Двор от крила и разруха

Глава 23

— Във война сме — казах на Резбаря. — А според слуховете ти имаш… дарби, които биха ни помогнали на бойното поле.

Той хвърли усмивка на Касиан, сякаш проумял защо ме придружаваше.

— Да, но срещу определена цена — допълни Резбарят.

— Разумна — контрира Касиан.

Резбарят плъзна поглед из килията си.

— И смятате, че искам… да се прибера у дома?

— Не искаш ли?

Резбарят сви крака под дребното си тяло.

— Ние идваме от място, което… навярно се е превърнало в прашно поле. Вече нямам дом. Не и такъв, в който бих желал да се завърна.

Ако се бе озовал тук още преди Амрен да пристигне… Десетки хиляди години — дори по-дълго. Опитах да потисна отчаянието, зародило се в стомаха ми.

— Тогава бихме могли да подобрим… условията ти на живот, щом си избрал този свят.

— Тази килия, Унищожителке на проклятия, е единственото място, където искам да бъда. — Резбарят потупа с длан земята до себе си. — Да не мислиш, че случайно им позволих да ме заловят?

Почувствах внезапната промяна в тялото на Касиан, като че застана нащрек, съсредоточи се. В готовност да ни изведе оттук.

Резбарят начерта в пръстта три застъпващи се, сключени кръга.

— Виждала си сестра ми. Близначката ми. Тъкачката, както я наричате сега. Аз я познавах като Стрига. Двамата с по-големия ни брат Кошей толкова се любуваха на този свят, когато попаднахме в него. На страхопочитанието на древните елфи. Ако бях по-смел, вероятно щях да изчакам правилния момент. Да изчакам залеза на силата им, онази древна елфа воин да прелъже Стрига да се откаже от своята, заточвайки я в Среднината. Кошей пък е заточен в малкото си езеро на континента. И всичко това преди Притиан, преди Великите господари да си поделят тези земи.

Двамата с Касиан изчакахме да продължи, не посмявайки да го прекъснем.

— Хитра беше онази елфа воин. Кръвната й линия отдавна е загубена. Макар че малко от кръвта й още тече във вените на един човешки род. — Той се усмихна с капка печал. — Никой не помни името й. Освен мен. Тя щеше да ме спаси, ако не бях направил своя избор дълго преди да дойде на земята.

Зачаках да продължи, а докато чаках и чаках, разронвах историята му като хляб.

— В крайна сметка не успя да ги убие. Бяха твърде силни. Можеше единствено да ги затвори. — Резбарят изтри с длан кръговете, които беше нарисувал преди това. — Знаех го дълго преди да ги залови. И реших да стигна дотук.

— За да спестиш на света същество от твоя порядък? — вдигна вежди Касиан.

Очите на Резбаря пламтяха като разтапящ всичко огън.

— За да се скрия от брат ми и сестра ми.

Примигнах недоумяващо.

— Защо?

— Те са богове на смъртта, момиче — изсъска Резбарят. — Вие сте безсмъртни… или поне живеете достатъчно дълго, че да изглеждате такива. Но ние тримата… Ние сме различни. А те двамата… По-силни са. Много по-силни от мен. Сестра ми… намери начин да яде самия живот. Да остане млада и красива завинаги, крадейки живота на другите.

Тъкането — нишките в онази къща, покривът, изграден от коса… Напомних си, че трябва да хвърля Рис в Сидра, задето ме изпрати в оная горска колиба.

Резбарят обаче…

— Щом те са богове на смъртта — попитах, — ти какво си?

Смъртта. Колко ли пъти ме беше разпитвал за смъртта. За отвъдното, за чувството да умреш. Къде бях отишла след това. Тогава го бях сметнала за най-обикновено любопитство, но…

Лицето на момчето се сбърчи от иронична гримаса. Лицето на сина ми. Погледът в бъдещето, подхвърлен ми веднъж преди всичките тези месеци като подигравка или олицетворение на онова, което тогава още не дръзвах да призная пред себе си. Онова, към което изпитвах най-голяма неувереност. А сега… сега пред мен стоеше същото момче, но… Този път подигравката беше различна, отнасяше се за бъдещето, което можеше да загубя.

— Забравен, ето какво съм. И точно такъв искам да остана. — Резбарят облегна глава на каменната стена зад себе си. — Така че не искам да напускам килията си. Да напомням на сестра си и брат си, че още съществувам в този свят. Колкото и потисната да е силата им в заточение, влиянието им все още е… значително.

— Ако Хиберн спечели войната — обади се дрезгаво Касиан, — нищо чудно да разбие на парчета портите на Затвора. И да освободи сестра ти и брат ти, които вероятно с радост ще те посетят.

— Дори Хиберн не е толкова глупав — изпуфтя надменно Резбарят. — Сигурен съм, че други затворници биха намерили предложението ви за… съблазнително.

