери в него лешникови очи, лъснали от ярост. Синът на Великия господар само му кимна.

— Искам неограничен достъп — настоя Кеир пред Рис.

— Няма да го получиш — отсече Рис. — Позволявам единствено ограничен престой на ограничен брой хора. С точни цифри ще говорим по-късно.

Мор впери умолителен поглед в Рис. Нейният град — мястото, което толкова обичаше…

Почти го чух. Пропукването, което щеше да отекне в кръга ни.

Кеир най-сетне благоволи да надзърне към Мор, доловил отчаянието и гнева й. И се усмихна.

Всъщност не държеше да се измъкне оттук.

Държеше само да си присвои нещо, което несъмнено бе разбрал, че дъщеря му обича.

И едва се стърпях да не изтръгна гръкляна му, когато каза:

— Добре.

Рис дори не се усмихна. Мор продължаваше да се взира в него със сбърчено в умолителна гримаса лице.

— Има още нещо — обадих се аз, изопвайки рамене. — Още едно искане от наша страна.

Кеир най-накрая склони да ми обърне внимание.

— Така ли?

— Нужно ми е огледалото Оуроборос — обявих, изпълвайки вените си с лед. — Незабавно.

Любопитство и изненада лумнаха в кафявите очи на Кеир. Очите на Мор.

— Кой ти каза, че е у мен? — попита тихо той.

— Има ли значение? Искам го.

— Знаеш ли изобщо какво представлява Оуроборос?

— Внимавай какъв тон й държиш, Кеир — предупреди го Рис.

Кеир се приведе напред, опирайки ръце на масата.

— Огледалото… — Той се засмя тихо. — Да го наречем сватбения ми подарък към вас. — Сетне додаде с подсладена отрова в гласа: — Вземете си го.

В поканата му нямаше точно заплаха, но…

— Какво имаш предвид?

Кеир стана на крака, подсмихвайки се като котка, държаща канарче в уста.

— За да вземете Оуроборос, да го наречете свое, първо трябва да погледнете в него. — Той се отправи към вратите, без дори да поиска разрешение. — А всеки дръзнал… или е загубил ума си, или е понесъл друга непоправима щета. Дори един-двама Велики господари, ако може да се вярва на легендата. — Той сви рамене. — Ваше е, стига да се осмелите да погледнете в него. — Кеир спря на прага, докато същият призрачен вятър му отваряше вратите. Чак тогава се обърна към Рис и почти поиска разрешение от него да напусне залата, обяснявайки: — Лорд Танатос отново има… неприятности с дъщеря си. Нужна му е помощта ми. — Рис само махна с ръка, сякаш не му беше предал града ни току-що. Кеир кимна към Ерис. — С теб ще трябва да си поприказваме. Скоро.

След като довечера позлорадстваше заради победата си. Заради всичко, което му бяхме дали.

И загубили.

Ако успеехме да се сдобием с Оуроборос, но не и поемайки толкова голям риск… Прогоних мисълта, затворих я в съзнанието си за по-късно. Защото сега пред нас седеше Ерис.

Наследникът на Двора на Есента просто отпи от виното си.

И тъкмо се ужасявах от чувството, че Мор е отишла някъде много, много далеч, когато Ерис остави бокала си и каза:

— Изглеждаш добре, Мор.

— Не й говори — предупреди го кротко Азриел.

Ерис се усмихна отровно.

— Май още ми се сърдиш.

— Уговорката ни, Ерис — обади се Рис, — важи единствено, ако си държиш устата затворена.

Ерис се изсмя.

— Не се ли справям чудесно засега? Дори баща ми не заподозря нищо, когато излязох тази вечер.

Погледът ми прескочи от Ерис към другаря ми и обратно.

— Как се стигна дотук?

Ерис ме огледа. Короната ми, роклята ми.

— Не очакваше да се досетя, че сенкопоецът ви ще дойде да разузнава дали съм казал на баща ми за… силите ти?

Особено след като братята ми внезапно забравиха за тях? Подозирах, че е въпрос на време някой от вас да се върне и за моята памет. — Ерис потупа с дългия си пръст едното си слепоочие. — За ваше нещастие обаче, знам това-онова за даематите. А за нещастие на братята ми… така и не им споделих знанията си.

Гърдите ми се стегнаха.

Рис.

За да ме защити от гнева на Берон, за да не позволи на още несформирания съюз с Великите господари да рухне в зародиш…

Рис.

Едва смогвах да обуздая огъня в очите си.

Нежна милувка по връзката ни беше едничкият му отговор.

— Разбира се, че не съм казал на баща ми — продължи Ерис след още една глътка вино. — Защо да пилея подобна информация по гадното копеле? Веднага би ми наредил да те заловя и убия. Без дори да си даде сметка под каква заплаха сме от Хиберн, както и че ти може да си ключът към възпирането му.

— Значи е решил да се присъедини към нас? — предположи Рис.

— Това ще се промени, ако научи малката ви тайна — подсмихна се Ерис.

Мор примигна, осъзнала, че отношенията между Рис и Ерис, поканата му тук… Погледът, който ми изпрати, бистър и просветлен, ми каза достатъчно. В него още бушуваха болка и гняв, но полека изплуваше и прозрение.

