Двор от крила и разруха

Глава 47

Съюзът ни не започна добре.

Въпреки че разговаряхме цели два часа след това… препирните и споровете продължиха. Заради Тамлин всички отказваха да разкрият числеността на войската си, с какви оръжия разполагаха, къде бяха слабостите им.

Когато следобедът премина във вечер, Тесан плъзна назад стола си.

— Всички сте добре дошли да пренощувате тук, за да продължим с дебатите на сутринта. Освен ако не държите да се върнете по домовете си.

Оставаме — заяви Рисанд. — Трябва да поговоря насаме с някои от другите господари.

Явно и те имаха подобни намерения, защото всички решиха да останат.

Дори Тамлин.

Когато залязващото слънце започна да обагря слънчевия камък в наситенозлатисто, ни поканиха към покоите, предвидени за нас. Първо напусна Тамлин — отведе го самият Тесан, придружаван от един разтреперан прислужник. Великият господар на Пролетта благоразумно бе избягвал нападките по време на дискусията ни, макар че отказът му даже да погледне към нас също бе проява на неуважение. Дори на тръгване, докато вървеше към изхода с изопнат гръб и отривисти стъпки, не каза и дума. Умен ход.

Втори отведоха Таркуин, а след него — Хелион. Докато в залата не останахме само със свитата на Калиас.

Рис се изправи от мястото си и прокара ръка през косата си.

— Добре мина. Но май никой от нас не спечели облога за първия сбил се.

Азриел се взираше в пода с каменно изражение.

— Съжалявам.

Безчувствена, отнесена дума.

След свирепата си атака не беше проговорил нито веднъж, почти не беше помръднал. Мор бе треперила цели трийсет минути след това.

— Заслужаваше си го — рече Вивиан. — Ерис е проклета отрепка.

Калиас се обърна с вдигнати вежди към другарката си.

— Какво? — Тя сложи ръка на гърдите си. — Точно такъв си е.

— Независимо от това — подхвана Калиас със студена шеговитост в гласа, — остава въпросът дали Берон ще се бие на наша страна.

— Щом всички други влизат в съюза — обади се пресипнало Мор за пръв път от часове, — Берон също ще се присъедини. Твърде умен е, за да избере Хиберн и губещата страна. Пък и съм сигурна, че ако изборът му се окаже грешен, лесно ще премине на отсрещния бряг.

Рис кимна, извръщайки се към Калиас.

— С колко войски разполагаш?

— С не особено достатъчно. Амаранта се справи блестящо. — По връзката ни отново като вълна се разля чувството за вина на Рис. — Имаме само армията, която командваше Вив, защото е успяла да я скрие. Ти?

Рис не прояви и нотка от напрежението, което долавях и в собственото си тяло.

— Разполагаме със задоволителни сили. Главно илириански легиони. И няколко хиляди Мраконосци. Но ще имаме нужда от всеки годен войник.

Вивиан отиде при Мор, седнала на мястото си с все така бледо лице, и сложи ръце върху раменете на приятелката си.

— Винаги съм знаела, че един ден ще се бием рамо до рамо.

Мор вдигна кафявите си очи и надникна към Калиас, който като че се мъчеше да прикрие тревогата си. Преди да се усмихне на Вивиан, Мор сякаш го увери с поглед, че ще се погрижи за нея.

— Почти ми стана жал за Хиберн.

— Почти — ухили се злорадо Вивиан. — Но не съвсем.

Отведоха ни в апартамент, разполагащ с пищна всекидневна и самостоятелна трапезария. Целият бе изсечен от същия слънчев камък, украсен с тежки платове, проблясващи в нюансите на скъпоценни накити; по дебелите килими бяха струпани широки възглавници, а над тях бяха окачени изящни златни клетки, пълни с всевъзможни видове птици. Из множеството вътрешни дворове и градини гордо се разхождаха пауни, а някои чистеха перата си под сянката на засадени в саксии смокини.

— Как е успял Тесан да спаси това място от Амаранта? — попитах Рис, докато оглеждахме всекидневната, открита към мъгливия зелен простор далеч, далеч под нас.

