Двор от крила и разруха

Глава 68

Не бях очаквала сняг.

Нито лунна светлина.

Стаята явно се намираше под двореца от лунен камък. Процепи в грубата скала й осигуряваха излаз навън, приветствайки снежните навявания и лунните лъчи.

Стиснах зъби заради хапливия студ и вятъра, виещ през пролуките досущ като глутница вълци, бесуващи по планинския скат отвъд.

Снегът блещукаше по стените и пода, а поривите на вятъра го разнасяха по ботушите ми. Проникващите отвън лунни лъчи обагряха цялата стая в синкаво и сребристо и бяха толкова ярки, че отзовах кълбото елфическа светлина.

А там, опрян на далечната стена, с обгърната в сняг повърхност и бронзов обков…

Оуроборос.

Представляваше масивен диск, висок колкото мен. Повече дори. Металът около огледалото бе изкован във формата на голяма змия, погълнала опашката си.

Свършек и начало.

От другия край на стаята, а и заради всичкия сняг по повърхността му… не можех да зърна какво таи в себе си.

Вдъхнах си кураж да направя стъпка напред. И още една.

Самото огледало беше черно като нощта, но в същото време… съвършено ясно.

Видях се как го доближавам. Видях вдигнатата си ръка, бранеща лицето ми от вятъра и снега. Изпитото си, уморено изражение.

Спрях на около метър от него. Не смеех да го допра.

То ми показваше единствено самата мен.

Нищо друго.

Огледах го, чудейки се дали не трябва да натисна някъде, да го докосна с магията си. Но нямаше нищо друго, освен поглъщащата глава на змията, разтворила широко паст. По дългите й, остри зъби блещукаше скреж.

Потреперих от студа и разтрих раменете си. Отражението ми извърши същото.

— Ехо? — прошепнах.

Нищо.

Ръцете ми пареха от студ.

Отблизо повърхността на Оуроборос приличаше на спокойно сиво море. Сякаш спеше необезпокоявано.

Но в горния й край — движение.

Не — не беше в огледалото.

Зад мен.

Не бях сама в стаята.

Надолу по наслоената със сняг стена пълзеше гигантски звяр с наточени нокти, люспи, козина и хищнически зъби. Спускаше се бавно към пода. Към мен.

Опитах да контролирам дишането си. Не биваше да долавя нито полъх от страха ми, каквото и да представляваше това. Пазител на каменната стая, същество, промъкнало се през пролуките в стените…

Масивните му лапи, покрити със златисточерна козина, стъпиха почти безшумно на пода. Определено не беше създадено да ловува по планинските склонове. Не и с гребена от тъмни люспи по гръбнака му. А големите му, лъскави очи…

Нямах време да огледам добре синкавосивите му очи, защото звярът се хвърли срещу мен.

Изскочих на пътя му с въртеливо движение, стиснала единия илириански кинжал в премръзналата си ръка, и приклекнах, целейки се в сърцето му.

Ала острието не се заби в нищо. Само в снега, студа и вятъра.

Пред мен нямаше нищо. Както и зад мен.

В снега не се забелязваха следи от лапи.

Извърнах се към огледалото.

Точно на мястото, където бях стояла допреди миг… сега седеше звярът, метейки лениво снега с люспестата си опашка.

И ме наблюдаваше.

Не — не ме наблюдаваше.

Собственото ми отражение отвръщаше на погледа ми.

Онова, което се спотаяваше под кожата ми.

Ножът ми издрънча върху заснежения каменен под. И аз се взрях в огледалото.

Резбарят седеше до стената, когато влязох в килията му.

— Този път си без придружител?

Вперих поглед в него — в момчето. В сина ми.

Този път Резбарят се вцепени, замлъкна.

А накрая прошепна:

— Взела си го.

Надникнах към единия ъгъл на килията му. Оуроборос се материализира там, все така обгърнат в сняг и лед. Можех да го призовавам, където и когато си поисках.

— Как…

Думите още ми се струваха някак чужди и странни.

Тялото, в което се бях завърнала… и то ми беше странно.

Със сух като пергамент език пророних:

— Погледнах в него.

— Какво видя?

Резбарят се изправи.

Потънах малко по-надълбоко в тялото си, колкото да му се усмихна леко.

— Не е твоя работа.

Огледалото… то ми показа толкова много неща.

Нямах представа колко дълго се бях губила. Времето бе различно в света зад него.

Но дори броени часове можеха да се окажат твърде много…

Посочих към вратата.

— Донесох ти огледалото. А сега ти изпълни своята част от уговорката ни. Чака те битка.

Очите на Резбаря прескочиха няколко пъти между мен и огледалото. Накрая се ухили.

— С удоволствие.

Начинът, по който го изрече… Бях изцедена до последна капка, душата ми се беше родила отново и още трепереше, но намерих сили да попитам:

— Какво искаш да кажеш?

Резбарят просто изпъна дрехите си.

— Аз самият нямам потребност от онова нещо. — Той махна с ръка към огледалото. — Но ти имаше.

Примигнах бавно.

— Исках да проверя дали заслужаваш помощта ми — продължи Резбарят. — Малцина са онези, които поглеждат истинската си същност, без да избягат от нея, без тя да изпие здравия им разум. Това показва Оуроборос на дръзналите да надзърнат в него: какво представляват; всеки потресаващ, нечестив сантиметър от душите им. Някои не съзнават, че ужасът пред тях… са самите те. Дори докато страхът ги подлудява. Други пък поглеждат горделиво и рухват пред дребното, жалко същество, което откриват вътре. Ти обаче… Да, рядка перла. Не бих рискувал да напусна това място за нищо по-непристойно от това.

Гняв — жарък гняв започваше да изпълва празнотите, оставени от онова, което бях съзряла в огледалото.

— Искал си да провериш дали те заслужавам?

Дали онези невинни хора заслужаваха да им се помогне.

Той кимна.

— Точно така. И отговорът е „да“. Ето защо ще ти помогна.

Хрумна ми да затръшна вратата на килията в лицето му.

Но накрая просто подхвърлих:

— Добре тогава. — Отидох при него. И без капка страх сграбчих студената му ръка. — Да започваме.