Двор от крила и разруха

Глава 65

Първото изпитание щеше да е най-опасно, но пък щеше да ни подсигури най-важната информация.

Трябваше да мина през стражите в началото на лагера, където щях да науча дали са разбрали за смъртта на Ианта. И с какво влияние се ползваше Върховната жрица тук.

Изражението ми напомняше онази красива, блажена маска, която тя винаги носеше залепена на лицето си. Вдигнах подобаващо глава и завъртях пръстена си от Рис, сложен на другата ми ръка, но обърнат надолу. Позволих на сребърните гривни, които Азриел бе взел от лагерната жрица, да задрънчат шумно върху китките ми, както беше правила тя — досущ като котка със звънче на каишката.

Домашен любимец — Ианта навярно бе просто домашен любимец на краля.

Не виждах Азриел, но го усещах, сякаш Сифонът, представящ се за бижуто на Ианта, ни свързваше. Той се стрелкаше от сянка на сянка, ту пред мен, ту зад мен.

Когато Ианта изникна с напета походка от мрака, шестимата стражи от двете страни на входа я измериха с неприкрита омраза. Укротих сърцето си и се превърнах в нея — кокетна и престорено свенлива, суетна и хищна, благочестива и изкусителна.

Не ме спряха, докато минавах между тях, озовавайки се на дългата алея, прорязваща необятния лагер. Не ме изгледаха объркано, нито като че очакваха нещо от мен.

Въпреки това не посмях да отпусна рамене, да въздъхна от облекчение. Закрачих по широкия път, обточен с палатки и ковачници, огньове и… и неща, към които не дръзвах да надникна дори когато странни звуци ме връхлитаха откъм тях.

На фона на това място Дворът на Кошмарите приличаше на човешка гостна, пълна с целомъдрени девойки с бродерии в ръце.

А някъде из тази преизподня… Илейн. Дали Котелът я беше предал на краля? Или още се намираше в някой междинен свят, пленница в мрачното измерение на Котела?

Видяла бях шатрата на краля в съзнанието на Неста. Но там не ми се стори толкова отдалечена, колкото сега; издигаше се като титаничен, бодлив звяр в центъра на лагера. Проникването в нея щеше да е осеяно с нови препятствия.

Ако изобщо стигнехме дотам, без да ни заловят.

Късният нощен час беше преимуществото ни. Будните войници или се бяха отдали на потресаващи деяния, или дежуреха, нетърпеливи да дойде и техният ред. Останалите спяха.

С всяка нахакана стъпка към сърцето на лагера, придружена от дрънченето на цял куп бижута, се чудех как е възможно Хиберн да се нуждае от почивка.

Незнайно защо бях решила, че не им е потребна, че хибернските воини са митични същества с неизчерпаема сила и гняв.

Но очевидно и те се уморяваха. Хранеха се. Спяха.

Навярно не толкова дълбоко и дълго, колкото човеците, но все пак до съмване имаше цели два часа, така че късметът бе с нас. След като слънцето прогонеше сенките обаче… След като осветеше някои от пробойните в дегизировката ми…

Трудно ми бе да оглеждам палатките и шатрите по пътя ни, да слушам звуците на лагера, докато в същото време се преструвах на някого, който напълно беше свикнал с тях. Не знаех дали Ианта изобщо има шатра тук, дали й е позволено да доближава краля по свое желание.

Съмнявах се — едва ли беше възможно просто да влезем в личната му шатра и да открием Илейн.

Колосален огън тлееше и пукаше в близост до центъра на лагера, а гуляйджийската шумотевица ни пресрещна много по-рано, преди да го видим с очите си.

Само за част от секундата осъзнах, че повечето войници всъщност не спяха.

Бяха се струпали тук.

И празнуваха.

Едни танцуваха във вещерски кръгове около огъня и разкривените им силуети приличаха на пъклени сенки, вихрещи се в нощния мрак. Други лочеха бира от гигантски дъбови бурета, които мигновено разпознах — идваха право от запасите на Тамлин. Трети се гърчеха едни върху други, а четвърти само ги зяпаха.