— Това е личната му резиденция. — Рис скри крилата си и се настани върху купчина смарагдови възглавници, струпани пред незапалената камина. — Вероятно я е бранел с щит също като нас с Калиас.

Решение, което несъмнено щеше да тежи като оловен товар на сърцата им векове наред.

Погледнах към Азриел, облегнат на стената до високия прозорец с виещи се около тялото му сенки. Дори птиците в близките клетки се бяха смълчали.

Попитах Рис по връзката:

Добре ли е той?

Другарят ми пъхна ръце зад главата си, макар че стегна устни.

По всяка вероятност не, но ако опитаме да говорим с него, само ще влошим нещата.

Мор лежеше на един диван и наблюдаваше сенкопоеца с едно око. Касиан седеше до нея, приютил краката й в скута си. Беше заел мястото по-близо до Азриел — точно помежду им. Сякаш в готовност да скочи на пътя им, ако се наложеше.

Справи се прекрасно — добави Рис. — С всичко.

Въпреки изригването?

Заради изригването.

Срещнах погледа му, долавяйки бурните емоции, спотаени в него, и се настаних в един тапициран стол до купчината от възглавници, на които бе другарят ми.

Знаех, че си могъщ. Но не предполагах, че имаш такова надмощие над останалите.

Очите на Рис притъмняха, въпреки че ми се поусмихна.

Май и Берон не знаеше до днес. Вероятно е подозирал, но… Сигурно вече се ядосва, че не е намерил начин да ме убие още в люлката.

По гръбнака ми пробяга тръпка.

Знае, че Илейн е другарка на Люсиен. Ако опита да я нарани или отвлече, свършено е с него.

Безкомпромисна непоколебимост обля звездите в очите му.

Собственоръчно ще го убия, ако пробва. Или ще го запазя за теб. Сигурно ще ми е приятно да те гледам.

Ще го имам предвид за следващия ти рожден ден. — Забарабаних с пръсти по лакираната странична облегалка на стола. Дървото беше гладко като стъкло. — Наистина ли вярваш на Тамлин, че е работил за нашата кауза?

Да. — По връзката ни се процеди кратко мълчание. — И може би сме постъпвали несправедливо, като дори не допускахме тази възможност. Май дори аз започнах да го възприемам като някакъв оскотял воин.

Чувствах умора — в костите си, в дъха си.

Но това променя ли нещо?

От една страна — да. От друга… — Рис ме погледна. — Не. Не променя нищо.

Примигнах, съзнавайки, че съм потънала във връзката ни, но намерих Азриел на същото място до прозореца, а Касиан вече разтриваше краката на Мор. Неста се беше оттеглила в стаята си безмълвно и не я напусна повече. Чудех се дали избликът на Берон независимо от думите й… не я беше потиснал.

Станах и позагладих диплите на лъскавата си рокля.

Трябва да видя как е Неста. Да поговоря с нея.

Рис се намести по-навътре в купчината си възглавници, отново пъхвайки ръце зад главата си.

Сестра ти се справи добре днес.

Похвалата му ме изпълни с гордост, която запърха по връзката ни, докато прекосявах стаята. Но стигнах само до сводестия изход към фоайето, когато на вратата към слънчевия коридор се почука.

— Не отваряй — предупреди ме Мор от дивана. — Дори с щит не отваряй.

Рис се изправи.

— Мъдър съвет — рече той, подминавайки ме на път към входната врата, — но ненужен.

Той отвори, за да се натъкне на Хелион — сам.

Великият господар на Деня опря ръка на касата и се ухили.

— Как убедихте Тесан да ви даде стая с по-добър изглед?

— Май харесва повече моите момчета от твоите.

— Според мен пък е просто фетиш към крилата.

Рис се засмя и отвори вратата по-широко, махвайки му да влезе.

— Между другото, страхотно си овладял ролята на арогантното копеле. Професионално изпълнение.

Робата на Хелион се люшна в ритъм с грациозните му стъпки, плъзвайки се по атлетичните му бедра. Той ме забеляза до кръглата маса в центъра на фоайето и се поклони. Дълбоко.

— Прощавай за гнусното ми поведение — извини се. — Старите навици умират трудно.

