Двор от крила и разруха

Глава 63

Никой от нас не издържа дълго след вечеря.

Амрен и Вариан дори не си направиха труда да се присъединят.

Не. Тя просто обви кръста му с крака пред очите ни, а той стана, вдигайки я с ловко движение. Не можех да си обясня как Вариан смогна да изведе и двама им от шатрата, докато продължаваше да я целува. Амрен пък прокарваше ръце през косата му и издаваше звуци, които обезпокоително много наподобяваха мъркане.

Докато всички ги изпращахме със стъписани погледи, Рис се изсмя гърлено.

— Явно Вариан е решил така да се отблагодари на Амрен, задето ни изпрати в Адриата.

Таркуин настръхна.

— Ще се редуваме кой от нас ще се занимава с тях в почивните дни.

Касиан се изкикоти дрезгаво и надникна към Неста, все така бледа и смълчана. Онова, което беше видяла, което аз бях видяла в съзнанието й…

Размерите на вражеската армия…

— Храна или легло? — попита я той и най-откровено се почудих дали въобще го изричаше като покана.

Хрумна ми да изтъкна, че далеч не е в състояние за второто.

Неста отвърна само:

— Легло.

И в нейния изтощен отговор определено нямаше покана.

С Рис успяхме да хапнем, обсъждайки тихичко видяното. Умората тегнеше над всяка моя глътка въздух и едва доядох печеното си овнешко месо, преди да пропълзя в леглото и да припадна върху одеялата. Рис ме събуди само за да свали ботушите и жакета ми.

На сутринта. Щяхме да измислим решение на сутринта. Щях да говоря с Амрен как най-сетне да призовем Бриаксис, за да ни помогне с унищожението на онази армия.

Може би нещо ни убягваше. Някой друг начин за спасение, освен обезвреждащото заклинание.

Сънищата ми бяха като избуяла градина; свирепи трънаци раздираха кожата ми, докато се препъвах през нея.

Сънувах сюриела, усмихнат и кървящ. Сънувах как Тъкачката разкъсва Ианта, докато жрицата още пищи. Сънувах лорд Грейсън — толкова смъртен и млад; стоеше в единия край на лагера и привикваше Илейн с ръка. Казваше й, че е дошъл за нея. Да я прибере у дома. Както и че е намерил начин да й върне предишния облик — отново да я преобрази в човек.

Сънувах тъмния Котел, дремещ в шатрата на краля… Как се разбужда, докато, невидими за околните, с Неста го наблюдаваме.

Как отвръща на погледите ни. Разпознава ни.

Усещах как ме пронизва с очи дори в сънищата ми. Как плъзва древно, черно пипало към мен…

Подскочих в леглото.

Голото тяло на Рис обгръщаше моето, а лицето му беше смекчено от съня. Заслушах се в черния мрак на шатрата.

Навън пращяха огньове. Войниците на пост си шушукаха сънливо. Вятърът въздишаше по платнените стени на шатрите, брулейки знамената по върховете им.

Напрегнах слуха си още повече и плъзнах поглед през тъмнината.

Кожата на ръцете ми настръхна.

— Рис.

Той се събуди мигновено и се надигна в леглото.

— Какво има?

— Нещо… — Ослушвах се толкова съсредоточено, че ушите ми изтръпваха от напъна. — Нещо е дошло през нощта. Нещо не е наред.

Той стана, нахлузи панталона и колана с ножовете си. Все така заслушана, и аз последвах примера му. Разтрепераните ми пръсти закопчаха непохватно катарамите.

— Сънувах нещо — прошепнах в мрака. — Сънувах Котела… че пак ни наблюдава.

— Проклятие!

Думата напусна гърлото му като остра въздишка.

— Май сме отворили някаква врата — пророних, натиквайки крака в ботушите си. — Май… май…

Без да довърша изречението си, полетях към изхода на шатрата и Рис ме последва. Неста. Трябваше да намеря Неста…

Златистокестенява коса проблесна на светлината от огньовете, сестра ми вече препускаше към мен, облечена все още по нощница.

— И ти си го чула — промълви тя.

Чула — не бях чула нищо, но усещах…

Дребната фигура на Амрен се стрелна иззад една шатра. Беше нахлузила мъжка риза — тази на Вариан. Стигаше й чак до коленете, а собственикът й крачеше след Амрен, гол до кръста като Рис и също толкова недоумяващ.