Но сред смеха, песните, музиката и грохота на големия огън… Писъци.

Някаква сянка стисна рамото ми, напомняйки ми да не бягам.

Ианта не би избягала, не би се смутила.

Писъкът отекна наново и устата ми пресъхна.

Не можех да го понеса, да го допусна, да зърна какво й причиняват…

Ръката на Азриел, само че изтъкана от сенки, прихвана моята, придърпвайки ме по-близо. Невидимото му тяло излъчваше ярост.

Тръгнахме, кръжейки бавно около вакханалията, и пред очите ни се разкриха още по-ужасяващи картини. Крясъците…

Не идваха от Илейн.

Не Илейн висеше от рамката до импровизиран гранитен подиум.

Беше момиче от Децата на благословените, младо и стройно…

Коремът ми се сви на топка, заплашвайки да изскочи през гърлото ми. До него бяха окачени още две. Ако съдех по прегърбените им стойки, по раните върху голите им тела…

Клер. Бяха ги измъчвали също като Клер. И също като нея ги бяха запокитили тук да гният, да ги накълват гарваните призори.

Пищящото момиче бе издържало най-дълго.

Не можех. Не можех… не можех да го зарежа тук…

Но застоях ли се, щяха да забележат. А провокирах ли вниманието им…

Имах ли сили да живея с тази мисъл? Вече бях убила двама невинни, за да спася Тамлин и народа му. Изоставех ли момичето тук, за да спася сестра си, все едно го убивах собственоръчно…

Не го познавах. Дори не го познавах…

— Кралят те търсеше — провлачи твърд мъжки глас.

Завъртях се и видях Юриан да излиза измежду две палатки, закопчавайки ножницата си. Надникнах към подиума. И сякаш невидима ръка разсея пушека…

Върху гранита седеше кралят на Хиберн. Беше се разположил в стола си, подпрял глава на юмрук, откъдето наблюдаваше гуляя, разврата, изтезанията със смътно наслаждение на лице. Сервилната тълпа от време на време вдигаше тост в негова чест или му се кланяше.

Накарах гласа си да омекне, вливайки му онази противна мелодичност.

— Имах работа със сестрите ми.

Юриан се вторачи изпитателно в мен, в Сифона на главата ми.

Усетих мига, в който ме разпозна. Кафявите му очи проблеснаха — едва.

— Къде е тя? — пророних.

Той се усмихна самонадеяно. Не на мен, а заради околните.

— От седмици копнееш по мен — измърка. — Дръж се подобаващо.

Гърлото ми се стегна. Въпреки това сложих ръка на предмишницата му и пристъпих към него, пърхайки с мигли.

Той изсумтя насмешливо.

— Не ми се вярва така да си спечелила сърцето му.

Сдържах раздразнението си.

— Къде е?

— В безопасност. Невредима.

От последната дума гърдите ми хлътнаха.

— Но не за дълго — побърза да добави Юриан. — Появата й пред Котела го учуди. Затвори я на сигурно място и дойде тук да помисли какво да прави с нея. И как да отмъсти на теб.

Плъзнах ръка нагоре по ръката му и я отпуснах върху сърцето му.

— Къде. Е. Тя.

Той се приведе към мен като за целувка и доближи устни до ухото ми.

— Имаше ли благоразумието да я убиеш, преди да вземеш кожата й?

Вкопчих ръце в жакета му.

— Получи си заслуженото.

Долових усмивката му до ухото си.

— Сестра ти е в неговата шатра. Окована със стомана и една малка магийка от любимата му книга.

По дяволите! По дяволите! Съжалих, че не бях взела със себе си Хелион, който можеше да разтури почти всяка…

Юриан хвана брадичката ми между палеца и показалеца си.

— Ела в шатрата ми, Ианта. Покажи ми на какво е способна сладката ти уста.