В кехлибарените му очи проблесна онази позната жизнерадост. Лекотата, от която самата аз засилвах, потънех ли в искрено блаженство. Хелион стрелна смръщено Рис.

— Ти беше необичайно кротък днес. Бях готов да се обзаложа, че Берон ще е мъртъв до края на срещата; не можеш да си представиш колко се смаях, когато си тръгна жив.

— С другарката ми преценихме, че ще е в наша полза днес да не играем роли.

— Е, сега аз изглеждам не по-малък гадняр от Берон. — Той ме подмина с намигване, влизайки във всекидневната. И се ухили на Азриел. — Всъщност толкова ми хареса как срита задника на Ерис, че сигурно това ще е новата ми среднощна фантазия.

Азриел не си направи труда дори да надзърне през рамо към Великия господар. Касиан обаче изсумтя.

— Чудех се кога ще започнат развратните намеци.

Хелион се стовари на дивана срещу този на Касиан и Мор.

Беше свалил сияещата си корона, но не и златната гривна с изправена змия.

— Минаха колко… четири века, а вие тримцата все отхвърляте предложението ми.

Мор килна глава настрани.

— За жалост, не обичам да споделям.

— Няма как да знаеш, докато не опиташ — измърка Хелион.

Те тримата в леглото… с него. Явно мигах като цапардосана по главата, защото Рис ми каза по връзката:

Хелион си пада и по двата пола. Обикновено накуп в леглото му. И от векове преследва нашата тройка хубавци.

Замислих се — Хелион беше толкова красив, пък и те…

Защо, по дяволите, се дърпат?

Рис се изсмя така гръмогласно, че всички се обърнаха към него с вдигнати вежди.

Другарят ми просто ме доближи в гръб, прегърна ме през кръста и ме целуна по врата.

Да не би да искаш да поканим някого в леглото си, скъпа Фейра?

Тонът му накара кожата по лицето ми да се обтегне по скулите ми.

Непоправим си.

Според мен ще ти хареса двама елфи да те боготворят едновременно.

Пръстите на краката ми се свиха.

Мор се покашля.

— Каквото и да си разправяте наум, или го споделете с нас, или вървете в някоя друга стая, за да не се пържим в мириса, който излъчвате.

Оплезих й се. Рис се засмя отново и ме целуна по врата още веднъж, преди да отвърне:

— Прощавай, че засегнахме деликатните ти сетива, братовчедке.

Откъснах се от прегръдката му, от допира му, който още ме зашеметяваше толкова, че ми пречеше да мисля трезво, и отидох да седна на стола до дивана на Мор и Касиан.

Касиан попита Хелион:

— Готови ли са войските ти?

Шеговитостта по лицето на Хелион избледня, отстъпвайки място на познатото твърдо, пресметливо изражение.

— Да. Ще се срещнат с вашите в Мирмидоните.

Планинската верига по общата ни граница. По-рано бе отказал да разкрива подобна информация.

— Добре — каза Касиан, разтривайки свода на едното ходило на Мор. — Оттук потегляме на юг.

— Къде ще вдигнем лагера? — поинтересува се Мор и извади крака си от ръцете на Касиан, пъхвайки го заедно с другия под себе си.

Хелион проследи с кехлибарените си очи извивката на голото й бедро и като ги впери в нейните, бяха леко премрежени.

Мор дори не трепна под нагорещения му поглед. И всичките й сетива като че ли се изостриха — сякаш всеки нерв в тялото й се разбуди внезапно. Дори не смеех да надникна към Азриел.

Явно имаше множество щитове из стаята, около всички пролуки и отвори, където можеха да дебнат неканени уши и очи, защото Касиан обяви:

— Ще слеем войската си с тази на Тесан, а после ще устроим лагер по югозападната граница на Калиас, близо до Двора на Лятото.

Хелион отлепи поглед от Мор, колкото да попита Рис:

— Двамата с красавеца Таркуин имахте леко търкане днес. Вярваш ли, че наистина ще се присъедини към нас?

