Двор от крила и разруха

Глава 45

Само приятелите ми не изглеждаха изненадани.

Очите на Тамлин бяха зелени пламъци; около тялото му проблясваше златиста светлина, докато магията му търсеше изход от хватката на Рисанд. Докато се мъчеше и мъчеше да проговори.

— Ако ви трябват доказателства, че не сме в заговор с Хиберн — подхвана кротко Рисанд, — отчетете факта, че можех просто да нахлуя в съзнанията ви и да ви принудя да ми се подчините. Щях да си спестя много време.

Единствено Берон имаше неблагоразумието да изсумти подигравателно. Ерис просто седеше наклонен към майка си, готов да скочи помежду им с Рис.

— Но ето че разговарям с вас — продължи другарят ми, без да удостои Берон дори с поглед.

Абсолютна тишина.

Тогава Таркуин, мълчалив и бдителен, се покашля.

Зачаках удара, който несъмнено щеше да ни обрече. Ние бяхме крадци, измамници; той ни беше поканил в дома си, а ние го бяхме ограбили, бяхме нахлули в съзнанията им, за да подсигурим успеха си.

Таркуин обаче каза на двама ни с Рисанд:

— Въпреки че не съм давал разрешение на Вариан да ви предупреждава… — Той стрелна ядно братовчед си, който не изглеждаше особено разкаян. — Само вие ни се притекохте на помощ. Единствено вие. А не пожелахте нищо в замяна. Защо?

— Нали така постъпват приятелите — отвърна с пресипнал глас Рис.

Дискретна, сдържана покана.

Таркуин го премери с поглед. После мен. След това и останалите.

— Отменям кървавите рубини. Нека няма дългове помежду ни.

— Не очаквай Амрен да ти върне нейния — обади се Касиан. — Доста се привърза към него.

Можех да се закълна, че по устните на Вариан изплува усмивка.

Рис обаче се обърна към Тамлин, чиято уста си оставаше затворена, макар че очите му не спираха да горят. И другарят ми му каза:

— Вярвам ти. Вярвам, че ще се бориш на страната на Притиан.

Калиас нямаше вид на чак толкова убеден. Нито пък Хелион.

Рис освободи гласа на Тамлин. Долових го, защото от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Въпреки това не понечи да ни нападне, нито да проговори.

— Във война сме — рече Рисанд. — Нямам потребност да пилея енергия във вътрешни спорове.

По-извисеният мъж сред тях… елфът. Самообладанието му, изборът му на думи… Всеки негов ход беше предвидлива проява на здрав разум и могъщество. Ала… знаех, че говори искрено. Макар че Тамлин бе участвал в убийството на собственото му семейство и бе изиграл своята роля в Хиберн… Заради дома ни, заради Притиан Рис беше готов да загърби миналото. Жертва, от която щеше да страда само неговата душа.

Берон обаче заяви:

— Ти може и да си готов да му повярваш, Рисанд, но като съсед на неговия двор, аз няма да склоня толкова лесно. — Коварен поглед. — Може би блудният ми син ще ви обясни защо. Но къде е той?

Дори Тамлин надникна към нас — към мен.

— Помага в защитата на града ни — отговорих лаконично.

И не излъгах, не напълно.

Ерис изсумтя и впери очи в Неста, която му отвърна със стоманено изражение.

— Жалко че не водите и другата сестра. Дочух, че другарката на малкото ни братче е голяма хубавица.

Щом бяха наясно, че Илейн е другарката на Люсиен… С ужас проумях, че това им подсигуряваше още един начин да атакуват най-малкия си брат, когото мразеха толкова ожесточено, толкова безпричинно. Сделката, която сключихме с Ерис, не включваше защита на Люсиен. Устата ми пресъхна.

Мор обаче каза невъзмутимо:

— До ден-днешен обичаш звука на собствения си глас, Ерис. Хубаво е да знам, че някои неща не се променят с вековете.

Устата на Ерис се сбърчи в усмивка от думите й, от добре обмислената преструвка, че не се бяха виждали от години.