С мъка устоях да не се отдръпна, но позволих на Юриан да постави ръка на кръста ми. Той се изкикоти.

— Май си носиш стомана. Значи, нямаш нужда от моята.

Усмихнах му се приветливо.

— Ами момичето на рамката?

Очите му притъмняха.

— Имало е много преди нея и още много ще минат оттам.

— Не мога да я оставя така — процедих през зъби.

Юриан ме поведе през лабиринта от палатки към вътрешния кръг.

— Сестра ти… или тя. Няма как да измъкнеш две момичета оттук.

— Доведи ми я и ще намеря начин.

— Кажи, че искаш да се помолиш на Котела, преди да се оттеглим — прошепна ми той.

Примигнах, проумявайки, че наблизо имаше стражи, а зад тях се издигаше огромната шатра с цвят на кост. Стиснах ръце пред себе си и казах на Юриан:

— Преди да се… оттеглим, бих искала да се помоля на великия Котел. Да му благодаря за днешната щедрост.

Юриан се смръщи — разгорещен мъж, чиято плячка отлагаше най-хубавото.

— Побързай — настоя, кимвайки към стражите от двете страни на входа.

Хванах погледа, който им хвърли — типично мъжки. Войниците ме пуснаха с пошли усмивки на лица.

И понеже бях Ианта… отвърнах и на двама им със знойна усмивка, сякаш си ги набелязвах за завоевание, различно от онова, заради което те самите идваха в Притиан.

Този отдясно ми се ухили с готовност.

„По-късно — казах му с очи. — Като приключа с човека.“

Той понагласи колана си, докато минавах покрай него, влизайки в шатрата.

Вътре беше тъмно — и студено. Като небето преди зазоряване.

Нямаше метални мангали, нито купи с елфическа светлина. А в центъра на просторното помещение… дебнеше черна сила, поглъщаща и малкото светлина. Котелът.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Юриан прошепна в ухото ми:

— Имаш пет минути да я изведеш. Води я към западния край на лагера, където скалите провисват над реката. Ще те чакам там.

Примигнах в отговор.

Усмивката на Юриан бе като бяла резка в мрака.

— Ако чуете писъци, не се стряскайте. — Така щеше да отклони вниманието на войниците. Той се подсмихна към сенките. — Дано можеш да носиш трима, сенкопоецо.

Азриел не потвърди присъствието си, нито пък, че го е чул.

Юриан пак впери очи в мен.

— Запази един кинжал за собственото си сърце. Ако те заловят жива, кралят ще… — Той поклати глава. — Не им позволявай да те заловят жива.

Сетне изчезна.

Секунда по-късно Азриел излезе от гъстите сенки в ъгъла на шатрата. Кимна с брадичка към завесите в дъното. Аз започнах да напявам една от множеството молитви на Ианта, благозвучна реч, която хиляди път бях слушала в Двора на Пролетта.

Докато я изпълнявах, хукнах след Азриел по килимите, заобикаляйки маси и други мебели.

Той дръпна завесата…

Илейн беше по нощница. Устата й беше запушена, китките — оковани в стомана с виолетово сияние. Като ни съзря — Азриел и мен, тя изцъкли очи…

Върнах собствения си облик и долепих показалец до устните си, а Азриел коленичи пред нея. През цялото време не прекъсвах молебствието си, умолявайки Котела за плодовита утроба, и така нататък, и така нататък…

Азриел отпуши внимателно устата й.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава, без да откъсва облещени очи от него, сякаш още не можеше да повярва, че го вижда.

— Дойдохте да ме спасите.

Сенкопоецът кимна.

— Побързайте — прошепнах и продължих с молитвата.

Имахме време едва до края й.

Сифоните на Азриел проблеснаха и онзи върху главата ми се нагря.

Но магията му не постигна нищо, когато се сблъска с оковите. Нищо.

От молебствието оставаха още няколко стиха.