— Ако говориш за леглото, определено не — рече Рис с дяволита усмивка и отново се разположи върху купчината възглавници. — Но ако имаш предвид войната… Да. Вярвам, че е решен да се бие. Берон обаче…

— Хиберн е насочил вниманието си към юга — отбеляза Хелион. — А каквото и да си мислиш ти за плановете на Тамлин, почти целият Двор на Пролетта вече е под обсада. Берон трябва да осъзнае, че неговият двор ще се превърне в бойно поле, ако не ни помогне в масираната атака на юг. Особено ако Дворът на Лятото е с нас.

Значи, Пролетта и човешките земи щяха да понесат най-тежкия удар.

— Дали обаче Берон ще се вслуша в гласа на разума? — включи се умислено Мор.

Хелион почука с пръст по извитата странична облегалка на дивана.

— Игра игрички във Войната и си плати солено. Народът му още помни грешните му ходове, загубите. Собствената му съпруга ги помни.

Хелион многократно бе поглеждал към господарката на Есента по време на срещата. Затова попитах с премерен, небрежен тон:

— Какво искаш да кажеш?

Мор поклати глава — не заради въпроса ми, а заради нещо случило се.

Хелион насочи цялото си внимание към мен. Едва не изтръпнах от напора на погледа му, от жарката му сила. Мускулестото му тяло беше просто камуфлаж, предвиден да укрива острия му ум. Стана ми чудно дали Рис не беше усвоил от него този похват.

Хелион преметна глезен върху едното си коляно.

— Двете по-големи сестри на господарката на Есента наистина бяха… — Той потърси подходяща дума. — Заклани. Измъчвани и накрая заклани по време на Войната.

Прогоних спомена за писъците на Неста, за воплите на Илейн, докато я влачеха към Котела.

Лелите на Люсиен. Загинали още преди той да се роди. Дали майка му му беше разказала историята им?

Рис ми обясни:

— По онова време силите на Хиберн вече бяха превзели земите ни.

Хелион стисна челюсти.

— Господарката на Двора на Есента била изпратена при сестрите си, докато по-малките й деца гостували на други роднини. За да разпръснат фамилията на различни места. — Той прокара ръка през гарвановочерната си коса. — Хиберн нападнал имението им. Сестрите й й спечелили време, колкото да избяга. Не защото била омъжена за Берон, а защото трите много се обичали. Страшно много. Тя опитала да остане с тях, ала те я убедили да се спасява. И тя побягнала.

Тичала, тичала, но зверовете на Хиберн се оказали по-бързи. По-силни. Настигнали я при ръба на една клисура.

Той замълча за момент.

Откъде знаеше толкова подробно историята?

Пророних тихо:

— Спасил си я. Намерил си я, нали?

Сякаш ореол от светлина заблещука над гъстата му черна коса.

— Да.

В тази едничка дума прозираше толкова печал, гняв и нещо друго, че впих любопитен поглед във Великия господар на Деня.

— И какво стана?

Очите на Хелион не трепнаха под настойчивостта на моите.

— Разкъсах зверовете с голи ръце.

По гръбнака ми плъзна хладна тръпка.

— Защо?

Можел е да сложи край на всичко по хиляди други начини. По-лесни. По-чисти.

Окървавените ръце на Рис след нападението на Гарваните просветнаха в паметта ми.

Хелион дори не се размърда в стола си.

— Още беше млада, макар и омъжена за онзи очарователен елф от почти две десетилетия. Венчали я за него твърде млада, само на двайсет. Брак по сметка — обясни насечено той.

На двайсет — толкова млада. Почти колкото Мор по времето, когато собственото й семейство опитало да я омъжи за Ерис.

— Е, и?

Опасен, предизвикателен въпрос.

Такъв, който разпали очите му, лумнали като слънца.

Но накрая Мор проговори с хладен глас:

— Някога дочух слух, Хелион, че изчакала, преди да се съгласи на уредения брак. Чакала някого, с когато се срещнала случайно на бала за равноденствието предишната година.

Помъчих се да не мигам излишно, да не давам външен израз на възбуденото си любопитство.

Огънят в очите на Хелион се укроти до жарава и той дари Мор с половинчата усмивка.

— Впечатляващо. Аз пък дочух, че семейството й искало да си осигури влиятелност и дори не й дало право на избор, преди да я продаде на Берон.