Кръвта ми кипеше.

— И дори няма да го обмислиш? — Махнах с ръка, посочвайки килията. — Предпочиташ да живееш тук? Цяла вечност?

— Ако познаваше сестра ми и брат ми, Унищожителке на проклятия, и ти би сметнала този вариант за много по-мъдър и удобен.

Отворих уста, но Касиан стисна предупредително ръката ми. Достатъчно. Бяхме му разкрили достатъчно. Ако покажехме отчаянието си… Нямаше да си помогнем.

— Трябва да вървим — каза ми Касиан с невъзмутимо спокойствие. — Прелестите на Изсечения град ни зоват.

Наистина щяхме да закъснеем, ако не тръгнехме веднага. За сбогом стрелнах гневен поглед към Резбаря и позволих на Касиан да ме повлече към отворената врата на килията.

— Отивате в Изсечения град — рече Резбарят не дотам въпросително.

— Не ти влиза в работата — подхвърлих през рамо.

Мълчанието му отекна навсякъде около нас и ни принуди да спрем на прага.

— Един последен опит да обедините целия Двор на Нощта? — предположи той, плъзвайки очи към нас.

— И това не ти влиза в работата — отвърнах студено.

Резбарят се усмихна.

— Ще преговаряте с него. — Погледът му отскочи към татуировката на дясната ми ръка. — Чудя се каква ли цена ще поиска Кеир. — Той се изкикоти гърлено. — Интересно.

Касиан въздъхна с почти изчерпано търпение.

— Да се махаме оттук!

Резбарят отново замлъкна, въртейки парчето кост от Атора на земята до себе си.

— Странни въртопи се завъртат в Котела — пророни той повече на себе си, отколкото на нас.

— Тръгваме — обявих и понечих пак да се обърна, повличайки Касиан със себе си.

— Сестра ми имаше колекция от огледала в черния си замък — каза Резбарят.

С Касиан спряхме за пореден път.

— Денонощно се възхищаваше на отражението си, на вечната си младост и красота. Едно от огледалата наричаше Оуроборос. Било е старо дори когато ние сме били млади. Прозорец към света. Тъмната му повърхност разкриваше всичко, разказваше всичко. Сега е притежание на Кеир, семейна реликва. Донесете ми го. Това е цената. Дайте ми Оуроборос и съм на вашите услуги. Стига да успеете да ме освободите — допълни Резбарят с ненавистна усмивка.

С Касиан се спогледахме, обърнахме се към него и едновременно свихме рамене.

— Ще видим — казах лаконично, преди да напуснем килията.

Двамата с Касиан седнахме на един камък с изглед към сребристо поточе, вдишвайки хладната мъглявина. Затворът се издигаше зад гърбовете ни като ужасяваща канара, заприщваща хоризонта.

— Знаел си, че Резбарят е древен бог — подхванах с тих, умислен глас. — Но наясно ли беше, че е бог на смъртта?

Касиан ме погледна с изопнато лице.

— Предположих. — Щом вирнах вежда насреща му, той поясни: — Резбова сетните мигове на живи същества върху кости. Вижда ги. Наслаждава им се. Не е трудно да се досетиш.

Замислих се.

— Кой от двама ви с Рис предложи да дойдеш с мен?

— Аз исках да дойда. Но Рис… и той се беше досетил.

Защото онова, което бяхме зърнали в очите на Неста онзи ден…

— Сходството събира — пророних.

Касиан кимна сковано.

— Според мен дори Резбарят не знае какво точно е Неста. Но ми се щеше да проверя за всеки случай.

— Защо?

— Искам да помогна.

Отговорът му беше достатъчен.

Притихнахме, заслушани в бълбукането на поточето.

— Би ли се страхувал от нея… ако Неста се е превърнала в… Смъртта? Или ако черпи мощта си от нея?

Касиан не отвърна дълго време.

Накрая рече:

— Аз съм воин. Цял живот вървя ръка за ръка със Смъртта. Повече бих се боял за нея, не от нея. — Той се замисли и след миг додаде: — Нищо в Неста не може да ме уплаши.

Преглътнах и стиснах ръката му.

— Благодаря ти.

Недоумявах защо изобщо го изричам, но той кимна.

Още преди да се появи, го усетих като искра от звездно щастие, лумнала в мен. Само след миг Рис се материализира от въздуха и попита:

— Е?

Касиан скочи от камъка и ми подаде ръка.

— Цената няма да ти хареса.

Рис протегна двете си ръце, за да ни ответрее обратно във Веларис.

— Ако е хвърлил око на чиниите за тържествени вечери, негови са.

Никой от двама ни с Касиан не намери сили да се засмее, затова просто хванахме ръцете на Рис.

— Готви се за преговори довечера — измърмори Касиан на другаря ми, преди да се слеем със сенките.