Китките и глезените й бяха оковани. Нямаше как да избяга, ако не я освободяхме.

Протегнах ръка към нея и затърсих в съзнанието си нишката към силата на Хелион, с която да уязвя магията на краля. Но моята собствена беше изчерпана, намираше се в окаяно положение…

— Нямаме време — подкани ни Азриел. — Той идва.

Отвън долетяха писъци и викове.

Азриел вдигна Илейн на ръце, премятайки окованите й китки около врата си.

— Дръж се здраво — нареди й. — И не издавай нито звук.

Бесен лай раздра нощта. Съблякох робата и прибрах Сифона на Азриел в джоба си, хващайки двата ножа.

— Отзад ли ще минем?

Той кимна.

— Бъди готова да бягаш.

Сърцето ми запрепуска. Погледът на Илейн прескочи няколко пъти между двама ни, но тя дори не потрепна. Не се сви от страх.

— Бягай и не спирай за нищо на света — нареди ми сенкопоецът. — Към западния край на лагера, към скалата.

— Ако Юриан се забави с момичето…

— Вие тръгвате. Аз ще го взема.

Въздъхнах и се приготвих.

Лаят и ръмженето се усилиха — приближаваха се.

— Сега! — изсъска Азриел и се втурнахме.

Сифоните му лумнаха и платнената задна стена на шатрата се стопи. Изхвърчахме през дупката, преди близките стражи да ни забележат.

Всъщност така и не ни видяха. Само се взираха в дупката.

Азриел ни бе превърнал в невидими, обвил ни беше в сенки.

Препуснахме измежду палатките, летейки през тревата и калта.

— Побързай — прошепна ми той. — Сенките няма да издържат дълго.

Защото на изток, зад нас… слънцето започваше да изгрява.

Оглушителен вой прониза гаснещата нощ. Осъзнали бяха какво сме сторили… че сме се промъкнали тук. И макар да не ни виждаха, хрътките на Хиберн ни надушваха.

— По-бързо — пришпори ме Азриел.

Земята зад нас затрепери. Не дръзнах да погледна.

Наближихме стойка с оръжия. Аз прибрах ножовете си в движение и грабнах лък с колчан стрели. Ясенови стрели.

Преметнах ги през рамо и стрелите изтракаха една в друга. Заредих една в лъка.

Азриел свърна рязко вдясно зад някаква палатка.

Преди и аз да се скрия зад нея… се обърнах и стрелях.

Към най-близкото куче — всъщност не беше куче, дадох си сметка, докато стрелата летеше към главата му.

По-скоро приличаше на нещо, сродно на нагите — чудовищна, люспеста твар, препускаща на четири крака; озъбеното му змийско лице беше пълно с резци, способни да строшат и кокал…

Стрелата прониза гърлото му.

Съществото се сгромоляса и аз се шмугнах зад палатката, следвайки Азриел към все още тъмнеещия западен хоризонт.

Заредих нова стрела в лъка.

Преследваха ни още три звяра. И ни настигаха с всяка гибелна стъпка…

Усещах ги около нас — хибернски командири препускаха редом с хрътките, защото те самите още не ни виждаха. Макар че стрелата ми им беше издала разстоянието, на което се намирахме. Но ако кучетата ни настигнеха… командирите щяха да се появят. Да ни убият или да ни завлекат нанякъде.

Ред след ред палатки полека се пробуждаха от врявата в центъра на лагера.

Сякаш вълна пробяга през въздуха и ме подтикна да вдигна очи. Дъжд от ясенови стрели почерни зората, толкова много, че несъмнено преследвачите ни ги бяха изстреляли в сляп опит да улучат когото и да било…

Синият щит на Азриел потрепери от ударите, но удържа. Сенките ни обаче потръпнаха и се разсеяха.

Хрътките ни настигаха — две се отцепиха от глутницата, отклонявайки се в едната посока. За да ни тласнат в другата досущ като стадо.