Да я продадат. Ноздрите на Мор се разшириха от гняв. Касиан я погали по косата. Азриел не прекъсна нито за секунда бдението си пред прозореца, макар че съзрях как прибира крила малко по-близо до тялото си.

— Жалко че са просто слухове… — намеси се умело Рис — … и никой не може да ги потвърди.

Хелион се заигра със златната гривна върху мускулестата си ръка, извъртайки змията в центъра на бицепса си. Аз обаче свъсих вежди.

— Знае ли Берон, че си спасил съпругата му във Войната?

Не беше споменал нищо по време на срещата.

Хелион се изсмя мрачно.

— Не, Котелът да го вземе!

В отговора му се долавяше толкова коварен, многозначителен хумор, че изпънах заинтригувано гръб.

— Имали сте… връзка, след като си я спасил, нали?

Насмешливостта в изражението му само нарасна и Хелион долепи пръст до устните си в театрален жест.

— Внимавай, Велика господарке. Тук дори птиците докладват на Тесан.

Вдигнах свъсен поглед към птиците в клетките, разположени из стаята, все така смълчани в присъствието на сенкопоеца.

Обгърнах ги с щитове, успокои ме по връзката Рис.

— Колко време продължи връзката ви? — попитах.

Не можех да си го представя с онази сдържана, необщителна елфа.

Хелион изсумтя.

— Непристоен въпрос за една Велика господарка.

Но тонът му, усмивката му…

Почаках, притискайки го с мълчанието си.

Хелион сви рамене.

— С прекъсвания в продължение на няколко десетилетия. Докато Берон не научи. Казват, че господарката била вечно усмихната и ведра преди това. Но след като Берон приключил с нея… Сама я видя.

— Какво й е сторил?

— Същото, каквото й прави и сега. — Хелион махна с ръка. — Унижава я, оставя й синини на места, където само той може да ги вижда.

Стиснах зъби.

— Щом си й бил любовник, защо не го спря?

Грешен въпрос. Съвършено грешен, ако съдех по мрачната ярост, която обзе лицето на Хелион.

— Берон е Велик господар, а тя е негова съпруга, майка на наследниците му. Тя сама избра да остане с него. Избра. А с всички тези протоколи и правила, Велика господарке, нека те уверя, че повечето ситуации като онази, в която се озова самата ти, не завършват добре за намесилите се.

Не отстъпих, нито му се извиних.

— Днес почти не я поглеждаше.

— Днес обсъждахме по-важни въпроси.

— И Берон никога не те е предизвикал заради случилото се?

— Ако ме нападне публично, изважда наяве факта, че собствената му държанка го е направила на глупак. Затова векове по-късно продължаваме малкия си танц.

Някак се съмнявах, че изпод целия си разбойнически чар Хелион го възприемаше като танц.

Но ако всичко бе приключило преди векове и оттогава не го беше виждала, позволявайки на Берон да се отнася така непростимо с нея…

До каквото и заключение да си стигнала току-що — каза Рис, — поне прикрий шока си.

Усмихнах се насила.

— Вие, Великите господари, май много си падате по мелодрамата, а?

Усмивката на Хелион бе някак вяла и безрадостна. Рис обаче се намеси.

— Случайно в твоите библиотеки да си срещал книга, в която пише как се поправя стената?

Хелион понечи да попита защо ни интересува това, както и какво върши с Котела Хиберн… а в замяна Рис му предостави нужните отговори гладко и сбито.

Докато двамата говореха, обявих по връзката ни:

Хелион е бащата на Люсиен.

Рис не отвърна веднага. Но накрая:

Свещена Майко!

Изумлението му прелетя като падаща звезда помежду ни.

Нарочно плъзнах поглед из стаята, а после уж се заслушах в размислите на Хелион за стената и начините да я поправим, дръзвайки да огледам Великия господар за миг.

Виж го само! Носът му е същият, и усмивката. Гласът. Пък и кожата на Люсиен е по-тъмна от тази на братята му.

Златистокафява, не светла като тяхната.

Това обяснява защо баща му и братята му го мразят толкова; защо го измъчват през целия му живот.

Сърцето ми се сви при мисълта.