— И аз се радвам да отбележа, че след цели пет века още се обличаш като уличница.

В първия миг Азриел просто седеше на мястото си.

В следващия проби щита на Ерис с ярък лъч синя светлина, събаряйки го назад. Дървеният стол под тях се пръсна на трески.

— По дяволите! — изплю Касиан и за част от секундата се озова до тях…

Но се натъкна на синя стена.

Азриел ги беше обградил със свой щит, а когато осеяните му с белези ръце се вкопчиха в гърлото на Ерис, Рисанд нареди:

— Достатъчно!

Азриел стисна по-силно и Ерис се загърчи под него. Без битки — такова беше правилото, но Азриел, със силата, която му даваха сенките…

— Достатъчно, Азриел! — натърти Рис.

Явно сенките, виещи се около сенкопоеца, го скриваха от оброчната магия. Никой от останалите дори не понечи да се намеси, сякаш и те бяха стигнали до същото заключение.

Азриел заби коляното си, и то с цялата си тежест, в корема на Ерик. И без да издаде нито звук, прогони въздуха от тялото му. Огънят на Берон удряше синия щит отново и отново, но пламъците като че се плъзгаха по повърхността му и със съскане угасваха във водата. Сенките на Азриел потушаваха оцелелите.

— Заповядай на мутиралия си прилеп да спре — нареди Берон на Рис.

Рис се наслаждаваше на гледката, независимо от уговорката си с Ерис — иначе можеше секунди по-рано да е сложил край на всичко. Надзърна към мен, сякаш да ми го покаже с поглед. И да ми отстъпи честта.

Аз се изправих, а коленете ми бяха изненадващо стабилни.

Усетих внезапното напрежение на околните, жигосващия взор на Тамлин. Тръгнах към сенкопоеца сред шумоленето на блещукащата си рокля, опрях татуирана ръка върху твърдата, почти невидима извивка на щита му и пророних:

— Хайде, Азриел.

Азриел спря.

Белязаните ръце отпуснаха хватката си и Ерис вдиша трескаво. Азриел обърна лице към мен…

Леденият гняв по него ме прикова на място.

Но под него прозираха спомените, които го преследваха безпощадно: как Мор изтръгва ръка от неговата, как ридае, крещейки на Рис.

А сега, зад нас, Мор трепереше в стола си. Трепереше пребледняла.

Аз просто подадох ръка на Азриел.

— Ела да седнеш до мен.

Неста вече беше преместила стола си и до моя се беше появил един свободен.

Зачаках търпеливо, а протегнатата ми ръка не трепваше.

Очите на Азриел се плъзнаха към сина на Великия господар, дишащ на пресекулки под него. Сетне сенкопоецът се наведе да прошепне нещо в ухото му, от което Ерис пребледня още повече.

Щитът обаче се спусна. Сенките се превърнаха в слънчева светлина.

Берон атакува, ала огънят му отскочи от моя щит. Вдигнах поглед към Великия господар на Есента.

— Вече за втори път ви разгонваме фамилията. Очаквах да си посърнал от унижение.

Хелион се засмя. Аз върнах очи към Азриел, който пое протегнатата ми ръка и стана. Усетих грапавата повърхност на белезите му и студената му кожа. Леденостудена.

Мор отвори уста да каже нещо на Азриел, но Касиан сложи ръка на голото й коляно и поклати глава. Поведох сенкопоеца към празния стол до моя, после сама отидох до масата, за да му налея чаша вино.

Подадох му я и седнах, а околните мълчаха.

— Те са мое семейство — обясних, забелязвайки колко от присъстващите ме гледаха с учудено вдигнати вежди, задето му бях поднесла вино. Тамлин просто поклати отвратено глава и най-накрая прибра нокътя обратно в ръката си. Срещнах бесния поглед на Ерис и с глас, студен като лицето на Азриел, процедих: — Не ме е грижа, че сме съюзници в тази война. Ако отново обидиш приятелката ми, няма да го спра.