Към скалата в края на лагера. Много, много висока скала, под която бушуваше безпощадна река.

А на ръба й, загърнато в тъмна пелерина…

Момичето.

Юриан го беше оставил, за да го вземем. А той самият къде беше отишъл… нямах представа.

Иззад гърбовете ни, изпълвайки въздуха сякаш с магия… кралят проговори:

— Колко храбри крадци — провлачи гласът му отвсякъде и отникъде. — Чудя се как да ви накажа?!

Бях сигурна, че заклинанията действат само до ръба на скалата. Ръмженето на кучетата го потвърди; като че разбираха, че плячката им ще се измъкне след стотина метра. Ако успеехме да скочим достатъчно надалеч, за да се спасим от тях.

— Погрижи се за нея, Азриел — помолих задъхано сенкопоеца. — Аз ще поема другото момиче.

— Всички ще…

— Това е заповед.

Пътят ни към скалния ръб и свободата отвъд него беше чист…

— Трябва да…

Думите ми секнаха.

Усетих удара преди болката. Прогарящ, огнен спазъм, който превзе рамото ми. Ясенова стрела…

Краката ми се подкосиха, оплискани от кръв, и се стоварих върху скалистата земя с такава сила, че костите ми простенаха. Азриел изруга, но Илейн се загърчи в ръцете му и…

Хрътките изникнаха след секунда.

Стрелях по едната и рамото ми изпищя в агония. Звярът се сгромоляса, освобождавайки зрителното ми поле.

Кралят вървеше спокойно сред редиците от палатки, сякаш сигурен в залавянето ни. В едната си ръка носеше лък. Онзи, чиято стрела стърчеше от рамото ми.

— Доскучава ми от изтезания — продължи да размишлява с усилен глас той. — Поне от традиционните. — Всяка негова стъпка беше бавна, премерена. — О, как ще бесува Рисанд. Каква паника ще го обземе. Другарката му най-сетне е решила да ме навести.

Преди да предупредя Азриел, че трябва да побърза, другите две кучета ме връхлетяха.

Едното скочи право към мен. Вдигнах лъка си, за да посрещна с него челюстите му.

Звярът го прекърши надве и изплю дървото. Посегнах за един от ножовете си, но тогава и второто куче ме нападна…

Грохотен рев ме оглуши, карайки главата ми да забучи. И едната хрътка изхвърча от мен.

Познавах този рев, познавах…

Звяр със златиста козина и извити рога помете кучетата.

— Тамлин — пророних, но зелените му очи се присвиха.

„Бягай“, казваше ми сякаш.

Ето кой бе тичал до нас. Мъчейки се да ни намери.

Хрътките го нападнаха и той ги заразкъсва със зъби, нокти и рога. Кралят спря на място и макар да беше надалеч, съвсем ясно съзрях стъписаното му изражение.

Веднага. Трябваше да избягам веднага…

Изправих се на разтреперани крака и измъкнах стрелата от рамото си с приглушен писък. Бяха минали само няколко секунди, но Азриел се появи до мен…

Той ме хвана за яката и мрежа от синя светлина полепна по рамото ми. Притисна раната ми, за да не кърви, осигурявайки ми нещо като временна превръзка, докато стигнем до лечител…

— Трябва да излетиш — рече задъхано сенкопоецът.

Наближаваха ни още шест кучета. Тамлин продължаваше да се бори с първите две — и засега удържаше фронта.

— Налага се да полетим — повтори Азриел, извръщайки поглед към краля, който отново тръгна към нас с подигравателно лежерна крачка. — Ще успееш ли?

Момичето още стоеше на ръба на скалата. Гледаше ни с изцъклени очи, докато вятърът брулеше черната му коса.

Никога не бях излитала със засилка. Та аз едва смогвах да се задържа в небето…

Дори Азриел да вземеше момичето в свободната си ръка…

Не си позволих да обмислям този вариант. Можех да полетя. Само колкото да се отдалечим от скалата и периметъра на заклинанието. А оттам щях да ни ответрея.

