Двор от крила и разруха

Глава 76

Сълзи се стичаха по окървавената кожа на Вариан, докато се взирахме в мястото, където преди миг бе изчезнала Амрен.

Под нас войските ни закрещяха победоносно, заликуваха.

На канарата обаче… цареше пълна тишина.

Най-накрая насочих поглед към строшените части на Котела.

Може би аз го бях сторила. Освобождавайки нея, бях освободила и Котела. Или пък Амрен с отприщената си мощ… може би дори нея не бе могъл да понесе.

— Трябва да вървим — казах на Вариан.

Другите щяха да ни търсят.

Трябваше да взема тялото на баща ни. Да го погреба. Да помогна на Касиан.

Да проверя кой още беше сред мъртвите — и кой сред живите.

Празна — чувствах се толкова изтощена и празна.

Съумях да стъпя на крака. И направих едва крачка, преди да го усетя.

Нещото в Котела. Или нищото.

Беше куха форма и материя, отсъствие и присъствие. И… изтичаше в света.

Осмелих се да го доближа. И сред останките от Котела видях…

Празнота. Но не точно празнота, а ново начало.

Не принадлежеше на това място тук. Нито където и да било.

Две ръце стиснаха лицето ми, завъртяха го, заопипваха го.

— Ранена ли си, добре ли си…

Лицето на Рис беше разбито — кърваво. Пръстите му още завършваха с нокти на хищник, кучешките му зъби все още бяха твърде удължени. Явно не бе напуснал докрай облика си на звяр.

— Ти… освободила си я…

Заекваше. Трепереше. Дори не знаех как стои на нозете си.

Недоумявах откъде да започна. Как да му обясня.

Затова просто го пуснах в съзнанието си и колкото и уморена да бях, му показах баща си. Неста и Касиан. Кралят. И Амрен.

Всичко.

Включително нещото зад нас. Дупката.

Рис ме придърпа в обятията си, ала за кратко.

— Имаме проблем — посочи зад нас Вариан.

Проследихме погледа му. Цепнатината в света, зейнала сред отломките от Котела… растеше.

Бяха ни предупредили, че Котелът не може да бъде унищожен. Защото самият ни свят се бе сраснал с него.

Унищожахме ли Котела… унищожавахме и себе си.

— Какво извърших? — пророних.

Спасила бях приятелите ни, обричайки целия ни свят.

Възкресен. Възкресен и Погубен.

Аз го бях разбила. Аз можех да го поправя.

Хукнах за Книгата и я запрелиствах трескаво.

Но по златните й страници бяха изсечени символи, които само едно същество на земята знаеше как да разчете, а него вече го нямаше. Запратих проклетото нещо в новородената празнота на Котела.

Книгата на Диханията изчезна и повече не се появи.

— Е, предполагам, че това е един от вариантите — отбеляза Рис.

Шегата ме провокира да се извърна към него, но лицето му бе каменно. Мрачно.

— Не знам какво да правя — прошушнах.

Той огледа черните останки.

— Амрен каза, че си мост. — Кимнах. — Тогава пак се превърни в такъв.

— Какво?

Рис ме стрелна, сякаш аз говорех небивалици, но поясни:

— Възкреси Котела. Изкови го наново.

— С каква сила?

— С моята.

— Ти си… ти си изцеден до последна капка, Рис. Аз също. С всички ни е така.

— Опитай поне. Угоди ми.

Примигнах насреща му и паниката ми позатихна. Да, да… с него, с другаря ми…

Размислих се за заклинанието от Амрен. Ако променях едно дребно нещо… Беше просто догадка. Но можеше и да се получи.

— По-добре е от нищо — въздъхнах.

— Така те искам.

В очите му пак просветна онази шеговитост.

Обграждаха ни полета от мъртъвци, виковете на ранените и покрусените, но… Бяхме спрели Хиберн. Бяхме спрели краля.

Може би и този път щеше да ни провърви.

Протегнах ръка към него — протегнах и съзнанието си.

Щитовете му бяха вдигнати още от битката, подобно на масивни крепостни стени. Погалих едната, но тя не потрепна. Рис ми се усмихна и ме целуна.

— Напомни ми никога да не ядосвам Неста.