Само Ерис знаеше докъде се простира съюзът ни — информация, която можеше да прати цялата среща по дяволите, ако някой от нас я разкриеше. Която също така можеше да му навлече гибелния гняв на баща му.

Мор се взираше непоколебимо в Азриел, а той отказваше да вдигне очи към нея, отказваше да стори каквото и да било друго, освен да впива смъртоносен поглед в Ерис.

Ерис имаше благоразумието да извърне очи. И да промълви:

— Извинявам се, Мориган.

Баща му буквално зяпна от изумление. Но по лицето на съпругата му светеше нещо като одобрение, когато най-големият им син се върна на мястото си до нея.

Тесан потри слепоочията си.

— Това не вещае нищо добро.

Хелион пък се подсмихна на свитата си и преметна глезен върху едното си коляно, разкривайки мощните си, изваяни бедра.

— Изглежда, че ми дължите десет златни монети.

Май не само ние се бяхме обзаложили. Никой от антуража на Хелион обаче не отвърна на подигравателната му усмивка.

Той махна с ръка и купчините листове, донесени от Тамлин, се понесоха към него в призрачен вятър. А като щракна с пръсти, покрити с белези от фехтовка, същите купчини се появиха пред всеки стол в залата. Включително и пред моя.

— Дубликати — обясни, без да вдига поглед, прелиствайки документите пред себе си.

Никой не докосна своята купчинка.

Хелион изцъка с език.

— Ако всичко това е вярно — рече той и Тамлин изръмжа заради надменния му тон, — предлагам две неща: първо, да унищожим запасите от гибелф на Хиберн. Няма да удържим дълго, ако наистина го използват за толкова видове оръжия. Рискът си струва.

Калиас вдигна вежда.

— И как предлагаш да го осъществим?

— Ние ще се заемем — заяви Таркуин и Вариан кимна. — Дължим им го за Адриата.

— Няма нужда — каза Тесан.

Всички примигнахме неразбиращо. Дори Тамлин. Великият господар на Зората просто сключи ръце в скута си.

— Най-добрата ми изобретателка чака да я извикам от седем часа. Мисля, че сега е моментът.

Преди някой да смогне да отвърне каквото и да било, една Върховна елфа се появи до кръга ни. Поклони се толкова бързо, че мярнах само бледокафявата й кожа и дългата й, копринена черна коса. Беше облечена подобно на Тесан — с разкопчана до гърдите туника и навити ръкави. А ръката й…

Досетих се коя е още преди да се изправи от поклона си. Дясната й ръка беше от масивно злато — механична. Също като окото на Люсиен. Щракаше и бръмчеше тихо, привличайки погледа на всеки безсмъртен в залата, когато се изправи пред Великия си господар. Тесан й се усмихна приветливо.

Лицето й… Зачудих се дали Амрен не беше създала чертите си по подобие на нейното потекло, вселявайки се в елфическо тяло: острата брадичка, заоблените скули, поразяващите очи, леко вирнати в ъгълчетата. Но докато тези на Амрен бяха неземно сребристи, очите на елфата пред мен приличаха на късове оникс. И в тях прочетох, че отлично съзнаваше как зяпаме ръката й, нея самата.

— Господарю.

Тесан посочи изобретателната, застанала с гордо вдигната глава пред кръга ни.

— Нуан е сред най-вещите занаятчии в моя двор.

Рис се облегна в стола си, разпознал името, и кимна с брадичка към Берон, към Ерис.

— Вероятно я познавате като занаятчийката, позволила на… блудния ти син, както ти го нарече, Берон, да използва лявото си око, след като Амаранта го извади.

Нуан кимна утвърдително и стисна устни, оглеждайки семейството на Люсиен. Дори не надникна към Тамлин, а той самият даже не си направи труда да я поздрави, независимо от общото им минало, общия им приятел.

— И каква е връзката с гибелфа? — попита Хелион.

Любовникът на Тесан видимо се разлюти от тона на Великия господар на Деня, но Тесан го укроти с поглед.

Нуан се обърна към Хелион и тъмната й коса се разстла върху едното й рамо. Никак не изглеждаше засегната от въпроса му.