Босите крака на Амрен бяха оваляни в кал и трева.

— Силата му е тук. Чувствам как се прокрадва наоколо. Оглежда.

— Котелът — свъси вежди Вариан. — Но… събудил ли се е?

— Бръкнахме твърде надълбоко — отвърна Амрен. — Вече не само ние знаем неговото местоположение, но и той нашето.

Неста вдигна ръка.

— Слушайте.

И тогава наистина го чух.

Примамлива песен, сбор от ноти, изпети от глас, едновременно мъжки и женски, млад и стар, плашещ и обаятелен…

— Не чувам нищо — обади се Рис.

— Ти не си възкресен — озъби му се Амрен.

За разлика от нас. От нас трите…

Котелът наново запя прелъстителната си песен.

Дори костите ми настръхнаха от страх.

— Какво иска?

Долових как се отдръпва, как се оттегля в нощта.

Азриел изникна от една сянка.

— Какво е това? — процеди той.

Вдигнах вежди.

— Чуваш ли го?

Сенкопоецът поклати глава.

— Не. Но сенките, вятърът… Укриха се.

Котелът пак поде песента.

Отдалечаваше се.

— Май си тръгва — прошепнах.

Касиан се запрепъва към нас с ръка на гърдите. Мор го следваше по петите. Двете дори не се погледнахме, докато Рис им обясняваше. Докато всички стояхме заедно в сърцето на нощта…

Котелът изпя един прощален акорд и замлъкна.

Неземното присъствие, тежестта му… изчезнаха.

Амрен въздъхна.

— Хиберн и преди знаеше къде се намираме. Котелът вероятно е пожелал да погледне сам за себе си. След като нарушихме съня му.

Потрих лицето си.

— Дано не го видим повече.

Вариан килна глава.

— Значи, вие трите… понеже той ви е възкресил, сте способни да го чувате? Да го усещате?

— Явно да — отвърна Амрен, видимо готова да го издърпа обратно в шатрата им, за да довършат онова, което несъмнено още правеха, когато всички ние изскочихме от леглата си.

Азриел обаче попита тихо:

— Ами Илейн?

Нещо студено пропълзя през тялото ми. Неста само впери очи в Азриел. А когато най-накрая ги откъсна…

Сестра ми препусна през калта.

Босите й крака оплискаха и мен, докато хвърчахме заедно към шатрата на Илейн.

— Илейн…

Неста отмести крилата на входа.

И спря толкова внезапно, че се блъснах в нея. Шатрата… шатрата беше празна.

Неста влетя вътре, вдигайки одеяла и възглавници, но сестра ни сякаш беше потънала вдън земя.

— Илейн!

Завъртях се обратно към лагера и заоглеждах близките шатри. С един поглед предадох на Рис какво бяхме намерили в тази на Илейн. В ръката му се появи илириански меч и в следващия миг другарят ми се ответря нанякъде.

Азриел ме подмина, влизайки безцеремонно в шатрата, където Неста му изръмжа предупредително. Той напълно я пренебрегна, сви крила плътно до гърба си, за да се събере в тясното помещение, и коленичи пред кревата, плъзвайки белязана ръка по измачканите завивки.

— Още са топли.

Отвън Касиан раздаваше заповеди на разбуждащите се войници.

— Котелът — пророних. — Котелът се отдалечаваше, като че отиваше някъде…

Неста вече препускаше към мястото, откъдето бе долетял гласът му. Откъдето Котелът бе примамил Илейн.

Знаех как.

Бях го сънувала.

Грейсън, застанал в единия край на лагера, въоръжен с обещания за любов и изцерение.

Тъкмо достигахме горичката, до която лагерувахме, когато Рис се материализира от нощта, прибрал меча в ножницата на гърба си. Носеше нещо в ръцете си. Никаква емоция не се четеше по преднамереното му, непроницаемо изражение.

Неста издаде звук, наподобяващ вопъл, и в същия миг осъзнах какво бе открил в началото на гъсталака. Какво бе захвърлил Котелът, забързан обратно към хибернския военен лагер. Или нарочно изпуснал като подигравателен подарък.

Тъмносинята пелерина на Илейн, все още затоплена от тялото й.