Фактът, че изобщо можеше да се шегува… не, просто така се справяше със скръбта. Аз също. Защото опакото на смеха… Съкрушеното лице на Вариан, който ни наблюдаваше безмълвно, беше тази обратна страна. А нещото пред нас, последната ни мисия…

Ето защо смогнах да се засмея.

И продължавах да се усмихвам съвсем леко, когато пак долепих длан до едно от счупените парчета на Котела.

Беше истинска дупка. Без въздух. Без живот. Без светлина.

Беше всичко, пръкнало се в самото начало. Преди светът ни да се роди от него с мощен взрив.

Но не принадлежеше тук. Може би един ден, когато земята остарееше и погинеше, когато звездите изтлееха… може би тогава щяхме да се върнем на това място.

Но не днес. Не сега.

Беше едновременно съществувание и нищо.

А зад мен… Силата на Рис беше нишката, по която щях да се върна. Несекваща светкавица, изригваща от мен в това… място. Готова да възприеме всяка потребна форма.

Възкресен и Погубен.

От едно далечно кътче на паметта ми, на човешкото ми съзнание… ме споходи споменът за стенопис, който бях зърнала в Двора на Пролетта. Закътан в потънала в прах, неизползвана библиотека. Разказваше историята на Притиан.

И на един Котел. Този Котел.

Когато го обгърнеха женски ръце… Целият живот на вселената се изливаше от него.

Протегнах своите, изпълнена от силата на Рис.

Двамата бяхме едно. Въпрос и отговор.

Не се страхувах от нищо. Не и когато знаех, че е до мен.

Свих ръцете си в шепи, сякаш можех да побера в тях отломките от Котела. Целият всемир в дланите си.

И заизричах последното заклинание, което Амрен беше намерила. С гърлото, съзнанието и сърцето си. С думи, дъх и кръв.

Мощта на Рис бушуваше в мен, извираше от мен. Котелът се появи.

Светлина танцуваше по нащърбените му ръбове, където счупените парчета се бяха съединили. Ето къде трябваше да го споя със силата си. За да стане отново едно цяло.

Долепих длан до Котела. Сурова, свирепа мощ рукна от мен.

Отпуснах се назад в прегръдката на Рис, без да се боя от силата му.

А тя изригваше и изригваше от него… като прилив на нощ от пръсната дига.

Пролуките между трите парчета засъскаха и започнаха да се сливат.

Празнината запълзя обратно към вътрешността на Котела.

Още. Трябваше ни още сила.

Той ми я даде. Рис ми даде всичко, което имаше.

Аз бях носител, приемник, свръзка.

Обичам те, прошепна Рис в съзнанието ми.

Просто се отпуснах назад, наслаждавайки се на топлината му, дори и намирайки се на това несъществуващо място.

Силата заизвира стремглаво от тялото му. Усука се около Котела. Аз повтарях заклинанието отново и отново, и отново.

Първата пукнатина зарасна.

Сетне и втората.

Рис потрепери зад мен и вдиша хрипливо. Опитах да се обърна…

Обичам те, повтори той.

Третата, последната пукнатина започна да се споява.

Силата на Рис замъждука. Но не спря да се излива.

Подкрепих я с моята — искри и сняг, светлина и вода. Заедно вложихме всичко. До последна капчица.

Докато Котелът не се възправи цял пред нас. Докато нещото от вътрешността му… не остана затворено там.

Докато не долових как слънцето пак затопля лицето ми. И не видях Котела до себе си — под ръката ми.

Откопчих пръстите си от леденостудения му железен ръб. И вперих поглед в мастиленочерните му дълбини.

Нямаше пукнатини. Беше цял.

Въздъхнах пресекливо. Бяхме успели. Бяхме…

Обърнах се.

Отне ми малко време да проумея онова, на което се натъкнах.

Рис лежеше проснат върху скалата с разперени под тялото му крила.

Изглеждаше заспал.

Но като вдишах…

Нямаше го.

Онова нещо, което се надигаше с всяка моя глътка въздух и отекваше с всеки мой сърдечен удар.

Връзката помежду ни.

Нямаше я. Изчезнала беше.

Защото неговите гърди… не помръдваха.

И Рис бе мъртъв.