Тамлин нададе болезнен вой, последван от още един оглушителен рев. И останалите кучета го бяха стигнали. Той обаче продължаваше да се бие със същата ярост, не отстъпваше нито със сантиметър…

Призовах крилата си. Тежестта им веднага ме затегли към земята… Дори с превръзката от Сифона, остра болка проряза обтегнатите ми мускули.

Задишах през стиснати зъби, а Азриел се спусна напред, разпервайки крила. На изпъкналия скален ръб нямаше достатъчно място, за да отлетим заедно. Погълнах с очи всяко негово движение, размаха на крилата му, ъгъла на тялото му.

— Хвани се за него! — нареди Илейн на облещеното човешко момиче, когато Азриел полетя с тътен към нея.

Момичето приличаше на кошута, която всеки момент щеше да бъде повалена от вълк.

И не протегна ръце, щом я наближиха.

Илейн й изкрещя:

— Ако искаш да живееш, хвани се веднага!

Момичето пусна пелерината си и отвори широко ръце.

Черната му коса се развя зад Азриел, заплитайки се в крилата му, и сенкопоецът го издигна почти насила в небето. Но докато препусках, видях как белите ръце на Илейн стисват девойката през врата, вкопчвайки се здраво в нея.

Точно навреме.

Една от хрътките се изскубна от Тамлин с мощен скок. Аз се приведох в готовност да посрещна атаката й.

Ала тя не се устреми към мен. Препусна към скалния ръб и скочи…

Ревът на Азриел отекна в бездната, когато звярът се блъсна в него, раздирайки с безжалостни нокти гръбнака му, крилата му…

Момичето изпищя, но Илейн не остана безучастна. Докато Азриел се бореше да ги задържи във въздуха, сестра ми заби яростен ритник в лицето на хрътката. В окото й. И още един. И още един.

Съществото изрева, а Илейн наново го изрита с босия си, кален крак. Този път ударът беше точен.

С болезнен лай кучето откачи нокти от Азриел — и полетя в пропастта.

Толкова бързо. Всичко се случи толкова бързо. И толкова кръв шурна от гърба му, от крилата му…

Азриел съумя да се задържи във въздуха. Синя светлина обгърна раните му. Спря кръвта, укрепи крилата му. Все още препусках към ръба на скалата, когато той завъртя пребледняло от болка лице към мен, стиснал здраво двете момичета.

И съзря какво ме гони. Каква част от скалата ми оставаше да пробягам. За пръв път, откакто го познавах, прочетох ужас в очите му.

Разперих крила и вятърът отлепи краката ми от скалата, но само след миг пак се забиха в нея. Залитнах, ала продължих да бягам, да размахвам крила с пищящ от болка гръб…

Още една хрътка се изтръгна от лапите на Тамлин. И се стрелна по тясната издадена скала, дращейки камъка с нокти. Можех да се закълна, че чух кикота на краля зад нея.

— По-бързо! — изрева Азриел. Раните му прокървяваха с всеки размах на крилата му. Виждах зората през дупките по ципата им. — Издигай се!

Грохотните стъпки на кучето по петите ми отекнаха в камъка.

Краят на скалата се приближаваше заплашително. А отвъд него — пропаст. И знаех, че звярът ще скочи след мен. Кралят със сигурност му беше заповядал да ме залови по един или друг начин, дори тялото ми да се озовеше разбито в реката далеч, далеч под нас. От тази височина щях да се размажа като яйце, пуснато от върха на кула.

А всичко, което оцелееше от мен, кралят щеше да задържи живо и будно — също както бе сторил с Юриан.

— Дръж крилата във въздуха!

Разпънах ги докрай. От ръба ме разделяха трийсетина стъпки.

— Вдигай краката!

Двайсет стъпки. Слънцето се показа иззад източния хоризонт, позлатявайки окървавената броня на Азриел.