— Намерих решение на проблема.

Тесан махна с ръка.

— Дочухме слухове, че използвали гибелф в тази война. В нападението срещу твоя град, Рисанд. Решихме да предприемем нещо по въпроса, преди да се е превърнал във фатална пробойна за всички ни. — Той кимна към Нуан. — Освен несравнима изобретателна, тя е и опитен алхимик.

Нуан скръсти двете си ръце, а металната от тях проблесна на слънцето.

— С помощта на проби, събрани след нападението над Веларис, успях да създам… нещо като противоотрова.

— И как се сдоби с тези проби? — попита Касиан.

Бузите на Нуан поруменяха.

— Ами… слуховете ме наведоха на мисълта, че Люсиен Вансера ще се пресели там след… случилото се. — Все така упорито не поглеждаше към Тамлин, който слушаше мълчалив, вглъбен. — Преди няколко дни съумях да се свържа с него и го помолих да ми изпрати проби. Той изпълни молбата ми. И не ви каза — побърза да увери Рисанд, — защото не искаше да ви създава излишни надежди. Не и докато не намерех решение.

Нищо чудно, че с такава готовност тръгна сам из Веларис онзи ден, когато трябваше да ни помогне с разследването. Стрелнах очи към Рис.

Май Люсиен все още го бива в ролята на лисица.

Рис не ме погледна, макар че устните му потрепнаха, когато отвърна:

О, да.

Нуан продължи:

— Майката ни е подсигурила всичко нужно на тази земя. Затова трябваше просто да намеря нещото в Притиан, способно да пребори онова вещество от Хиберн, което потиска силите ни.

Хелион се размърда нервно и лъскавият бял плат се плъзна по мускулестите му гърди.

Тесан долови раздразнението му и каза:

— Нуан бързо създаде прах, който да поглъщаме с питието или храната си. Така той ще ни направи неподатливи на гибелфа. Вече съм организирал работници в три от моите градове, които имат задачата да произведат колкото може повече за раздаване от него в обединената ни войска.

Дори Рис изглеждаше впечатлен от потайността му, от разкритието.

Учудвам се, че и ти още не си разбулил някой свой скрит замисъл, пошегувах се по връзката.

Жестока, красива Велика господарка, измърка той с просветващи очи.

Таркуин попита:

— Ами предметите, сътворени от гибелф? В битката имаха ръкавици, с които пробиваха щитове. — Той посочи с брадичка към Рис. — Когато нападнаха твоя град — също.

— Срещу тях — отвърна Нуан — можете да се браните само с усет. — Погледът й не трепна под силата на неговия и той изпъна гръб, учуден от смелостта й. — Моето вещество може единствено да попречи на гибелфа да потиска силите ви. По всяка вероятност, ако ви прободе оръжие с връх от гибелф, наличието на моето вещество в организма ви ще възпре действието му.

В залата се спусна тишина.

— И трябва да се доверим на вас двамата — Берон изгледа остро Тесан, сетне и Нуан, — че казвате истината за този… прах, който искате да поглъщаме на сляпо?

— Предпочиташ да се изправиш пред Хиберн без силата си? — попита Тесан. — Майсторите ми алхимици и изобретатели знаят какво вършат.

— Може и така да е — намръщи се Берон, — но тя например откъде идва? Коя си ти? — Обърна се директно към нея той.

— Аз съм дъщеря на двама Върховни елфи от Ксиан, които се преселили тук, за да подсигурят на децата си по-добър живот, ако това въобще е важно за теб — отговори стегнато Нуан.

Хелион попита Берон:

— Какво значение има това?

Берон сви рамене.

— Ако семейството й е от Ксиан, за който ще ви напомня, че се би на страната на Верноподаниците, то чии интереси подкрепя?

Кехлибарените очи на Хелион проблеснаха.

Тесан се намеси рязко:

— Нека ти припомня, Берон, че собствената ми майка е родом от Ксиан. Както и голяма част от двора ми. Внимавай какво приказваш.

