Двор от крила и разруха

Глава 80

Светът не можеше да процъфтява разделен.

Първата ни среща продължи четири часа; мнозина бяха избухливи от умора, но… съумяхме да изградим някои същностни връзки. Да си разменим важни истории. Легенди, предавани и от двете страни на стената.

Разказах им своята история.

Цялата.

Разказах я пред съвършено непознати, пред приятелите си, пред Тамлин, изправен с каменно лице до далечната стена. Обясних за годините на нищета, за премеждията ми В недрата на Планината, за любовта, която бях намерила и изоставила, за любовта, която ме беше изцерила и избавила. Гласът ми не трепна нито за миг. Не пресекна нито веднъж. Почти всичко, видяно в Оуроборос — показах го и на тях, разказах им за него.

А щом приключих, Мириам и Дракон излязоха да разкажат своята история.

Още едно ярко доказателство, че простосмъртни и елфи можеха не само да си сътрудничат, да живеят съвместно, но и да постигнат много повече. Изслушах внимателно разказа им и позволих на сълзите си да се ронят свободно, стискайки здраво ръката на Рис.

Чухме още няколко истории. Противоположни на нашите. За враждебност и злодеяния. За непростима болка.

Но и това беше начало.

Чакаше ни много работа, тепърва щяхме да изковаваме доверието помежду си, но изграждането на нова стена…

Все още не се знаеше дали ще стигнем до единодушие по този въпрос. Много от нас бяха против. Много от човеците гледаха скептично на идеята, и то с право. А имаше и други елфически народи, с които сблъсъкът беше неминуем — народи, повярвали в обещанията на Хиберн. Подмамени от каузата му.

Великите господари спориха най-ожесточено по въпроса за изграждането на нова стена. И с всяка следваща дума, точно както бе предвидил Хелион, временното ни примирие се прокъсваше. И границите между дворовете се затвърждаваха.

Но поне всички останаха до края на съвещанието — до ранните часове на утрото, когато най-сетне решихме да продължим с преговорите някой друг ден. На друго място.

Потребно ни беше време. Време да се възстановим и да добием доверие един в друг.

Питах се дали пътят пред нас — пътят към истинския мир — нямаше да е най-трудният, най-дългият досега.

Гостите започнаха да се ответряват, да отлитат, да излизат, крачейки в нощния мрак, отново разделени на групички, дворове, войски. Гледах ги как се изнизват през отворената врата на имението, докато не се превърнаха просто в сенки сред тъмнината.

По-рано бях видяла Илейн да се взира през прозореца — наблюдаваше как Грейсън напуска с хората си, без дори да надникне към нея. Бе говорил сериозно онзи ден в крепостта. Не знаех дали бе забелязал, че Илейн още носеше годежния пръстен, че го изпраща с горестен поглед в нощта… Реших, че това си е работа на Люсиен — поне засега.

Въздъхнах, облягайки глава в напуканата каменна рамка на вратата. Масивната дървена врата беше разбита на трески, които още лежаха разпилени по мраморния под зад мен.

Долових мириса му, преди да чуя спокойните му стъпки.

— Накъде потегляш? — попитах, без даже да надзърна през рамо.

Юриан спря до мен и впи очи в мрака. Мириам и Дракон си бяха тръгнали бързо, тъй като се налагаше да се погрижат за ранените си войници и да натоварят тайно Котела в някой от корабите си, преди другите Велики господари да са се почудили къде е.

Юриан се опря на срещуположната рамка.

— Кралица Васа ми предложи място в двора си.

Васа още беше вътре и разговаряше оживено с Люсиен. Вероятно щом призори щеше да се превърне в онази огнена птица, искаше да се възползва от всяка минута от нощта. Люсиен, за моя изненада, я слушаше ухилен, с отпуснати рамене и килната на една страна глава.

— Ще приемеш ли?

Лицето на Юриан беше мрачно — уморено.

— Какъв ли двор може да има една прокълната кралица? Вързана е за онзи магьосник и рано или късно ще трябва да се върне при езерото му на континента. — Той поклати глава. — Жалко, че сестра ти обезглави така зрелищно краля. Обзалагам се, че той щеше да намери начин да разруши проклятието й.

— Жалко наистина — процедих.

Той се подсмихна.

— Според теб има ли шанс всички да заживеем в мир? — попитах, махвайки към отдалечаващите се силуети на човеците, запътили се към лагера си.

Юриан се замисли.

— Да — отвърна приглушено накрая. — Има.

Незнайно защо отговорът му ме успокои.

Продължавах да размишлявам върху думите на Юриан дори дни по-късно, когато разтуряха военния ни лагер. Когато се сбогувахме с всички и си обещавахме — едни по-искрено, други не съвсем — да се видим отново.

Когато с двора ми, със семейството ми, се ответряхме обратно във Веларис.

Слънчевите лъчи все така струяха през прозорците на градската къща. Ароматът на цитрус, море и пресен хляб все така изпълваше стаите.

А откъм улицата долиташе познатият детски смях.

Домът ни. Домът ни си беше същият — непокътнат.

Стиснах ръката на Рис толкова силно, че очаквах да се оплаче, но той просто стисна моята в отговор.

И макар всички да се бяхме изкъпали, връщайки се в дома си… се почувствахме някак мръсни. Сякаш кръвта не се беше отмила напълно.