И защо Ерис не е допуснал да умре. Просто не застрашава властта му, няма права над трона му. — Преглътнах. — Но Хелион май не подозира, а?

Май не.

Любимият син на господарката на Есента, и то явно не само заради добрината му. А защото беше мечтаното й дете… от елфа, когото несъмнено обичаше.

Берон сигурно ги е разкрил, когато е забременяла с Люсиен.

Вероятно е подозирал, но е нямало как да го докаже, не и ако си е лягала и с него. — Отвращението на Рис беше като неприятен вкус в устата му. — Не се и съмнявам, че Берон е възнамерявал да я убие заради предателството й дори след това. Но Люсиен е можел да мине и за негов син, поне колкото да го накара да се усъмни дали пък наистина не е така.

Опитах да възприема идеята. Люсиен не беше син на Берон, а на Хелион.

Да, но Люсиен има огнена дарба. Обмисляли са той да наследи титлата на Берон.

Родът на майка му е силен, затова и Берон си е избрал булка с такава кръв. Може да е наследил дарбата от нея.

И никога не си подозирал?

Никога. Срамувам се, че дори не ми е хрумвало.

Но какво значи това за нас?

Нищо. В общи линии… нищо. Като изключим това, че Люсиен може да е единственият наследник на Хелион.

А това… това не променяше нищо в тази война. Особено докато Люсиен издирваше омагьосаната кралица на континента. Огнена птица и господар на огъня. Чудех се дали вече се бяха намерили…

Една от вратите на фоайето се отвори и затвори. Неста влезе във всекидневната и Хелион прекъсна обясненията си за стената, за да я огледа внимателно, както беше направил по-рано.

Заклинателя. Така го наричаха.

Сестра ми пък го измери с обичайното си презрение.

Въпреки това Хелион й се поклони също толкова почтително, колкото на мен — макар и с такава сластна усмивка, че дори моето сърце поускори ритъма си. Не беше за учудване, че господарката на Есента не му беше устояла.

— Май по-рано не се запознахме официално — измърка рой. — Аз съм…

— Не ме интересува — прекъсна го безцеремонно Неста, махна рязко с ръка и просто го подмина на път към мен. — Трябва да поговорим. — Обяви ми. — Веднага.

Касиан захапа кокалчетата на едната си ръка, за да не прихне в смях от абсолютния шок по лицето на Хелион. Едва ли често му се случваше някой — и от двата пола — да го отритне така грубо. Хвърлих един полуизвинителен поглед към Великия господар на Деня и изведох сестра си от стаята.

— Какво има? — попитах я, когато влязохме в нейната спалня, украсена с розова коприна, злато и слонова кост.

Цялата тази пищност наоколо наистина засрамваше домовете на всички ни.

— Трябва да си вървим — рече Неста. — Незабавно.

Сетивата ми се изостриха.

— Защо?

— Нещо не е наред. Чувствам го.

Очите ми прескочиха от нея към ясното небе отвъд високите, обрамчени с тежки завеси прозорци.

— Рис и останалите биха усетили, ако има нещо. Вероятно така ти въздейства цялата сила, струпана тук.

— Нещо не е наред — настоя Неста.

— Разбираемо е, че се чувстваш така, но… ако никой от другите не долавя…

— Аз не съм като другите. — Тя преглътна. — Трябва да си вървим.

— Мога да те изпратя обратно във Веларис, но имаме да обсъждаме важни въпроси тук…

— Не ме е грижа за мен, а…

Вратата се отвори и Касиан влезе с мрачно изражение. Появата му с гигантски крила и илирианска броня в тази разкошна, обзаведена в розово стая се запечата в съзнанието ми и картината, която бих нарисувала, вече се подреждаше пред очите ми, когато той попита:

— Какво е станало?

Очите му обходиха всеки сантиметър от Неста. Сякаш нищо друго, никой друг не съществуваше наоколо. Където и да било.

Аз обаче отговорих вместо нея:

— Има чувството, че нещо не е наред. Твърди, че трябва да си тръгнем веднага.

Зачаках да чуя отказа му, но Касиан просто килна глава.

— Какво точно чувстваш?

Неста се скова и претегли тона му, стиснала устни.

