Двор от крила и разруха

Глава 37

От мечовете на Рис капеше кръв по палубата. Една капка — две. Три.

Свещена Майко! Кралят…

Кралят на Хиберн беше облечен в цветовете на собствения си флаг: тъмносиво, избродирано с костенобяла нишка. По него не се забелязваше нито едно оръжие. Нито капчица кръв.

Намирайки се в съзнанието на Рис, нямах дъх, който да секне, нито сърце, което да забушува в гърдите ми. Не съумявах да предприема нищо друго, освен да гледам — и да мълча, за да не го разсейвам, да не отнемам концентрацията му дори за секунда…

Рис срещна тъмните очи на краля, блеснали под гъстите му вежди, и се усмихна.

— Радвам се да видя, че още се скатаваш от собствените си битки.

Бялата усмивка на краля изникна като зловеща резка върху лицето му.

— Чаках някоя по-интересна плячка да ме намери сама.

Гласът му беше по-студен от най-високия връх на илирианските планини.

Рис не смееше да извърне поглед от него, докато магията му плъзваше пипала наоколо, търсейки начин да го убие. Капан — кралят беше заложил капан, за да провери кой Велик господар ще потърси нещото, потискащо магията му.

Рис бе знаел, че някой — или кралят, или лакеите му — ще го чака тук.

Въпреки това беше дошъл. Без да поиска помощ от нас…

Ако съм достатъчно умен — заяви ми Рис със спокоен, уравновесен глас, — ще открия начин да го пленя жив, за да може Азриел да го прекърши, да го застави да ни предаде Котела. И да го използва за назидание пред другите копелета, които се канят да разрушат стената.

Недей — примолих му се. — Просто го убий. Убий го и сложи край на всичко, Рис. Прекрати войната, преди истински да се е развихрила.

Той се замисли за момент.

Но ако го убия тук, бързо и безпощадно… Последователите му несъмнено ще ме осъдят за подобен ход.

Ако изобщо успееше. Кралят не беше участвал в сражението. Запасите му от сила си стояха непокътнати. Докато Рис…

Долових как другарят ми преценява шансовете си заедно с мен.

Нека поне една от нас дойде при теб. Не е нужно да се бориш с него сам…

Защото, ако опиташе да плени краля без пълен достъп до силата си…

В ума ми се изля всичко, което Рис бе видял и научил. Пленяването на краля зависеше от това дали Азриел е в достатъчно добро състояние, за да му помогне. Двамата с Касиан бяха понесли по няколко удара, но… нищо сериозно. Нищо, способно да уплаши илирианците, които се биеха под тяхно командване. Все още.

— Май ние водим — отбеляза Рис.

Армадата около тях вече тласкаше силите на Хиберн към открито море. Рис още не беше виждал Таркуин. Нито Вариан и Кресеида. Но Дворът на Лятото продължаваше да се отбранява. Да изтласква Хиберн надалеч и още по-надалеч от пристанището.

Време. На Рис му бе потребно време…

Другарят ми се устреми към съзнанието на краля, ала не се натъкна на нищо. Нито следа, нито шепот. Като че кралят се състоеше само от ненавист и древна злост…

Той изцъка с език.

— Уж разправят, че си бил голям чаровник, Рисанд. А ти да ме опипваш като някой неопитен младок.

Рис кривна устни в дяволита усмивка.

— За мен е удоволствие да те разочаровам, Хиберн.

— О, напротив — отвърна кралят и скръсти мускулести ръце. — Винаги си бил същински извор на веселба. Особено за прескъпата ми Амаранта.

Усетих мисълта, която се промъкна у Рис.

Искаше да заличи това име от паметта на света. И навярно някой ден щеше да го постигне. Някой ден щеше да го изтрие от всички съзнания, едно по едно, докато дори споменът за нея не спреше да съществува.

Но кралят вече знаеше. По усмивката му си личеше.

И всичките му зверства… Всичките…

Убий го, Рис. Убий го и да се свършва.

Не е толкова лесно — каза трезво Рис. — Не и преди да претърся кораба и него самия за източника на магията, която смачква силата ни. Преди да го унищожа.

Ако се задържеше още дълго там… Не се и съмнявах, че кралят му е подготвил някоя неприятна изненада. Някой жесток капан. Давах си сметка, че и Рис е наясно, защото събираше магията си, преценяваше положението си, готов да атакува досущ като отровна змия.

— В последния си доклад — продължи кралят, пъхвайки ръце в джобовете си — Амаранта ме уведоми, че си продължавал да я забавляваш.

Войниците се разсмяха.

Другарят ми беше свикнал с присмеха. Нищо че на мен ми идваше да ги разкъсам на парчета. Рис обаче дори не стисна зъби. Въпреки това усмивката на краля подсказваше, че знаеше колко белези се бяха запечатали в него. Какво е бил принуден да прави, за да отвлича вниманието на Амаранта. И защо.