Тогава осъзнах, че домът ни наистина си беше същият, но ние… навярно ние не бяхме.

Амрен проговори първа:

— Май вече ще трябва да ям истинска храна.

— Чудовищна жертва — пошегува се Касиан.

Тя го удостои с вулгарен жест, но присви очи — обикновени сребристи очи — срещу все още превързаните му крила. Сетне ги плъзна към Неста, която се беше хванала за парапета на стълбището, като че възнамеряваше веднага да се оттегли в стаята си.

Сестра ми почти не говореше, почти не се хранеше през последните дни. Не посети Касиан нито веднъж, докато генералът се съвземаше в леглото си. Още не ми бе продумала и дума за случилото се.

Амрен й каза:

— Учудвам се, че не взе главата на краля, за да я препарираш и да си я окачиш на стената.

Неста стрелна очи към нея.

Мор изцъка с език.

— Някои биха сметнали тази шега за крайно нетактична, Амрен.

— Спасих ви задниците. Имам право да приказвам каквото си желая.

И Амрен напусна къщата, тръгвайки по градските улици.

— Новата Амрен е по-сприхава и от старата — рече тихо Илейн.

Избухнах в смях. Останалите се присъединиха и дори малката ми сестра се усмихна — широко.

Единствено Неста остана мрачно вторачена в нищото.

Когато Котелът се беше строшил… знам ли, може би беше отнел силата й, секвайки връзката помежду им. А може би част от него продължаваше да живее някъде в сестра ми.

— Хайде! — подкани ни Мор и преметна ръката си през раменете на Азриел, а с другата прегърна предпазливо Касиан през кръста, повеждайки и двамата към всекидневната. — Имаме нужда от питие.

— Отваряме специалните бутилки — провикна се Касиан през рамо, куцукайки с недотам зарасналия си крак.

Рис му отвърна с престорено раболепен поклон.

— Поне ми оставете малко.

Сетне надникна към сестрите ми и ми намигна. Сенките на войната още сновяха по лицето му, но този жест… Аз обаче продължавах да треперя от ужас, че всичко това не е истина, че е просто трескав сън, роден от дълбините на Котела.

Истина е — измърка той в съзнанието ми. — Ще ти докажа по-късно. Ще ти доказвам часове наред.

Изсумтях, а той се оправда, че отивал да си намери храна, и закрачи лежерно по коридора, пъхнал ръце в джобовете си.

Със сестрите ми се оказахме сами във фоайето. Илейн продължаваше да се усмихва леко, а Неста не сваляше каменната маска от лицето си. Въздъхнах.

Люсиен остана в лагера да помага на ранените човешки войници, които още се нуждаеха от елфическо лечение, но обеща да дойде при нас след това. А Тамлин…

Не си разменихме и дума. Почти не го бях виждала, откакто ми пожела да бъда щастлива и ми върна другаря. Тръгна си от срещата, преди да му кажа каквото и да било.

Затова помолих Люсиен да му предаде една бележка, ако го видеше. А не се и съмнявах, че ще го стори. Обяснил ми беше, че трябва да се отбие на едно място, преди да дойде тук. Знаех за какво говори.

Посланието ми до Тамлин беше кратко. И предаваше всичко, което исках да му кажа.

Благодаря ти.

Надявам се и ти да намериш щастието.

Наистина се надявах. Не само защото бе помогнал на Рис. Дори за безсмъртния животът беше прекалено кратък, за да го пилеем в омраза. Да се поробваме с нея и да я разпръскваме по света.

Затова му желаех всичко най-добро, и то от все сърце. И се надявах един ден… да се изправи пред коварния страх в себе си, пред унищожителния гняв, който го дълбаеше отвътре.

— Е — казах на сестрите ми. — Оттук накъде?

Неста просто се обърна и заизкачва стълбите бавно, сковано. Щом влезе в стаята си, затвори вратата с отчетливо щракване.

— След това с татко… — прошепна Илейн, все още взирайки се в стълбището. — Не смятам, че Неста…

— Знам — пророних. — Май сестра ни ще трябва да преодолее… много неща.

Твърде много неща.

Илейн се извърна към мен.

— Да й помогнем ли?

Зачоплих крайчеца на плитката си.

— Да, но не днес. Нито утре. — Въздъхнах. — Когато… когато е готова.

Когато и ние се почувствахме готови.

Тя кимна и ми се усмихна. В очите й искреше плаха радост — живот. Надежда за бъдещето, ярка и трогателна.

Поведох я към всекидневната, където Касиан държеше във всяка ръка по една бутилка с кехлибарен на цвят алкохол; Азриел вече разтриваше слепоочията си, а Мор вадеше изящни кристални чаши от бюфета.

— Питаш оттук накъде? — замисли се Илейн, отговаряйки със закъснение на въпроса ми отпреди няколко минути. И отправи очи към прозорците с изглед към слънчевите улици на Веларис. Усмивката й се разшири, толкова сияйна, че освети дори сенките на Азриел в другия край на стаята. — Иска ми се да засадя градина. — Обяви тя. — След всичко това… струва ми се, че светът се нуждае от повече градини.

Гърлото ми беше прекалено стегнато, за да отвърна веднага, ето защо просто я целунах по бузата, преди да потвърдя:

— Да, май си права.