— Чувствам някакъв… страх. Като че… съм забравила нещо, но не си спомням какво.

След като се взира в нея още няколко секунди, Касиан заяви:

— Ще отида да кажа на Рис.

Така и стори.

Броени мигове след това Рис, Касиан и Азриел изчезнаха, зарязвайки Мор и Хелион в напрегнато мълчание. Аз останах да ги чакам с Неста. Пет минути. Десет. Петнайсет.

Трийсет минути по-късно тримата се върнаха, клатейки глави. Нищо.

Нито в двореца, нито в околните земи, нито в небето над нас или земята под нас. На километри нямаше нищо. Рис дори се свърза с Амрен, но не откри нищо нередно и във Веларис — Илейн, за щастие, бе невредима.

Никой от тях обаче не прояви глупостта да намекне, че Неста си измисля. Не и с неземната сила във вените й. Или че въпросният страх е остатъчен ефект от престоя й в Хиберн. Също като сразяващата паника, с която аз самата се борех толкова време и която още ме дебнеше нощем.

Затова останахме в двореца. Вечеряхме в личната ни трапезария в компанията на Хелион. От Таркуин и Тесан нямаше и следа — естествено, и от Тамлин.

Калиас и Вивиан се появиха по средата на вечерята и Мор изрита Касиан от мястото му, за да покани приятелката си да седне до нея. Двете се впуснаха в женски разговори и клюки, макар че Мор през цялото време надничаше към Хелион.

А Великият господар на Деня през цялото време надничаше към нея.

Азриел, все така обкръжен от сенките си, почти не продумваше. Мор почти не го поглеждаше.

Вечеряхме и пихме с часове, докато над двореца не се спусна нощ. И колкото Рис и Калиас да бяха осезаемо напрегнати, предпазливи в компанията един на друг… До края на вечерята поне си говореха.

Неста първа напусна масата, все така бдителна и неспокойна. Другите направиха една последна обиколка на местността, преди да се гмурнат между копринените чаршафи на меките си като облаци легла.

С Рис оставихме Мор и Хелион да си бъбрят коляно до коляно върху купчината възглавници във всекидневната. Вивиан и Касиан отдавна се бяха прибрали в собствените си покои. Нямах представа къде бе отишъл Азриел — нито пък Касиан.

Когато излязох от банята, решена в слонова кост и злато, чух дълбокия шепот на Хелион и знойния смях на Мор откъм коридора — подминаха вратата ни и тогава нейната се отвори с тихо скърцане. И се затвори…

Крилата на Рисанд бяха плътно свити зад гърба му, докато съзерцаваше звездите през прозорците в спалнята ни. Незнайно защо изглеждаха по-малки в тукашното небе.

— Защо?

Той знаеше за какво говоря.

— Мор се плаши понякога. А днешната постъпка на Аз я стресна до смърт.

— Агресията му ли?

— Агресията му, породена от чувството му за вина заради сделката с Ерис. И истината, която и двамата не смеят да погледнат в очите.

— Но не смяташ ли, че е крайно време? И че постъпва възможно най-неразумно, като си ляга с Хелион?

Ала не се и съмнявах, че и Хелион, и Мор имаха нужда нещо да отвлече вниманието им от хората, които обичаха — и които не можеха да нарекат свои.

— И Мор, и Азриел са имали любовници през вековете — отбеляза той, помръдвайки леко крила. — Единствената разлика сега е, че се намират под един покрив.

— Май това изобщо не те притеснява.

Рис надзърна през рамо към мен. Стоях до долния край на масивното легло от слонова кост, върху чиято резбована табла бяха изобразени преплитащи се водни лилии.

— Животът си е техен, връзката им също. И двамата са имали предостатъчно възможности да разкрият чувствата си един пред друг. А още не се е случило. Особено от страна на Мор. И несъмнено си има причина за това. Моята намеса няма да улесни нещата.

— Но… но той я обича. Как е възможно да стои така безучастно?

— Вярва, че е по-щастлива без него. — Очите му просветнаха от спомена за собствения му избор да се примири. — Че не я заслужава.

— Май е илирианска черта.