Рис се подсмихна.

— Жалко, че накрая не й беше особено забавно.

Магията му пъплеше по кораба, издирвайки онази, която задушаваше силите ни…

Убий го — убий го още сега.

Думите ехтяха като мантра в кръвта ми, в съзнанието ми.

И в неговото. Чувах ги ясно като собствените си мисли.

— Удивително момиче е другарката ти — подхвана някак вглъбено кралят. Без емоция, без дори капка гняв в добавка към ледената насмешливост. — Първо Амаранта, после любимеца ми Аторът… А след това преодоля всички защитни заклинания в двореца ми, за да ти помогне в бягството. Да не говорим за… — Гърлен смях. — … племенницата и племенника ми. — Ярост. Черна ярост започваше да помрачава очите му. — Уби Дагдан и Брана. И защо?

— Май трябва да попиташ Тамлин. — Рис вдигна вежда. — А той къде е, между другото?

— Тамлин. — Хиберн сякаш се любуваше на името, на начина, по който звучеше. — О, той има планове за вас след онова, което причинихте на него и двора му. Каква бъркотия му завещахте само! Макар че другарката ти определено улесни разполагането на още от въоръжените ми сили в земите му.

Свещена Майко! Свещена Майко, аз бях отговорна за това…

— Ще се радва да го чуе.

Твърде дълго. Рис се бе удържал твърде дълго, а ако сега предизвикаше краля… Да се бие или да бяга. Да бяга или да се бие.

— Чудно ми е откъде ли дойдоха дарбите й? От кого ли?

Кралят знаеше. Знаеше какво представлявам. Какво притежавам.

— Голям щастливец съм, че си намерих такава другарка.

Хиберн се усмихна отново.

— Макар и за малкото време, което ви остава.

Можех да се закълна, че Рис се помъчи да не допуска последните му думи в съзнанието си.

Кралят обаче продължи все така небрежно:

— Нека те предупредя, че ще трябва да дадеш всичко от себе си, ако искаш да ме пребориш. До последната капка. И пак няма да е достатъчно. А когато изцедиш силите и живота си докрай, Рисанд, когато другарката ти оплаква трупа ти, ще я направя моя.

Рис не допусна нито искрица емоция по лицето си, нахлузвайки онази хладна, насмешлива маска върху грохотния гняв, който забесня из съзнанието му, а накрая зае пост пред мен, готов да скочи в атака, да ме брани.

— Тя надви Амаранта и Атора — подхвърли Рис. — Едва ли ти ще я затрудниш.

— Ще видим. Може пък да я предам на Тамлин, щом приключа.

Ярост сгорещи кръвта на Рис. И моята.

Атакувай или бягай, Рис — примолих му се отново. — Но действай веднага!

Той свика цялата си сила и усетих как тя се издига у него, почувствах как се бори да я обуздае.

— Ефектът на заклинанието ще отшуми — махна с ръка кралят. — Просто още един малък номер, който научих, докато гниех в Хиберн.

— Не знам за какво приказваш — рече кротко Рис.

Двамата си размениха усмивки.

Сетне Рис попита:

— Защо?

Кралят разбра какво имаше предвид.

— За всички имало място около масата. Нали така разправяхте с твоите хора. — Кралят изсумтя. — За човеци, за нисши елфи, за нечистокръвни. В новия ви свят за всички имало място около масата. Стига да разсъждават като вас, разбира се. Нас, Верноподаниците обаче… Нас на драго сърце ни отритнахте. И то с какво презрение! — Той махна към войниците, които ги наблюдаваха, към битката в залива. — Питаш ме защо? Защото страдахме, когато ни низвергнахте. — Няколко от войниците му изсумтяха в знак на съгласие. — Нямам намерение още пет века да гледам как хората ми се кланят на човешката измет, как едва свързват двата края, докато вие браните и глезите простосмъртните, отстъпвате им нашите ресурси и богатства, и то в замяна на какво? Нищо. — Той килна глава. — Затова ще си върнем онова, което е наше. Онова, което винаги ни е принадлежало и винаги ще ни принадлежи.

Рис му се подсмихна коварно.

— Добре дошли сте да опитате.

Без да изрече и дума повече, другарят ми запрати тънко копие от силата си към него сякаш с вещата ръка на изкусен стрелец.

Но като достигна краля…

Магическото копие просто мина през него.

Образът му като че се размъти, а после наново се избистри.

Илюзия. Призрак.

Кралят се изсмя гръмогласно.

— Наистина ли вярваше, че ще присъствам лично на подобна битка? — Той махна с ръка към войниците. — Тя е само показно, предвидено да възбуди апетита ви.

Сетне изчезна.

Загадъчната магия се изцеди от кораба и мазната й хватка върху силата на Рис… просто изчезна.

Рис позволи на хибернските войници от този кораб, както и на останалите от околните поне да вдигнат с чест мечовете си.

После ги превърна в червена мъгла и трески по вълните.