Кралят изстреля още една стрела — две. Едната полетя към мен, а втората към открития гръб на Илейн. Азриел отклони и двете със синия си щит. Не надникнах да проверя дали защитата на Сифоните обхващаше и Тамлин.

Десет стъпки. Размахах крила, макар и мускулите ми да пищяха от болка, макар раната ми да кървеше дори през магическата превръзка. Размахах ги и призовах порива на вятъра под краката си; въздухът изпълни жилавата им мембрана, а костите и сухожилията им се напрегнаха почти до пръсване.

Краката ми се издигнаха от земята. И отново думнаха върху нея. Размахах още по-отривисто крила, мъчейки се да излетя с вятъра. А звярът ме настигаше неумолимо.

Пет стъпки. Знаех — знаех, че която и сила да бе породила у мен желанието да летя… Някак бе предусещала точно този миг. Всичко — всичко беше заради този миг.

И когато от ръба на скалата ме деляха едва три стъпки… Топъл вятър, целунат от люляк и свежа трева, лумна изпод мен. Пролетен вятър. Тласна ме нагоре, изпълни крилата ми.

Краката ми се издигнаха. И продължиха да се издигат. Още и още.

— Завий!

Извъртях тялото си встрани и крилата ми направиха широк вираж. Изгряващата зора, бездната под мен, небето — всичко се люшна и завъртя, преди отново да се изправя.

Надникнах назад тъкмо навреме, за да забележа как кучето с облик на нага изтраква с челюсти на мястото, където преди секунда бяха петите ми. И полита надолу, надолу, надолу към клисурата, към далечната река.

Кралят стреля за пореден път. Върхът на стрелата му беше покрит с лъскава аметистова магия. Щитът на Азриел я удържа — едва. Не знаех с какво е подсилил върха й Хиберн, но Азриел изпухтя от болка.

Въпреки това намери сили да изръмжи:

— Лети!

И аз свърнах в обратната посока, докато гърбът ми трепереше от напъна да задържи тялото ми изправено. Азриел също зави и момичето простена от ужас, когато сенкопоецът пропадна около метър в небето, преди отново да се издигне и да полети до мен.

Кралят изкрещя някаква заповед и цял залп стрели се издигна дъгообразно от лагера, обсипвайки ни отвисоко.

Щитът на Азриел се огъна, но удържа и на тази атака. Аз не преставах да размахвам крила, въпреки че гърбът ми агонизираше.

Притиснах с ръка раната си и в този миг усетих тежестта на заклинанията. Мъчеха се да ме спрат, да възпрат Азриел, който се носеше свирепо с крила срещу тях, пръскайки кръв…

Изстрелях лъч от бялата светлина на Хелион. Горящ, прогарящ, разтапящ.

В стената от заклинания зейна дупка. Широка само колкото да се проврем през нея.

Прелетяхме непоколебимо през отвора и веднага надникнах задъхано през рамо. Само веднъж.

Тамлин беше обкръжен от хрътките. Кървящ, останал без дъх, все още в облика на рогат звяр.

Кралят беше спрял на десетина метра и гледаше със стихийна ярост дупката, която бях пробила в заклинанията му. Тамлин се възползва докрай от невниманието му.

Без да погледне към нас, хукна към ръба на скалата.

И скочи надалеч. По-надалеч, отколкото бе възможно за всеки звяр или елф. Вятърът, който ми беше изпратил преди малко, сега носеше и него самия право към дупката в стената от заклинания.

Мина през нея и се ответря, без нито веднъж да надзърне към мен. Стиснах ръката на Азриел и ние също изчезнахме.

Силата на Азриел се изчерпа в началото на лагера ни.

Момичето, независимо от изгарянията и раните от бичуване по луннобялата му кожа, можеше да върви.