Рис изсумтя и пак обърна поглед към звездите. Отидох до него и плъзнах ръка през кръста му. Той преметна своята през раменете ми и аз отпуснах глава на мекото местенце, където рамото му се срещаше с гърдите му. След миг крилото му се изви около мен, обгръщайки ме в тъмната си топлина.

— Някой ден Азриел ще трябва да реши дали ще се бори за нея, или ще я остави. И няма да е защото някой друг елф я обижда или си ляга с нея.

— Ами Касиан? И той е намесен. И подпомага този абсурд.

Иронична усмивка.

— На Касиан също ще му се наложи да вземе някои решения. И то в близкото бъдеще.

— Те двамата с Неста…

— Не знам. Докато връзката не се спои, е почти невъзможно да я откриеш. — Рис преглътна веднъж, вперил очи в звездите. Аз просто изчаках мълчаливо. — Тамлин още те обича, нали знаеш?

— Знам.

— Грозен сблъсък се получи днес.

— Всичко беше грозно — отвърнах. Мръсотията, която Берон и Тамлин бяха извадили за Амаранта, принудителното разкритие на Рис… — Добре ли си?

Още усещах влажната му, студена длан върху моята, докато говореше за зверствата на Амаранта.

Той погали с палец рамото ми.

— Не беше… лесно. — После се поправи: — Имах чувството, че ще повърна на пода.

Притиснах се още по-плътно към него.

— Съжалявам, че трябваше да говориш за тези неща. Съжалявам, че… съжалявам за всичко, Рис. — Вдишах аромата му, поемайки го надълбоко в дробовете си. Бяхме свободни, съумели бяхме да се измъкнем. — И едва ли има значение, но… гордея се с теб… че намери смелостта да им кажеш.

— Има значение — увери ме тихо Рис. — Мнението ти за мен, за днешната среща. — Той ме целуна по слепоочието и по връзката ни се прокрадна топлина. — Не знам… — Крилото му ме обгърна още по-плътно. — Не знам как да ти обясня какво значи за мен.

Ала когато любовта му, радостта и светлината обляха връзката ни… разбрах.

Той сведе поглед към мен.

— А ти добре ли си?

Сгуших глава по навътре върху гърдите му.

— Просто съм… уморена. Тъжна. Тъжна, защото се получи толкова ужасно, но и… и бясна заради всичко, което сполетя мен и сестрите ми. Аз… — Въздъхнах тежко. — Като се върнах в Двора на Пролетта… — Преглътнах. — Потърсих крилата им.

Рис застина, а аз хванах ръката му и я стиснах силно. Той пророни само:

— Намери ли ги?

Думите му бяха просто шепот.

Поклатих глава, но преди скръбта да превземе лицето му, казах:

— Научих, че ги е изгорил. Отдавна.

Рис дълго време не промълви нищо, отново върнал очи към звездите.

— Благодаря ти, че си се сетила, че си поела риска да ги търсиш. — Едничките останки, така ужасяващи, от майка му и сестра му. — По-добре… радвам се, че ги е изгорил. — Призна той. — На драго сърце бих го убил заради толкова много неща, но… — Рис потри гърдите си. — Радвам се, че им е предоставил поне покой като този.

Кимнах.

— Знам. — Погалих с палец опаката страна на ръката му. И навярно заради суровата, остра тишина, додадох: — Странно ми е да споделям една стая, едно легло с теб, докато той е под същия покрив.

— Представям си.

Някъде в двореца Тамлин наистина лежеше в собственото си легло, съзнавайки, че аз ще спя в това на Рисанд. Миналото се преплете в паметта ми и изръмжа стръвно, а аз прошепнах на Рис:

— Не знам… не знам дали мога да правя любов тук. Когато е толкова близо. — Той не отвърна. — Извинявай, ако…

— Не е нужно да се извиняваш. Когато и да било.

Вдигнах очи и го заварих да ме гледа — не ядосано, нито разочаровано, просто… тъжно. С разбиране.

— Но искам да си легна с теб — пророних. — Искам да ме прегърнеш.

В очите му просветнаха звезди.

— Винаги — обеща ми той, целуна ме по челото и ме обгърна напълно с крила. — Винаги.