Преди Берон да е изсъскал отговора си, Нуан заяви гордо на Великия господар на Есента:

— Аз съм дете на Притиан. Родена съм тук, в тези земи, също като синовете ти.

Лицето на Берон притъмня.

— Съобразявай тона си, момиче.

— Не е нужно да съобразява каквото и да било — намесих се аз. — Не и при положение, че я обстрелваш с подобни глупости. — Погледнах към жената. — Аз ще изпия противоотровата ти.

Берон врътна очи.

Ерис обаче го предупреди:

— Татко.

Великият господар на Есента вирна вежда.

— Имаш да добавиш нещо ли?

Ерис не трепна, но като че ли подбра следващите си думи много, много старателно.

— Ставал съм свидетел с очите си на въздействието на гибелфа. — Той кимна към мен. — Наистина ни пречи да достигнем силата си. Ако врагът ни атакува с него…

— Ако така се случи, ще се справим. Няма да рискувам живота на поданиците и семейството си, за да изпитам някаква си теория.

— Не е теория — парира го Нуан и механичната й ръка избръмча, свивайки се в юмрук. — Не бих се изправила пред вас, ако не бях доказала категорично ефекта на творението си.

Горда, трудолюбива елфа.

— Аз ще го изпробвам — обяви Ерис.

За пръв път го виждах да постъпва толкова… благородно. Дори Мор примигна смаяно.

Берон впи в сина си поглед, който накара една мъничка, мъничка част от мен да се почуди дали Ерис нямаше да израсне като добър елф, ако бе имал друг баща. Дали някъде дълбоко в него, след вековете, пропити с отрова, не се криеше именно такъв.

Защото Ерис… Какъв ли живот бе водил В недрата на Планината? Какви ли игри беше играл, какво бе понасял? Затворен там цели четирийсет и девет години. Едва ли щеше да рискува пак да му се случи. Дори това да го поставяше в сблъсък с баща му — а може би именно заради това.

Берон отвърна:

— Не, няма. И братята ти сигурно съжаляват да го чуят.

И наистина, другите му синове изглеждаха доста разочаровани от факта, че последната им пречка към трона нямаше да рискува живота си, изпробвайки веществото на Нуан.

Рис се намеси:

— Тогава не го опитвайте. Аз ще го опитам. И целият ми двор, както и армията ми.

Той кимна признателно на Нуан.

Тесан направи същото — като благодарност и знак, че е свободна да си върви. Изобретателката се поклони още веднъж и напусна залата.

— Поне ти имаш армия, на която да дадеш от противоотровата — подхвърли кротко Тамлин, прекъсвайки гневното си мълчание. После ми се усмихна. — Но сигурно и това е било част от плана. Да обезвредите моите войски, за да нахлуят по-лесно вашите. А може би просто си искала да гледаш как народът ми страда?

В дясното ми слепоочие започваше да пулсира тъпа болка.

Острите нокти наново изскочиха през кожата над кокалчетата му.

— Със сигурност си се досетила, че като настроиш войниците ми срещу мен, народът ми ще остане беззащитен срещу Хиберн.

Не отвърнах. Макар че едва прогоних тази картина от съзнанието си.

— Подготви двора ми за разруха — процеди с отровен, тих глас Тамлин. — И точно това го сполетя. Помниш ли онези селца, за чието възстановяване толкова искаше да помогнеш? Е, вече са просто пепелища.

Не допуснах и тази картина. Беше ме уверил, че ще останат невредими, че Хиберн е обещал…

— И докато едни от вас майсторят противоотрови, а други се изживяват като спасители, аз се мъчех да обединя войските си, да си върна доверието им, числеността им. Да събера хората си на изток, където Хиберн още не е нахлул.

Неста се обади сухо:

— Значи, няма да опиташ противоотровата.

Тамлин не й обърна внимание, а ноктите му се забиха в страничната облегалка на стола. Аз обаче му вярвах, че е преместил колкото е могъл повече хора в източния край на земите си. Споделил ми беше плановете си дълго преди да се върна у дома.