Сивкавата светлина на зората вече се разливаше над света, а утринната мъгла се виеше около глезените ни, когато закрачихме през лагера. Азриел, притиснал Илейн към гърдите си, ръсеше кръв по целия път — нищожно количество в сравнение с потоците, които щяха да бликат от раните му без помощта на магическите превръзки. Имаше незабавна нужда от лечител.

Аз също. Притиснах с ръка дупката в рамото си, за да намаля кървенето. Момичето дори ми предложи да я превърже с жалките остатъци от дрехите си.

Нямах сили да му обясня, че съм елф и са ме простреляли с ясенова стрела. Трябваше да ме види лечител, преди треските да зараснат в плътта ми. Затова просто го попитах как се казва.

— Бриар — отвърна то с прегракнал от крещене глас. Казваше се Бриар.

Калта, която жвакаше под краката му, опръсквайки голите му пищяли, като че ли не го притесняваше. Беше вперило очи в палатките, във войниците, подаващи се сънено от тях. Един от тях съзря Азриел и изкрещя някой от лечителите да изтича до шатрата на шпионския главатар.

Рис се ответря на пътя ни още преди да прекосим първата редица от палатки. Погледът му се спря първо върху крилата на Азриел, а сетне и върху раненото ми рамо, върху бледото ми лице. Върху Илейн, накрая и върху Бриар.

— Не можех да я оставя — обясних, изненадана от дрезгавината в собствения си глас.

Чуха се забързани стъпки и Неста заобиколи една палатка, спирайки рязко в калта.

Като видя Илейн, все още в обятията на Азриел, от гърлото й се изтръгна стон. За пръв път чувах подобен звук от нея.

Не е ранена, пророних в онази стая от съзнанието й. Защото думите… бяха ми непосилни.

Неста отново побягна. Протегнах ръце към Рисанд, който крачеше към нас с изопнато от тревога лице…

Но Неста ме стигна първа.

Сподавих вика си на болка, когато обви с ръце врата ми и ме прегърна толкова силно, че ме остави без дъх.

Цялото й тяло се тресеше, а тя ридаеше и повтаряше отново и отново:

— Благодаря ти.

Рис се спусна към Азриел. Пое сестра ми от него и нежно я изчака да стъпи на земята. Олюлявайки се на краката си, Азриел програчи:

— Хелион ще трябва да свали оковите й.

Но Илейн като че ли не ги забелязваше — малката ми сестра просто се надигна на пръсти и целуна сенкопоеца по бузата. После дойде при двете ни с Неста, която се откъсна от мен, за да огледа чистото лице на Илейн, бистрите й очи.

— Трябва да те заведем при Тесан — каза Рис на Азриел. — Веднага.

Преди да успея да се обърна към сестрите си, Илейн преметна ръце през врата ми. Дори не усетих кога съм заплакала, чувствайки силната й като стомана прегръдка.

Не помнех лечителя, който ме беше закърпил, нито как Рис ме бе изкъпал. Как му бях разказала за случилото се с Юриан и Тамлин. Помня само, че Неста кръжеше около Илейн, докато Хелион сваляше оковите й, проклинайки работата на краля, дори да се възхищаваше на качеството й.

Помня и как легнах на мечата кожа, след като всичко приключи. Как Илейн сгуши тъничкото си тяло до моето, внимавайки да не засегне превързаното ми рамо. Не съзнавах колко ми е било студено, докато топлината й не се просмука в мен.

Само миг по-късно друго топло тяло се долепи до лявата страна на моето. Мирисът на Неста ме обгърна — мирис на огън, стомана и непоклатима воля.

В далечината чух как Рис извежда останалите от шатрата ни, за да проверят състоянието на Азриел, вече поверен на Тесан.

Нямах представа колко дълго със сестрите ми бяхме лежали заедно, също както едно време бяхме споделяли онова резбовано легло в порутената ни колиба. Тогава, толкова отдавна, се ритахме и гърчехме, борехме се за пространство, за въздух.

Но тази сутрин, докато слънцето се издигаше над света, трите се бяхме вкопчили силно една в друга. И не се пуснахме.