— И каква ще е цената, Ерис? — попита Мор, облягайки голи ръце върху тъмното стъкло. — Още една булчица, която да изтезаваш?

Нещо просветна в очите на Ерис.

— Изобщо не знам кой ти е пробутал такива лъжи, Мориган — отвърна наследникът със злъчно спокойствие. — Най-вероятно някое от копелетата в обкръжението ти.

Той се подсмихна злобно на Азриел.

Мор изръмжа, разтърсвайки чашите по масата.

— Нито веднъж не си ме уверил в противното. Най-малкото пък, когато ме заряза в гората.

— При обстоятелства, които така и не отчете — додаде студено Ерис. — Няма да си пилея силите в обяснения. Мисли си каквото искаш за мен.

— Преследваше ме като дивеч — намесих се аз. — Май ще продължим да си мислим най-лошото.

Бледото лице на Ерис се изчерви.

— Действах по заповед. И то в компанията на двама от… братята ми.

— Ами братът, когото преследвахте заедно с мен? Същият, чиято приятелка екзекутирахте пред очите му?

Ерис опря едната си длан на масата.

— Изобщо нямате представа какво се случи онзи ден. Никаква.

Мълчание.

— Да чуем тогава — отвърнах накрая.

Ерис впи очи в мен. На свой ред аз сторих същото.

— Според теб как се добра до границата на Пролетта? — поде тихо. — Аз не присъствах… когато се е случвало. Питай го. Отказах. За пръв и единствен път не се подчинявах на баща си. За което ме наказа. А докато се освободя… Щяха да убият и него. Постарах се да не успеят. Постарах се Тамлин да получи вест от анонимен източник, че трябва веднага да стигне до границата ни.

Където двама от братята на Ерис бяха намерили смъртта си. В ръцете на Люсиен и Тамлин.

Ерис зачопли един конец на жакета си.

— Не всички сме извадили късмета с приятели и семейство като твоето, Рисанд.

Рис го слушаше с маска на отегчение върху лицето си.

— Така изглежда.

Всичко това не оправдаваше постъпките му, но…

— Каква е цената на съдействието ти? — повторих.

— Същата, каквато обявих на Азриел, когато вчера го намерих да се прокрадва в гората на баща ми.

В очите на Мор наново просветна болка и тя завъртя глава към сенкопоеца. Азриел обаче дори не я погледна, преди да обяви:

— Когато настъпи моментът… ще подкрепим възкачването на Ерис на престола.

Дори докато Азриел говореше, замръзналият гняв помрачаваше лицето му. А Ерис имаше благоразумието най-сетне да пребледнее. Може би именно затова не бе споделил с никого за силите ми. Не само заради подобни преговори, но и за да избегне яростта на сенкопоеца. Меча на хълбока му.

— Искането ми си остава, Рисанд — овладя се накрая Ерис. — Можеш просто да убиеш баща ми… и готово. Още сега ще положа клетва да ти изпратя войските си.

Свещена Майко! Дори не се мъчеше да го прикрие, да се престори, че притежава съвест. Челюстта ми едва не увисна, когато чух намерението му, лежерния тон, с който го обяви.

— Изкушаваща идея, но ще настане прекалено голяма суматоха — отвърна Рис. — Берон се би на наша страна във Войната. Да се надяваме, че и този път ще реши да е с нас.

Той стрелна многозначително Ерис.

— Ще бъде — обеща Ерис, плъзвайки пръст по една от издълбаните в масата бразди. — И ще остане в блажено неведение за… дарбата на Фейра.

Престол в замяна на мълчанието му. И обещанието да тласне баща си в правилната посока.

— Не отстъпвай на Кеир нищо, на което държиш — посъветва го Рис, махвайки с ръка в знак, че го освобождава.

Ерис се изправи на крака.

— Ще видим. — Хвърли свъсен поглед на Мор, после довърши виното си и остави бокала. — Изненадан съм, че още не знаеш как да се владееш около него. Всичките ти емоции се четяха върху хубавичкото ти личице.

— Внимавай какво приказваш! — предупреди го Азриел.

Ерис надзърна към единия и сетне към другия с лека усмивка на лице. Загадъчна. Като че знаеше нещо, за което Азриел не подозираше.

— Не бих те докоснал и с пръст — заяви на Мор, която отново пребледня. — Но когато изчука онова копеле… — От гърлото на Рис се разнесе ръмжене. От моето също. — Разбрах защо си го направила. — На устните му пак се изписа загадъчната усмивка, от която Мор се сви в стола си. Сви се. — Затова ти върнах свободата, слагайки категоричен край на годежа ни.

— И какво стана след това?! — озъби се Азриел.

По лицето на Ерис пробяга сянка.

— За малко неща съжалявам. Това е едно от тях. Но… може би някой ден, след като вече сме съюзници, ще ти разкажа защо го сторих. Както и какво ми коства.

— Не ми пука — процеди тихо Мор. И посочи вратата. — Напусни!

Ерис се поклони насмешливо… на нея. На всички ни.

— Ще се видим на срещата след дванайсет дни.