Тесан се покашля и подкани Хелион:

— Каза, че си имал две предложения въз основа на информацията, която прочете.

Хелион сви рамене и слънцето проблесна по златната бродерия на туниката му.

— Така е, но Тамлин май ме е изпреварил. Дворът на Пролетта трябва да се евакуира. — Очите му запрескачаха между Таркуин и Берон. — Предполагам, че северните ви съседи ще ви приемат в земите си.

Берон сбърчи устни.

— Не разполагаме с подобни ресурси.

— Да — намеси се Вивиан, — защото всички сте твърде заети да лъскате бижутата в съкровищницата си.

Берон й хвърли поглед, от който Калиас се напрегна в стола си.

— Съпругите са поканени като придружителки, не като съветници.

Сапфирените очи на Вивиан лумнаха като ударени от гръм.

— Ако тази война загрубее, ще кървим до вас, затова смятам, че имаме право на глас, дявол да го вземе!

— Хиберн няма просто да ви убие, със сигурност ще ви причини много по-лоши неща — отвърна студено Берон. — Особено на младо, красиво същество като теб.

Калиас изръмжа, образувайки вълнички в басейна между нас, а Мор повтори звука.

Берон се поусмихна.

— Само трима от нас присъстваха на последната война. — Той кимна към Рис и Хелион, чието лице помръкна. — Едва ли някой може да забрави какво вършеха Хиберн и Верноподаниците с всяка пленена елфа във военните си лагери. Как си отмъщаваха на онази Върховна елфа, която или се биеше за човеците, или беше от семейство на такива воини. — Той сложи тежка длан върху кльощавата ръка на съпругата си. — Нейните две сестри й спечелили време, колкото да избяга, когато силите на Хиберн обсадили земите им. Те самите така и не напуснали военния лагер.

Хелион наблюдаваше внимателно Берон с отявлен укор в очите.

Господарката на Двора на Есента не откъсна поглед от басейна, а лицето й пребледня като платно. Образите на Дагдан и Брана пробягаха през съзнанието ми — заедно със спомена за разкъсаните трупове на онези човеци. Онова, което им бяха причинили преди и след убийството им…

— Ние ще приемем народа ти — заяви тихо Таркуин, вперил взор в Тамлин. — Независимо от твоята връзка с Хиберн… поданиците ти са невинни. В земите ми има предостатъчно място. Ще ги приемем всичките, ако се наложи.

Отривисто кимване беше единственият израз на благодарност от страна на Тамлин.

Берон подхвърли:

— Явно Сезонните дворове ще се превърнат в костници и ханове, докато Слънчевите си стоят чистички и спретнати на север?

— Хиберн е насочил атаката си срещу юга — изтъкна Рис. — За да се придържа близо до стената. И територията на човеците.

Двете с Неста се спогледахме.

Рис продължи:

— Защо да се занимава със северния климат, с елфическите земи на континента, когато може просто да превземе юга и оттам директно да нахлуе в човешката част на континента?

Тесан попита:

— И смяташ, че човешките армии ще преклонят глава пред Хиберн?

— Кралиците им ни предадоха — обясни Неста. Вирна брадичка, възприемайки позата на достойна пратеница. — В замяна на безсмъртие човешките кралици ще позволят на Хиберн да помете съпротивата. Твърде възможно е дори да му предоставят собствените си армии. — Неста надникна към мен, към Рис. — Къде ще отидат човеците на нашия остров? Не можем да ги евакуираме на континента, а и ако поправим стената… Мнозина от тях ще предпочетат да изчакат, вместо да минат от другата й страна.

— Съдбата на човеците отвъд стената — намеси се Берон — не ни засяга. Особено на парче земя без кралица, без армия.

— Мен ме засяга — обявих аз, но не с гласа на Фейра Ловджийката, нито на Фейра Унищожителката на проклятия, а на Фейра Великата господарка. — Човеците са почти беззащитни пред нашата раса.

— Тогава ги защитавай с вашите войници — отсече Берон. — Аз няма да пилея своите по роби.

Кръвта ми се сгорещи и вдишах, за да я охладя, да охладя магията си, пламнала от обидата му. Не успях. Ако беше толкова немислимо да обединим всички тях срещу Хиберн…

— Ти си страхливец — процедих на Великия господар на Есента.

Дори Рис се напрегна.

Но Берон отвърна простичко:

— Същото важи и за теб.

Коремът ми се сви на кълбо.

— Няма да се оправдавам пред теб.

— Недей. Само пред семейството на онова момиче. Но и те са мъртви, нали? Заклани и изгорени в собствените им легла. Странно е, че сега ти хрумва да защитаваш човеците, след като, без окото ти да мигне, пожертва тях, за да спасиш собствената си кожа.

Дланите ми се нагорещиха, сякаш две слънца си проправяха път в плътта ми.

Спокойно — пророни ми кротко Рис. — Той е просто един свадлив дъртак.

Но едва долавях думите му сред плетеницата от образи: окървавеното тяло на Клер, приковано към стената; въглените от дома на Бедор, почернили снега като тъмна сянка; усмивката на Атора, докато ме влачеше през каменните коридори В недрата на Планината…

— Както каза съпругата ми — провлачи Рис, — не е длъжна да се оправдава пред теб.

Берон се облегна в стола си.

— В такъв случай аз пък не съм длъжен да ви разяснявам мотивите си.

Рис вдигна вежда.

— Ако забравим за изумителното ти великодушие, ще обединиш ли сили с нас?

— Още не съм решил.

Ерис си позволи да изгледа баща си с нещо като укор. От искрена тревога или от притеснение за тайния ни съюз, не можех да преценя.

— Армии се събират бавно — обади се Касиан. — Нямаш време да си седиш на задника. Трябва да свикаш войниците си веднага.

Берон само му се ухили.

— Не приемам заповеди от копеле на нисша елфа, и то курва.

Сърцето ми препускаше толкова диво, че го чувах във всяко кътче на тялото си, усещах как пулсира в ръцете ми, в корема ми. Но това не беше нищо в сравнение с яростта по лицето на Касиан — и ледения гняв по тези на Азриел и Рис. Отмъщението, изписано по това на Мор.

— Същото това копеле — заяви хладно Неста, макар и очите ида пламтяха — може да се окаже единственото нещо по пътя на хибернските сили към земите ти.

Сестра ми дори не надникна към Касиан. Той обаче се втренчи в нея, сякаш за пръв път я виждаше.

Този спор не водеше доникъде. И без да ме е грижа кои са те, коя съм аз, казах на Берон:

— Ако не си с нас, напусни.

Ерис смогна да си придаде тревожен вид. Берон обаче за пореден път игнорира многозначителния поглед на сина си и изсъска насреща ми:

— Знаеше ли, че докато твоето другарче топлеше леглото на Амаранта, повечето от поданиците ни бяха заключени под онази планина?

Не благоволих да му отговоря.

— Знаеше ли, че докато той се подвизаваше между краката й, повечето от нас се борехме семействата ни да не се превърнат в следващото садистично зрелище?

Помъчих се да прогоня картините. Заслепяващата ярост при мисълта за онова, което бе правил, за да разсейва Амаранта — тайните, които още пазеше от срам или нежелание да сподели. На две места от мен Касиан вече трепереше от трудно сдържан гняв. Рис мълчеше.

Таркуин пророни:

— Достатъчно, Берон.

Таркуин, който се бе досетил за саможертвата на Рисанд, за мотивите му.

Берон не му обърна внимание.

— А сега Рисанд иска да го играе герой. Курвата на Амаранта се превръща в Унищожителя на Хиберн. Но ако нещо се обърка… — Жестока, студена усмивка. — Дали ще падне на колене пред Хиберн? Или просто ще разтвори…

Спрях да чувам гласа му. Спрях да чувам всичко друго, освен сърцето си, дишането си.

От тялото ми изригна огън.

Буен, нажежен пламък, който се изстреля към Берон като копие.